Семьон Каратов
Бързоногият Джар (22) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 22
Скокът на Джар

На другата сутрин цялото племе тръгна да прибере месото на убития мамут. Джар обичаше шумното придвижване на ордата, когато можеше да крачи из степта, без да се крие, и да вдишва утринния прохладен въздух. Звънливите гласове на дечурлигата кънтяха надалеч. Както обикновено от двете страни на тълпата вървяха въоръжени с копия и боздугани ловците.

Андорите бяха взели със себе си каменни оръдия, за да разрежат огромното тяло, и колове от стебла на млади брезички. Тези колове бяха предназначени за пренасяне на месото в пещерите.

Джар носеше Тунг на рамото си. Понякога пускаше кученцето на земята и то подскачаше до него. Но Тунг бързо се уморяваше, почваше да квичи, молеше да го вземат на ръце — всичко това беше много забавно за Джар.

Андорите видяха огромното тяло на мамута отдалеч. Когато се приближиха до него, лешояди, ята гарги и врани излетяха във въздуха, а иззад мамута се показаха няколко вълка. Като забелязаха хората, хищниците се скриха в близките храсти. Тялото на мамута бе пострадало много от зъбите на различни зверове — изглежда, че през нощта тук бяха идвали и големи хищници, обаче Маюм не откри следи от Мохор.

Около тялото на мамута весело запламтяха огньове. Старейшината внимателно разглеждаше следите, останали след схватката на исполинските животни. Според вожда упоритите носорози не са пожелали да сторят път на мамутите, които са идвали насреща им.

Жителите на пещерите побързаха да използват месото на убития гигант. Дълго седяха при огньовете — засищаха се с печено месо.

Но ето че Маюм даде сигнал и ордата се залови за работа. Въоръжени с каменни ножове, ловците разрязваха животното, а жените и дечурлигата пренасяха месото до пещерите. Отдавна ордата не се бе запасявала с толкова месо. Скоро жените напалиха огньове на площадката пред пещерите и като окачиха късове месо на ниски върлини, почнаха да го опушват. Освен това режеха месото на тънки филии и ги сушаха на слънце.

На два пръта Джар и Рам, Кри и Гата носеха към пещерите големи парчета месо, на едно от които важно бе седнал Тунг. Той целият се бе омацал с кръв и сивата му козинка бе придобила червеникав оттенък. Кученцето така се бе наяло, че коремчето му се поду. Но от лакомия не спираше и продължаваше да ръфа месо, макар че не можеше да преглътне нито късче. Лакомията на кученцето забавляваше младите андори. Те се смееха високо, като го гледаха, дори и тихата Гата весело се кискаше. Тунг не разбираше за какво се смеят хората, смехът го плашеше и дразнеше. Показвайки малките си остри зъби, той ръмжеше глухо. Това още повече развеселяваше младите андори.

Привечер, когато месото на мамута бе пренесено в стана, Джар взе със себе си Тунг и се спусна към реката. Те се цамбуркаха в мътножълтата вода и вдигаха фонтани от пръски. Козинката на палето пак стана чиста.

Минаха няколко дни, Тунг свикна с хората и се държеше така, сякаш никога дори не е познавал четириногите си събратя.

Денем, докато го нямаше Джар, той беше под грижите на къдрокосия Хуог. Видеше ли отдалеч патрулните, Тунг с всички сили хукваше към своя приятел и с бурни ласки изразяваше възторга си от връщането му. Джар се привърза към кученцето и постоянно се тревожеше за него, защото помнеше гибелта на Дългоухия брат.

Но скоро Джар се убеди, че не само Тунг е застрашен от опасност. Разбра, че той самият трябва да се страхува от отмъщението на свирепия Гурху.

Една тиха вечер, когато след мрачния ден слънцето неочаквано озари с прощалните си лъчи върховете на скалите, андорите се събраха на площадката. Отдавна вече бе станало обичай през свободното време не само хората, но и животните да се отдават на забавления — на живите същества е присъща естествената потребност от движения. Джар често бе имал случай да наблюдава как лудуват диви кучета, като се гонят, как весело се боричкат мечки, а веднъж дори видя как солидните мамути, разбеснели се, играеха и тичаха из степта.

И днес младите андори бяха започнали игри. Любимо развлечение на юношите беше скачането през огньове. За това бе необходима голяма ловкост, умение да си премериш силите. Обикновено тези, които скачаха, започваха от огньове с нисък пламък; такава огнена бариера преодоляваха дори хлапета на десет-дванадесет години. Но когато огньовете се разгаряха, в състезанието влизаха по-големи юноши. За най-добри при скоковете се смятаха в ордата Джар и широкоплещестият Хаг. Хаг беше нисък на ръст, но скачаше добре. Когато се засилеше и с присвити крака прелетяваше над високия пламък на огъня, хората избухваха във възторжени викове. Така и сега в края на състезанието останаха само Джар и Хаг. След сполучливия скок на съперника Джар се замисли: искаше му се да надмине Хаг. Сред площадката искреше огромен пламък. Всички гледаха любопитно юношата: зрителите преценяваха моментното забавяне като нежелание да скача. Чуха се насмешливи възгласи.

Джар изтича до изправените встрани девойки, грабна Кри на ръце и хукна към горящия огън. Скок — и той се озова на другата страна на огъня.

След скока Джар отнесе девойката на мястото й и очакваше бурни одобрения за смелата си постъпка. Мълчанието на сродниците му го порази. Никой не приветстваше Джар с одобрителни възгласи, както той се надяваше…

Джар учудено погледна сродниците си. Лицата им бяха обърнати към ъгъла на терасата, където се бяха струпали ловците, току-що върнали се от степта.

Пред всички стоеше Гурху.