Семьон Каратов
Бързоногият Джар (54) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 54
Четирикраките приятели

Джар не вярваше на очите си: на муцуната на сивия звяр, който се счепка с вълка, той забеляза добре познатото бяло петно. Тунг! Вярното куче е с него! Сега от нищо не го е страх! А лъвът? Нима е Аму! Ами че, разбира се, той!

Като насън Джар чувстваше докосването на мекия горещ език на Тунг, който ближеше лицето му. Но ето че Тунг отскочи и юношата чу яростния лай на кучето и недоволното ръмжене на лъва. Песът скачаше пред Аму, не го допускаше при приятеля си. Лъвът недоволно пъдеше с лапа напиращия Тунг. Види се, искаше му се да се приближи до лежащия човек…

За пръв път от много дни насам Джар заспа спокойно. До краката му се бе разположил верният пес да го пази. Джар се събуди от ръмженето на лъва: Аму побутваше с лапа убития вълк. Той захапа вълка и го помъкна нанякъде. Като се върна, Аму призивно заскимтя, но видя, че песът не го последва и изчезна в храстите.

Сребърният рог на луната светеше меко. От горичката лъхаше на росна хладина и дъх от влажни дървета и треви.

Джар усещаше, че всяка минута придобива сили. Лежеше, без да мръдне — страхуваше се да не би раните пак да го заболят.

Призори, когато небето почна да розовее, се появи Аму. В зъбите си държеше еленче. Докато лъвът утоляваше глада си, песът ръмжеше глухо и нетърпеливо помахваше с опашка, без да се приближава до Аму.

Но щом лъвът се изтегна в храстите след богатата трапеза, песът в миг се озова при еленчето, грабна голямо парче месо и се върна при Джар. Юношата бе гладен, няколко пъти извикваше на кучето. Като чуеше гласа на човека, Тунг внимателно гледаше към него, но веднага се залавяше пак с яденето.

„Той не разбира речта на андорите — с болка въздъхна юношата. — Дори малкият Хуог бързо би изпълнил всякаква молба!“

Когато Тунг легна до краката му и се заоблизва, Джар посегна за парчето недоядено месо. За негово учудване и радост се оказа, че не е чак толкова трудно да стори това — животът бързо връщаше силите на юношата. Той беше жаден. Ненаситно облизваше прохладните капки утринна роса, която бе намокрила обилно тревата.

Слънчевият ден сякаш отразяваше хубавото настроение на Джар. Радостта от срещата с четирикраките приятели притъпи за известно време мъката му по хората. Той разглеждаше с интерес Тунг и Аму. Песът бе закрепнал, пораснал; сега той беше звяр с широки гърди и едро чело — по сила не отстъпваше на вълк. Пораснал е и лъвът. Козината му бе потъмняла с времето. Джар с тъга си спомни за Аркха — хубаво щеше да бъде да са четирима приятели!

Тунг отвлече юношата от замислеността. Той скачаше около него и огласяше въздуха със звънлив лай. Сякаш радостта на кучето нямаше да има край. Както някога, когато беше още паленце, Тунг завря нос в коляното на Джар и с призивен лай се понесе към храсталака, сякаш канеше човека да го последва. Пътьом песът ухапа на шега спящия лъв и хукна по-нататък.

Джар се усмихваше. Чувстваше се щастлив: той не беше сам, имаше си верни четирикраки приятели! След ден-два ще може заедно с тях да продължи пътя! Раните, нанесени от леопарда, не са чак толкова страшни — бързо ще зараснат. И както винаги, когато в него преливаха радостни чувства, Джар извика високо своето любимо „ярх!“.

Той не подозираше, че този добре познат на Тунг възглас го спаси вчера от смъртта. В момента, когато вълците се готвеха да се нахвърлят върху Джар, викът на младия ловец бе чут от песа, който имаше остър слух…

Тунг изскочи от храстите, отново изтича до Аму, хвана го за гривата и почна безцеремонно да я дърпа. Лъвът неохотно се изправи, прозя се. Погледът му се спря върху юношата и той почна бавно да се приближава към него. Позна ли той Джар, или не?

— Жълтогриви Аму! Аз съм Бързоногия елен, твоят по-голям брат! — извика Джар.

Тунг се спусна да пресече пътя на Аму и му се озъби страшно. Но опасенията на верния пес този път излязоха напразни. Като чу познатия глас, лъвът се настани срещу човека и показа върха на розовия си език. Кой знае защо, жълтите очи на хищника напомняха на Джар очите на стария Маюм, когато се смееше беззвучно. Сега Аму бе сит. Дали си спомни бърлогата и човека, който някога му бе носил храна?

Още два дни прекара Джар под сянката на гостоприемното дърво. Наблизо в долината течеше ручей. Преди изгрев и залез-слънце и тримата тръгваха към него. Джар се чувстваше почти здрав. На местата на драскотините тъмнееха засъхнали корички.

Джар бе избил с камък от челюстта на леопарда зъбите и ги прибави към зъба на Мохор, който носеше на тънка каишка. Той с гордост си спомняше за победата над петнистия хищник. Жалко, че съплеменниците му не можеха да знаят за тази победа!

Минаха няколко дни. Джар свикна напълно с компанията на Кръвожадния брат. Аму беше опасен само по време на ядене и докато не се заситеше, не допускаше никого до месото. През останалото време не проявяваше враждебност. Юношата не се сърдеше на алчността на хищника.

„Такъв е обичаят на племето на Кръвожадния брат“ — мислеше той.

И тримата бяха сити — храната бе достатъчна! На лов ходеха заедно. Обикновено това ставаше така: Аму се скриваше в храсталака. Тунг със силен лай подплашваше животното и заедно с Джар го подгонваше към лъва. Ако той не успееше да настигне плячката с няколко скока, връщаше се в засада и глухо ръмжеше. В такива минути Джар се стараеше да не се изпречва пред очите му.

Един след друг минаваха дните на този необикновен за Джар живот. Човекът, лъвът и кучето се придвижваха бавно по степта, за да търсят източници на вода: ручеи, малки долчинки, пълни с дъждовна вода. Рядко излизаха до пълноводната река — същата, по горното течение на която бе разположен станът на андорите. Вървяха бавно още и защото Аму имаше навик да не напуща мястото, където е разкъсал голяма плячка, докато не я изяде напълно.

И все пак понякога се случваше и тримата да лягат да спят с празни стомаси. Тогава Джар предпочиташе да си избира за почивка място, недостъпно за лъва: на дърво, на скала. В такива минути втораченият поглед на Аму не вдъхваше доверие у човека. И Тунг изчезваше нанякъде за известно време. За щастие през тридесетте луни, които прекараха заедно, Джар помнеше само два такива тревожни дни.

На юношата не доставяха особено удоволствие и игрите, които подхващаха спътниците му. Джар често бе наблюдавал как се забавляват животните. Харесваха му грациозните движения на пъргавите антилопи и мудната борба на мечките. Но да наблюдава игрите на зверовете е едно, а да участва сам в тях е съвсем друго!

Вечерно време, когато жегата намаляваше и не беше нужно да ходят на лов, Тунг и Аму почваха шумно боричкане. Те се гонеха, надпреварваха се по ловкост и бързо бягане. Обикновено Тунг излизаше победител. Кучето препускаше с бързината на вятъра и лаеше звънливо. Често зверовете хукваха към Джар, който стоеше настрана, сякаш за да го поканят да вземе участие в забавленията им. Юношата не се решаваше: той знаеше, че човекът бяга по-бавно от хищниците и че той няма да избегне нападението на лъва. А ако това се случи, може да стане най-непредвиденото!…