Семьон Каратов
Бързоногият Джар (24) (Повест от епохата на каменния век)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя на мамути (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быстроногий Джар, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване и корекция
proffessore (2021)
Допълнителна корекция и форматиране
Стаси 5 (2021)

Издание:

Автор: Семьон Каратов

Заглавие: Бързоногият Джар

Преводач: Милка Минева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1967

Тип: повест

Националност: руска (не е указано)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Мария Ждракова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15236

История

  1. — Добавяне

Глава 24
Гачу

Тази сутрин Лус и Рам тръгнаха на обиколка без Джар. Юношата остана с Маюм. Старецът се готвеше да върви на лов; искаше му се да изпита изработеното от него гачу — оръдие за ловене на копитни животни, — дълъг ремък с прикрепени на края каменни топки, който андорите употребяваха понякога при лов. Маюм донесе гачу от пещерата, разпери го на земята и се залови да провери здравината на ремъка.

Джар наблюдаваше как старецът разпъва кожата там, където беше донадена с изсушени сухожилия. Ремъкът се оказа здрав и по лицето на стария вожд се разля доволна усмивка — както винаги тя бе съпроводена със звуци, напомнящи бълбукане на вода. Джар никога досега не бе имал случай да наблюдава лов с гачу, макар да знаеше как се употребява това оръдие: ловко метнатият ремък с тежестта се усукваше около краката на животното и го поваляше на земята.

Юношата беше нетърпелив, искаше по-скоро да тръгнат за степта, но Маюм някак странно си мънкаше под носа и не бързаше много. Той дълго рови в кожите, за да избере онази, която му е необходима. Джар не се сдържа и изтича при него да му помогне. Старейшината му направи знак да стои настрана и юношата клекна с въздишка. Сега целият му вид изразяваше пълно безразличие. За Джар не останаха незабелязани лукавите искрици в очите на стария ловец и той разбра, че Маюм просто изпитва търпението му. Най-сетне ловците потеглиха на път, като взеха копия, гачу и кожа от антилопа. Те вървяха толкова дълго, че Джар, натоварен с гачу и кожата, вече почна да мисли за почивка, когато изведнъж в далечината се замяркаха червеникавите гърбове на антилопи сайга, които пасяха сред храстите. Животните забелязаха хората, но продължаваха кротко да пощипват трева. Маюм свърна в близкия гъсталак. Изчезването на хората разтревожи плахите животни. Мъчейки се да доловят миризмата на двуногите пришълци, те почнаха по-често да вдигат грозните си глави с широки носове. Ловците се приближаваха към пасящото стадо, като вървяха срещу вятъра. Джар неволно настъпи едно сухо клонче, чу се едва доловим пукот. Антилопите в миг наостриха уши, готови да хукнат към степта. Но Джар успя да навлече антилопската кожа и над храстите се появи глава на антилопа, украсена с малки рога. Стадото се успокои и както си пасеше, постепенно се приближи до храстите, където Маюм приготвяше ремъка за хвърляне. Но Джар провали всичко: Маюм му пошепна нещо, той се обърна, кожата се смъкна от гърба му и увисна на храста. Това беше достатъчно подплашеното стадо да отлети като вихър в степта.

Маюм все пак метна гачу, макар предварително да знаеше, че няма да успее да улови животно. Ремъкът с каменните топки прошумоля по земята и вдигна облак прах.

Едва сега Джар разбра, че Маюм му бе наредил да се дръпне малко настрана, тъй като пречеше на стария ловец да замахне. Смутеният юноша прибра гачу и се приближи до Маюм, като влачеше подире си антилопската кожа.

— Бързоногия елен прилича на глупав син на шопар: квичи, без да разбира, че могат да го чуят! — сърдито каза старият ловец.

Навел глава, Джар се помъкна след Маюм, стараейки се да не се изпречва пред очите му. Скоро влязоха в горичка, където растяха диви круши. Като гледаше как старецът хвърля настрани нахапани круши, юношата си помисли: „Още се сърди Маюм“.

Горичката свърши и те пак тръгнаха из степта.

От нетърпимата жега на ловците им се допи вода и те се отправиха към реката. Старият вожд дълго се плиска в топлата вода на малкия залив, а сетне се изтегна на пясъка.

Седнал наблизо на малка височинка, Джар бдеше над покоя му. Обикновено пееше, за да убие времето, като в момента измисляше думите на песента си. Но сега не му се пееше: мъчно му беше, че Маюм му се сърди. В съня си старецът дишаше тежко. По лицето му се разхождаше буболечка. Джар забеляза, че досадното насекомо безпокои спящия и го пропъди. И понеже не знаеше с какво друго да се залови, реши да слезе до реката, но изведнъж вниманието му бе привлечено от появилия се в степта облак прах. Чу се звънливо цвилене — до реката се приближи, препускайки, табун коне. Шумът събуди Маюм.

Без да губи време, Джар вдигна копието и се втурна в степта. Сега ще покаже той на стария вожд на какво е способен Бързоногия елен! Планът му беше прост — ще се опита да подгони конете към Маюм. Юношата заобиколи табуна, неочаквано изскочи от храстите и се изпречи пред конете.

Когато до табуна оставаха не повече от двадесет крачки, най-близкият до юношата кон вдигна глава и тревожно зацвили. Конете се пораздвижиха: дръпнаха се настрани и образуваха проход, по който право срещу Джар препускаше напет кон. На муцуната му имаше бял белег и Джар позна водача на табуна. Съвсем близо до него, извили шии, се носеха още няколко жребци. Те не дотичаха до човека, а изведнъж се спряха и непрекъснато се изправяха на задните си крака.

Джар размаха копието и нададе бойния вик на племето, макар че сега изпитваше само едно желание: табунът пак да се върне в степта. Той разбра, че когато човек е сам, не всява страх у конете. Водачът профуча край него, като едва не го закачи с озъбената си муцуна. Другите жребци нетърпеливо удряха земята с копита, готови на свой ред да нападнат човека.

Без да изпуска копието от ръце, Джар се хвърли в реката и бързо заплува. След него се спуснаха във водата и конете. Отпред плуваше водачът, като вдигаше пръски нависоко. Той дойде толкова близо до Джар, че сякаш още малко и зъбите му ще се забият в човека. Но Джар не изгуби самообладание — бързо се обърна по гръб и заби копието в муцуната на коня. Водата се обагри с кръв, чу се яростно цвилене. Опрян на задните си крака в плиткото дъно жребецът бясно удряше по водата с предните, мъчейки се да удари Джар. Но Джар хвърли копието и се гмурна в прозрачната вода, през която виждаше добре заобикалящите го тъмни тела на конете. Дълго плува под водата, преди да се реши да се покаже на повърхността.

След като изгубиха от очи врага, конете се повъртяха около мястото, където бе изчезнал човекът, и един след друг излязоха на брега. Звънливо се заобаждаха и препуснаха в степта. Едва тогава Джар тръгна да търси копието си.

На брега го посрещна разтревоженият Маюм. Той каза, че Джар се е отървал леко, тъй като разярените жребци са страшни противници. След малка почивка ловците потеглиха обратно.

Джар беше мрачен — днес имаше само несполуки!…

Изведнъж Маюм го хвана за ръката и го накара да се наведе към земята. Отвъд най-близките хълмове се чу глух тропот на копита.

„Северни елени“ — помисли си Джар. И наистина едно малко стадо се приближаваше до хората, като се движеше бавно по полянката.

Когато елените[1] бавно, със ситен тръс минаха покрай спотаилия се Маюм, той избра един охранен женски елен и метна гачуто. Във въздуха се мярна ремъкът с каменните топки и като змия се уви около задните крака на елена.

Джар дотича до падналото животно и с удар на копието го уби. Край неподвижното тяло жално мучеше пъстро еленче. Джар искаше да убие и него, но когато то доверчиво завря муцунка в ръката му, юношата леко го бодна с копието и еленчето презглава се спусна да догони стадото. Маюм видя това, но не каза нито дума на Джар.

Денят преваляше, ловците бързаха към пещерите. Вървяха не по брега на реката, а през степта, което съкращаваше доста пътя. Когато в далечината засиняха скалите, ловците въздъхнаха с облекчение, смъкнаха от раменете си тежкото животно и приседнаха да си починат.

Неочаквано се чуха звуци, прилични на далечен тътен на гръм. Джар учудено дигна глава: синият небосклон, който бе започнал вече да потъмнява, беше съвсем чист.

Юношата погледна посивялото лице на Маюм и разбра, че това не е гръм, а рев на пещерен лъв. Когато недалеч от ловците в отговор се чу мяукане на лъвица, Старейшината вече не се колебаеше: остави елена и бързо поведе Джар след себе си.

Старият ловец не се страхуваше от преследване: той знаеше, че двойката хищници ще се залови с неочаквания подарък. Жителите на скалите още не бяха се срещали с лъвското семейство, което се бе заселило наблизо до пещерите. Плячка имаше достатъчно за всички и зверовете избягваха да се срещат с хора. Ала старият опитен ловец реши да не изкушава свирепите хищници.

Гачу не донесе днес сполука на ловците и те се върнаха в стана с мрачни лица. Маюм запрати в най-далечния ъгъл на пещерата ремъка с прикрепените към него каменни топки.

Бележки

[1] В късно ледниково време често редом с животните, характерни за тундрата, живеели и обитатели на тревистите степи и на горите. Вероятно това може да се обясни с обстоятелството, че ландшафтните зони били изместени на юг и събрани на много близко разстояние.