Семьон Каратов
Бързоногият Джар (53) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 53
Призракът на смъртта

На Джар никога не му е било толкова тежко на сърцето, както през тези минути. Пустинната изпепелена степ издаваше необикновена миризма на изгоряло. Синият небосклон, покрит с буреносни облаци, бе станал тъмновиолетов. Джар взе лекото копие на хароса, сложи тежкия боздуган на рамо и закрачи на изток, откъдето се показваше слънцето, за да се насочи към местата, които скоро бе напуснал. Примамваха го пещерите. Струваше му се, че там непременно ще дойдат съплеменниците, водени от Булу.

Бурята настигна Джар в открита степ. Дъждът го шибаше жестоко по голия гръб, кожената риза бе изгоряла по време на пожара в храсталака. Но не му беше мъчно за това: до големите студове имаше още много време; Джар дори се радваше на бурята. Блясъците на светкавиците и гръмотевиците понякога го караха да трепери, но разбушувалата се стихия същевременно отвличаше младия андор от тъжните мисли. Бурята приличаше на врага, с когото трябваше да се бори.

Когато през разкъсаните от вятъра облаци най-сетне се показа слънцето, Джар съвсем се успокои. Споменът за харосите не будеше у него особена злоба; той разбираше защо постъпиха така. Но и досега не можеше да мисли без гняв за коварството на Кръглоликия юноша от племето лархи. Заради него скиташе сега сам Бързоногия елен из безкрайните степи! Като минаваше покрай някой висок храст, Джар си представяше, че пред него е Лан, кръглоликият юноша от племето лархи. Той нанасяше с боздугана си такъв удар на храста, че счупените клончета политаха във въздуха. Андорът беше сигурен, че непременно ще срещне своя оскърбител и ще му отмъсти за всичко!

Няколко пъти вече огнената костенурка изпълзяваше иззад хоризонта и пак се скриваше зад него, а Джар все вървеше по саваната. Дъхаво море от различни треви с живописни островчета от дървета отдавна беше сменило изгорялата степ.

Лекото копие служеше на Джар вместо дротик. Не чувстваше липса от храна. Най-често ловеше дребен дивеч — птици и гризачи.

Нощем юношата се настаняваше обикновено на някое дърво в малките горички. Радваше се, че върви не през мрачна задушна гора, а по просторната, облята със слънчева светлина савана.

Гората бе прикътана някъде съвсем наблизо, в гигантска долина. Често в степта попадаха нейни обитатели: великаните лосове, а по клоните се мяркаха сегиз-тогиз пъргавите катерички.

Мъката по родното племе не напущаше юношата. Ловците понякога правеха далечни походи и поотделно, но винаги ги топлеше надеждата за благополучно завръщане в родния стан. Думите на мъдрия Маюм, че изгнаникът може да се върне, след като намери Булу, вдъхнаха сили у младия андор.

Веднъж, когато степта се къпеше в кехлибарените лъчи на залязващото слънце, Джар забеляза във въздуха летящи чайки. Сърцето на юношата заби по-силно, когато видя тези крилати предвестници — наблизо имаше река. То затуптя още по-силно, когато в тишината на настъпващата вечер той чу далечен звънлив кучешки лай. Джар изпита страстно желание да стигне колкото се може по-скоро до познатите места, но мек здрач забули земята и той разбра, че днес няма да види мътните води на реката. Тръгна към най-близката горичка.

Джар избра едно по-високо дърво и на чатала на здравите му клони почна да прави малко гнездо, в което реши да прекара нощта. В дрезгавата светлина се белееха фъндъци от мъгла, сякаш върху земята се бяха свлекли облаци. Близо до горичката започваше дълбок дол; по склоновете му сред храсталака се виждаха короните на ниски дървета.

Кой знае защо, Джар изведнъж усети странна тревога. Юношата на няколко пъти напущаше леглото си, покатерваше се чак на върха на дървото и внимателно оглеждаше всичко наоколо. Далеч в степта тъмнееха фигурите на пасящи коне, но, разбира се, не те предизвикваха чувството на опасност. Джар се опита да се успокои: нощта ще прекара на дървото, а с първите слънчеви лъчи ще изчезнат и страховете му. От предпазливост той сложи боздугана и копието на най-близкия чатал. Дълго не можа да заспи, ослушваше се в шумовете. Но умората надви: налегна го дрямка, а после и сън.

Джар не знаеше дали е спал дълго. Внезапно нещо го накара да се събуди. Яркият сърп на луната бе замрял върху черното кадифено небе като крило на огнена птица. Лекият ветрец поклащаше листата. Джар се понадигна, той чувстваше, че наблизо се е спотаило някакво живо същество.

Нима пак харосите? Но едва бе успял да помисли за това и в носа го удари остра миризма на звяр.

Джар не успя да скочи: на клатещия се клон пред него се появи тъмният силует на звяр: леопард! Поотворил уста, хищникът ръмжеше едва чуто. В образа на петнистия звяр самата смърт гледаше юношата в очите. Джар потръпна от ужас. Той знаеше колко са ловки и силни тези кръвожадни котки. Хищникът се готвеше за скок. Не успял да грабне оръжието, юношата мълниеносно изскочи от гнездото и като сянка се плъзна надолу по дънера на дървото. С характерното ръмжене „хър-р-р!“, което прилича на кашлица, леопардът скочи след човека.

Всичко, което се случи след това, трая само миг. Колкото и да беше пъргав хищникът, Джар още по-бързо се хвърли насреща му, опитвайки се да го сграбчи за врата и да го притисне към земята. И все пак петнистата котка успя да скочи на задните си лапи. Джар не изгуби самообладание и обхвана с ръце шията на леопарда. Звярът се въртеше, съскаше, пръскаше слюнки — опитваше се да се изтръгне. Юношата знаеше, че ако това стане, той е загинал. Неочаквано звярът почна да полита назад — искаше да легне на гръб и да използва страшните нокти на задните си лапи. Джар напрегна всичките си сили, за да не му даде възможност да стори това. Хищникът ръмжеше яростно и с предните лапи почна да дере гърдите на юношата.

Непоносима болка прониза Джар, но той не изпускаше шията на звяра. Леопардът хъркаше, задъхваше се, но продължаваше да дращи тялото на човека. Очите на Джар се замъгляваха, но той с последни сили продължаваше да стиска ръце. Най-сетне и двамата, човекът и звярът, паднаха безжизнени в гъстата трева.

След известно време юношата се помръдна и поизправи глава. Леопардът лежеше неподвижно с изпънати лапи — той беше мъртъв. Джар запълзя към дървото, оставяйки кървава следа подир себе си. Той правеше това инстинктивно, като тежко ранените зверове, които се стремят да се скрият на сигурно място. Но преди да стигне до дървото, юношата загуби съзнание; лежеше, заврял лице в мократа трева.

Навъсеното утро на настъпилия ден завари Джар в същото положение. От облака, приличащ на кожата на много проскубан мамут, се изля обилен дъжд. Стенейки, Джар се обърна на гръб и дойде в съзнание. Водата освежи възпаленото му тяло. Поотворил уста, той жадно гълташе дъждовните капки. Почувства прилив на сили и запълзя към дървото. От раните му бликна кръв. Той изстена леко и пак загуби съзнание.

Вятърът подгони облака далеч на север. Бликналите от слънчевия диск лъчи пробудиха природата. Зазвънтяха птичи гласове. Всяка жива твар, която се бе спотаила през нощта, сега се съживи, раздвижи се, сякаш бързаше да навакса пропуснатото време.

Големи зелени мухи полепнаха по трупа на леопарда; с досадно бръмчене те се виеха и над Джар. Ято врани като тъмен облак се спусна над дървото. Засега още не се решаваха да се приближат до леопарда: дори мъртъв, той им внушаваше страх. По-смелите врани прелетяха от дървото на най-близките храсти и навели глави настрани, възбудено грачеха.

Чу се пляскане на криле и над леопарда закръжи лешояд. Той смело се спусна върху трупа. Ободрени от примера на по-силния си събрат, враните го последваха.

Цял ден около Джар се чуваше свадливо грачене и пляскане на криле. Дори в безсъзнание той мърдаше ръце, сякаш за да прогони от себе си въображаема опасност, и враните подозрително попоглеждаха към човека. Едва когато падна здрач и съвсем наблизо се чу виене на хиени, крилатите хищници изчезнаха.

Три хиени алчно се нахвърлиха на останките на леопарда, а като свършиха с него, обърнаха внимание и на човека. Те почнаха бавно, внимателно да се приближават към него, като отскачаха всеки път, щом човекът почваше да се движи. Но изведнъж хиените замряха на място: вълчи вой наруши вечерната тишина. Чувствителните уши на хиените доловиха, че вълците тичат насам. По-добре да се махнат, докато е време! Чупейки храстите по пътя си, хиените се отдалечиха с истеричен вой и тромав галоп.

Изглежда, тяхното виене свести Джар. Юношата едва понадигна натежалата си глава. Сърцето му се сви от предчувствие за близка беда. Нима нова опасност го заплашва? Той погледна белеещите се наблизо оглозгани кости и си спомни схватката с леопарда. Опита се да стане, но не успя. Беше загубил много кръв и се чувстваше доста слаб. Отпусна се безсилно на земята.

Клоните на храстите се разтвориха и през тях се показаха едрочели вълчи глави. Я гледай кой бе подплашил хиените! Джар с ужас почувства, че не може да се помръдне от мястото си. Вълците мълчаливо го обкръжиха. И само неутолимата жажда за живот го накара с последни сили да извика „ярх!“.

Човешкият глас стресна вълците. За миг те замряха, после насядаха, изплезили яркочервени езици. Но най-дръзкият от тях — вълкът със скъсаното ухо, се отпусна на корем и запълзя към човека. Джар откри в него своя неотдавнашен познат — Скъсаното ухо, който упорито го преследваше край реката. От устата на звяра стърчаха дълги жълти, счупени зъби. Хълцане мъчеше стария хищник. Той се давеше в гъста слюнка — предчувстваше скорошен радостен край.

„Да победя леопарда и да загина в лигавата уста на вълка!“ — с болка си помисли Джар.

Юношата пое повече въздух в гърдите си и още веднъж нададе вик за помощ. Но вълкът продължаваше да пълзи, той беше вече съвсем близо, човекът чувстваше зловонния му дъх. Какво да прави? Не може да спре с вик гладен хищник! Джар инстинктивно прикри гърлото си с ръка, направи последен отчаян опит да се изправи и пак падна на гръб изнемощял. Сега всичко е свършено!

Но Скъсаното ухо, кой знае защо, се бавеше. Джар дочу свистящото дишане на зверовете. Опирайки се на лакти, юношата се понадигна. Ноздрите на сивите хищници трептяха и силно поемаха въздух. Сякаш вълците се наслаждаваха на ароматите на нощта. Но Джар разбра: хищниците са усетили опасност. Пламналите като въглени очи на зверовете помътняха. Скъсаното ухо и събратята му страхливо поглеждаха към саваната.

Джар не помръдваше. Никога през живота си той не се бе излагал на такава опасност като сега! Дори и харосите не бяха толкова страшни.

И изведнъж сякаш силен вихър пръсна вълците на разни страни. Само един се забави. Някакъв сив звяр, също като вълк, се хвърли върху него от храстите. Те се счепкаха с яростно ръмжене и се затъркаляха по земята. Но в този миг от храстите изскочи още един огромен хищник. Като го видя, вълкът остави противника си и се опита да се измъкне. Но огромният звяр лесно го настигна и с удар на лапата си го умъртви. По яростния гръмогласен рев Джар разбра, че гигантският хищник е пещерен лъв.