Семьон Каратов
Бързоногият Джар (25) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 25
Още една жертва на Мохор

Много време мина, откак Джар донесе Тунг в стана. Кученцето порасна и се сприятели с всички обитатели на пещерите. Андорите на драго сърце се занимаваха с него, а когато ловците се връщаха от степта с плячка и Тунг ги посрещаше с радостно скимтене и смешни скокове, усмихваше се дори Гурху, който обикновено бе навъсен.

Джар се привърза към паленцето и като си спомняше за червеникавото куче, винаги съжаляваше, че на хълмовете отвъд брезовата горичка не се чува вече гръмкият лай на степните песове. Веднъж посети тези места. Като влезе в горичката, той погледна предпазливо иззад храстите и видя, че буйно израслата трева е закрила отворите на дупките. В гъстата трева се белееше скелетът на носорога.

Джар се върна назад, за да догони патрулните, но изведнъж от близката горичка изскочи насреща му елен. Благородното животно летеше, като прескачаше леко ниските храсти.

„Кой ли е подплашил рогача?“ — тревожно си помисли юношата, като гледаше как еленът с огромни скокове профуча край хълмовете и изчезна в степта.

Цареше пълна тишина. Тъмни облаци се бяха спуснали ниско, далеч на хоризонта святкаше мълния.

„Скоро ще има буря“ — помисли си Джар. Сърцето му тревожно заби в гърдите, той съжаляваше, че се е отделил от другарите си, но не биваше да напусне горичката, без да разбере кой е подплашил елена.

И изведнъж от храстите, откъдето се бе появил еленът, изскочи звяр с дълго сиво-кафяво туловище, с грамадни зъби, които стърчаха от отворената му паст. Той злобно ръмжеше — плячката му бе избягала.

„Мохор! Куца повече от преди.“ — мярна се в главата на Джар и той с такава бързина се понесе по посока на пещерите, че вятърът засвири в ушите му. Лус и Рам догони близо до стана.

Вестта за появяването на Мохор хвърли в тревога ордата. Никой звяр не всяваше в сърцата на андорите такъв ужас, както това куцо чудовище. Пред пещерите веднага запламтяха огньове.

Без ловците не можеше и да се мисли за преследване на Мохор, а те заедно с Гурху бяха отишли в района на пещерните мечки, за да се сдобият с меки кожи от затлъстелите през лятото зверове.

Минаха три дни: никой не рискуваше да излезе от пещерите. Патрулните охраняваха стана денем и нощем. Воят на гладния тигро-лъв се чуваше наблизо.

Запасите от храна бяха на привършване, обсадата продължи много и застрашаваше хората с глад. На четвъртия ден воят на Мохор неочаквано стихна. Нощта мина спокойно в стана.

И ето настъпи незабравим за Джар ден. От сутринта валма гъста мъгла се приближаваха до самите скали. Гладните хора нетърпеливо поглеждаха плътната им завеса. Най-сетне мъглата почна да се разпръсва и сред храстите андорите видяха стадо глигани, което отиваше към дъбовата горичка, начело със стар секач^[1].

— Желъдите са узрели — каза Маюм, — жените ще отидат за желъди!

Гонени от глада и плача на нехранените деца, жените взеха няколко кожи и тръгнаха към дъбовата горичка. Патрулният отряд тръгна заедно с тях.

През тези три дни на Джар му бе омръзнало да седи на голия връх на скалата и той с удоволствие крачеше по влажната от росата трева.

Като се приближиха до горичката, хората видяха, че глиганското стадо вече си е отишло, и спокойно почнаха да събират желъди.

„Защо ли свинете са си отишли бързо? Или са се уплашили от хората?“ — разсъждаваше на ум Джар. Но не каза нищо на съплеменниците си, за да не ги тревожи. Безпокойството не го напущаше и той се покатери на един висок дъб, откъдето виждаше добре какво става наоколо.

Няколко девойки се бяха качили на дърветата. Те разклащаха клоните и ги тръскаха, а желъдите се сипеха като дъжд на земята. Неразделните Кри и Гата също се бяха покатерили на едно дърво. На Джар му мина през ума, че напоследък Кри го отбягва и му стана обидно. Изведнъж мярналото се в храсталака сиво-кафяво тяло прикова вниманието му.

„Мечка?“ — помисли си Джар, но след миг вече юношата знаеше със сигурност кой се крие в храстите.

— Уех! Уех! Уех! Мохор!!! — закрещя той, за да извести на хората за грозящата ги опасност.

Всички се втурнаха в безумен страх към дъба, под който стоеше въоръженият с копия патрулен отряд.

Онова, което се случи после, Джар виждаше като насън.

Последни от високото дърво скочиха Гата и Кри, рискувайки да се пребият. И в същия миг иззад храстите изскочи Мохор. Неговият вледеняващ душата вой се разнесе по ливадата. Най-близо до хищника се оказаха девойките.

Куцото чудовище, раззинало паст, хукна след тях. Докато по пътя на девойките имаше нисък храсталак, те тичаха бързо. Но ето че пред тях се изпречи широк храст. Кри го прескочи, но единият крак на Гата се закачи за бодлива клонка, тя извика ужасена и падна. Мохор я сграбчи през кръста и я повлече към храсталака. Девойката се виеше, мъчеше се да се освободи от страшната паст, отчаяните й викове късаха сърцата на хората.

Обезумял от страх, мъка и гняв, Джар се втурна подир Мохор. Като видя, че звярът вече ще се скрие в храсталака, юношата нададе боен вик и с все сила метна копието. Дръжката на копието описа дъга и удари хищника по гърба. От уплаха Мохор изтърва девойката и се обърна към Джар. Окървавената Гата едва се изправи и олюлявайки се, тръгна към юношата. Преди още Джар да изтича до нея, тигро-лъвът с рев се нахвърли върху жертвата си и с удар на лапата я събори. Накуцвайки, той изчезна в храстите с мъртвата плячка.

Джар се строполи на земята като подкосен. Силното му тяло се разтърси от ридания. И никой не сметна сълзите на юношата като проява на слабост.