Семьон Каратов
Бързоногият Джар (60) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 60
Лоан

Джар зажумя за миг, но петнистата кожа не изчезна. Не, това не е игра на сенки — леопард! Юношата не изпитваше страх. Той имаше копие и боздуган — сигурно оръжие, което досега не го е подвеждало. Пък и Аму се намираше наблизо.

— Ръката на Бързоногия елен е твърда като камък, а боздуганът — тежък като бивник на мамут! — изкрещя Джар и размаха оръжието.

Храстите се разтвориха и от тях излезе чернооката ловджийка, облечена в петниста кожа. Тя направи няколко крачки към Джар и се опря, опряна на копието. Дъхът на младия андор пресекна от изненада. Лицето на девойката беше спокойно, очите гледаха строго. И пак сякаш ярка светлина заслепи ловеца: той не можеше да откъсне очи от лицето й.

Джар направи крачка към нея и хвърли пред краката й копието и боздугана. По лицето на девойката се изписа презрение и гняв и той разбра, че с тази необмислена постъпка се е унизил, проявил е слабост. Сърцето му се разтуптя в гърдите, сякаш искаше да изскочи. Нима тя може да мисли, че е хвърлил оръжието от страх?!

Девойката бързо се наведе, дигна копието и боздугана на Джар и ги захвърли далеч в храстите. На лицето й се появи подигравателна усмивка. Андорът се изпъна. От гърдите му се изтръгна вик, който приличаше по-скоро на стон.

— Джар! — каза името си юношата. — Джар! Джар! — повтори го той.

В тази единствена дума той влагаше огромното чувство, което го бе завладяло изцяло.

Девойката мълчеше. И изведнъж откъм степта се чу гласът на Аму. Дали лъвът се обаждаше, че се е заситил вече? Чернооката ловджийка трепна. Тя посочи с копието блестящата лента на потока, която пресичаше саваната, и тихо промълви:

— Лоан.

С бързината на сърна тя изчезна в храстите, а от противоположната страна вече се чуваше приближаването на Аму. Разтревожен, Джар се спусна да пресече пътя на хищника. Той беше без боздуган и копие, но това не го смути. Една мисъл го бе завладяла: да спре Аму, да не го допусне до храстите, където се скри девойката! За щастие лъвът си бе избрал друга посока. Разкъсаният бик лежеше на предишното място, до него нямаше никого. Джар пак се спусна към мястото, където се скри девойката.

— Лоан… Лоан! — повтаряше той името на чернооката ловджийка.

Девойката я нямаше в храстите, но пък андорът откри следи от хора, които, изглежда, я съпровождаха. Джар намери оръжието си: той не знаеше как ще се държат с него съплеменниците на Лоан.

На клонче на един висок храст бе кацнала сврака. Тя оправяше с човка перцата си, за да се докара. Като забеляза човека, птицата зацвърча високо.

„Значи, хората са далеч оттук“ — с огорчение си помисли Джар.

Нима пак ще загуби Лоан? Той бързо тръгна по следите на малкия отряд. Скоро те го доведоха до стръмните брегове на широкия поток. Хората бяха влезли във водата — следите се изгубиха.

След като поразмисли, Джар реши да тръгне нагоре по течението. Но когато падна здрач, видя, че е сгрешил: не намери следите на Лоан и съплеменниците й.

Пренощува както винаги на едно клонесто дърво в края на гората. Присъни му се, че свирепият Аму застрашава Лоан. Джар едва не падна от дървото, за да защити девойката…

Щом изгря слънцето, той бе вече при потока и тръгна в обратната страна, надолу по течението.

Звънливото ромолене на водата приличаше на песен. Джар слушаше песента на потока и се усмихваше. Беше сигурен, че ще попадне на човешки следи и ще намери чернооката Лоан!

Спомни си, че като каза своето име, девойката посочи с копието към просторите на саваната, накъдето лъкатушеше и бавно се отдалечаваше потокът. Как можа да забрави това?! Тъкмо там трябваше да я търси. От радост изпита желание да извика любимото „ярх!“. Но онова, което ненадейно видя, го накара да се покатери на най-близкото дърво с бързината на катеричка.

По степта вървяха хора, много хора — преселваше се орда. Вървяха жени, деца и старци. Съпровождаха ги ловци. Всеки носеше според силите си товар, главно животински кожи и каменни оръдия. Жените и юношите носеха малките деца.

„Твърде много хора за ордата на кривокракия Булу!“ — с въздишка си помисли Джар.

Племето се разположи на края на гората, край потока. От своето скривалище на дървото Джар с интерес наблюдаваше как пришълците почнаха бързо да строят лагер на поляната. В работата се включиха всички, от мало до голямо, само най-малките деца лазеха по тревата или лежаха, без да мърдат, загънати в меки кожи.

Забити в земята тънки стъбла на дървета, чиито върхове бяха вързани, служеха за скелет на бъдещите жилища. Върху тях опъваха бизонски кожи. Някои колиби покриваха просто с клони от дърветата. Задимиха огнища в ями, изкопани в земята.

Близо до дървото, на което се бе скрил Джар, жилището се правеше особено грижливо. Работата ръководеше здрав, силен старец с тесни като цепки очи. Съплеменниците му се отнасяха с голямо уважение към него. Ако се съдеше по белите коси и дълбоките бръчки, старецът беше много възрастен. Край него се въртеше едно будно момче, малко по-голямо от Хуог.

За разлика от другите колиби това жилище покриха с мечи кожи, над входа му прикрепиха рога на елен-великан. После донесоха няколко кожи, в които очевидно се пазеха скромните вещи на стареца. Хората си отидоха, със стареца остана будният малчуган. Той донесе наръч клони, изтича до едно огнище за главня и запали огън.

Старецът клекна и протегна към огъня възлестите си пръсти. Сега той напомняше на Джар мъдрия Маюм.

„Старейшината на племето“ — помисли си юношата.

Огнената костенурка бързаше към леговището си, денят гаснеше. От неудобната поза тялото на Джар изтръпна, искаше му се да се разтъпче. При това време беше да се погрижи и за храна. Той се смъкна безшумно от дървото и навлезе в гората. Стараеше се да стъпва така, че да не оставя следи; в гората можеха да обикалят хора от чуждото племе.

В гъстия малинак Джар се натъкна на отпечатъци от лапите на голяма мечка. За размерите й можеше да се съди и по фъндъка козина, залепил се на едно от дърветата, о кората на което се е потъркал звярът. Младият ловец знаеше за навика на мечките да си чешат гърба в някое дърво, изправени на задните лапи. Джар трябваше да се повдигне на пръсти, за да стигне до фъндъка груба меча козина.

Наблизо неочаквано откри оглозган труп на бик.

„Мечката е отмъкнала месото! — с безпокойство си помисли Джар. — Значи, горският исполин е и любител на месна храна.“

Джар реши да се предпази от такова съседство. Той пак тръгна към края на гората. Привличаше го селището на хората, още повече че се надяваше да види чернооката ловджийка сред непознатите ловци.

Откъм лагера лъхна на дим от огньовете, на печено месо, на необработени кожи. Джар се промъкваше безшумно в зеления храсталак и изведнъж видя на няколко крачки от себе си вече познатите му старец и момче, седнали на едно повалено дърво. Джар замря на мястото си и с любопитство ги загледа през клоните на храстите.

На постланата кожа се издигаха две купчинки — от глина и от пепел. Старецът ги смесваше, като изсипваше от бизонски рог гъста течност, подобна на разтопена мазнина. Той дълго мачкаше меката маса, а сетне почна да прави от нея фигурки на животни. Джар реши, че тези фигурки са нужни за ловния обред. Сегиз-тогиз старецът поглеждаше към разположилия се наблизо лагер: не искаше някой от съплеменниците да види изделията му^[1].

На момчето му омръзна да седи край стареца. То скочи върху стъблото на поваленото дърво и затича по него.

Изведнъж до слуха на Джар стигна едва доловимо сумтене. Той се обърна и замря: исполинската мечка се бе промъкнала безшумно до нищо неподозиращото момче.

„Мечка-месояд!“ — мина през ума на Джар.

Без да мисли, че ще се издаде на чуждото, може би враждебно племе, Джар грабна боздугана и копието и с войнствения вик на андорите се спусна към мечката. И тъкмо навреме! Старецът и момчето, невъоръжени, замръзнаха от ужас пред гигантския звяр. Като видя Джар, мечката заръмжа и застрашително заклати огромната си глава. Юношата метна отдалеч боздугана, целейки се в главата й. Той удари мечката по изпъкналото чело и звярът с яростен рев се изправи на задните си лапи. Младият ловец само това и чакаше: с все сила заби копието под лявата плешка на мечката и тя с глух стон се строполи настрани.

Опиянен от победата, Джар скочи върху убития звяр и извика тържествуващото „ярх!“. Тогава видя тичащите от лагера въоръжени с копия и боздугани ловци. Време беше да си върви. Грабна оръжието и се озърна. Старецът припряно криеше глинените фигурки под клоните на поваленото дърво, а момчето, грейнало в усмивка, с възторжени очи гледаше младия андор. Джар му помаха с ръка за сбогом и закрачи бързо към гората.

И неочаквано чу развълнувания дрезгав глас на стареца:

— Бързоноги елене, върни се! Върни се, сине на смелото племе андори!

„Откъде знае той името ми?“ — учуден си помисли Джар. Но не забави крачка: не вярваше вече на хора от чуждо племе. Изглежда, старецът умееше не само да извършва обреди и да прави като живи фигурки от глина. Този човек знаеше много, знаеше навярно и за самотния андор. Така си обясни всичко Джар.

Като навлезе в гъстата гора, младият ловец се спря. Наоколо беше тихо, никой не го преследваше.