Семьон Каратов
Бързоногият Джар (42) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 42
По-страшно от смъртта

Нощната мъгла погълна Джар. Ако някой го попиташе какво е станало по-нататък, не би могъл да отговори, той просто нищо не помнеше. Окопити се на края на гората, качен на едно дърво.

Развиделяваше се. Небето бе станало бледосиньо.

Като слезе от дървото, Джар подскача, за да разкърши тялото си, изтръпнало през нощта. Той веднага си спомни всичко, което се бе случило вчера, и го обхвана ярост. Изпита желание да се върне в пещерите и да се сбие с онези, които го осъдиха толкова жестоко. Като погледна късото копие, което бе стиснал в ръка, Джар си спомни за Хуог, малкия верен приятел. Това го поуспокои.

Младият изгнаник погледна към пещерите. На площадката вече се бяха появили хора. Скоро нагоре се изви синкав дим. Обитателите на пещерите се разположиха край огньовете, пристъпиха към утринното ядене. Юношата изпита глад. Представи си как Маюм раздава на съплеменниците парчета препечено месо. Червата му закуркаха от глад и той ожесточено плю…

Мина още малко време и той видя как дружината ловци потегли към степта. Напред крачеше широко Гурху.

Дали да се опита да се върне тайно в пещерите и да поговори с Маюм? Не, Джар познаваше твърде добре суровите обичаи на племето: Маюм няма да му прости! Юношата гледаше тъжно към пещерите и изведнъж вниманието му бе привлечено от нечия малка фигурка, която се носеше насам, по посока на гората. Отдалеч тя приличаше на скакалец, който ловко прескача локвите, образували се след дъжда.

Джар се взря в приближаващия се човек и се досети: „Та това е Лус!“.

Защо ли бързаше той толкова много? Дали не търси приятеля си? Лус дотича до края на гората, спря се и като опря длани до устата, завика:

— Бързоноги елене, обади се! Аз съм, Лус!

Радостна догадка озари Джар. Простили са му! Маюм праща да го викат!

Джар се появи иззад дърветата и с два огромни скока се озова до Лус, който от страх дори се отдръпна, толкова стремително беше появяването на юношата. Като се съвзе от уплахата, Лус каза строго:

— Изпрати ме Старейшината. Поръча да те намеря.

„Ярх! Ярх!“ — радостно си мърмореше Джар и вече си представяше завръщането в пещерите.

— Бързоноги елене, не се надявай да се върнеш в стана! — промълви Лус.

Джар трепна, сякаш някой го удари с боздуган по гърба. Лицето му се изкриви от отчаяние.

— Трябва да загина ли? — глухо попита той.

— Не, Бързоногия елен ще живее! — твърдо произнесе Лус и за по-голяма убедителност добави: — Тези думи каза самият Маюм!

Джар се сепна, взирайки се внимателно в лицето на съплеменника си, сякаш го виждаше за пръв път. Лус продължаваше:

— Ако старият вожд не беше те изгонил, Гурху щеше да те убие! Маюм каза: Бързоногия елен може да се завърне, щом намери кривокракия ловец Булу. Тогава ордата ще му прости!

Лус замълча. Той измъкна изпод кожената дреха препечен свински бут и го подаде на Джар. Откачи от колана висящия на ремък каменен нож и заедно с копието също го даде на юношата.

— Тъй нареди Маюм — каза Лус, като гледаше със състрадание изгнаника.

На Джар му олекна на душата. Той погали нежно каменния връх на копието — дар от Маюм. Юношата постепенно намираше в себе си сили за живот и борба. Мъдрият старец го върна към живота. Сега той имаше цел — да намери Булу и съплеменниците си. Нищо, че тази надежда бе засега само призрачна, но все пак е надежда! Тя даваше на юношата сили за борба не само с природните стихии, но и със страшната самота, която го очакваше занапред.

В порив на признателност Джар се притисна до Лус и потърка нос в рамото му. Лус се разбърза: всеки миг можеха да се появят събирачите на корени, които не трябва да го видят тук.

Джар гледаше тъжно след отдалечаващия се другар. Дали ще се видят пак някой ден? Лус се обърна и му помаха с ръка за сбогом. Джар разтърси копието и нададе бойния вик на племето „ярх!“. Каквото и да е, той си оставаше андор!