Джон Варли
Демон (9)

ЧЕТИРИ

— Робин, събуди се.

Разсъни се внезапно. Видя надвесилата се Чироко.

— Нищо лошо не е станало. Не се бой.

— Не се боя. — Тя потърка очи. — Колко е часът…

Чироко се усмихна — Робин явно се мъчеше да се сети къде е.

— Проспа около седем часа. Достатъчно ли е?

— Сигурно — прошепна Робин, защото и Чироко все още шепнеше. — Но… достатъчно за какво?

— Искам да дойдеш с мен — отвърна й Чироко.

 

Нова не отвори очи и не се помръдна, докато майка й се обличаше. Щом остана сама в стаята, седна, после изпълзя до вратата. Лекичко я открехна и видя Чироко и Робин да си шушукат в преддверието. Излязоха. Чу ги да слизат по стълбите.

Надничайки зад перилата на втория етаж, можеше да ги наблюдава какво правят в хола, но чу как се хлопна входната врата. Побърза да се шмугне пак в стаята, в която бяха настанени тя, майка й и Адам. Надникна в люлката му и с изненада установи, че е изчезнал. Знаеше, че Робин не е взела малкото чудовище, ето защо предположи, че това е дело на Чироко.

Наведе се през прозореца, за да види другия край на висящия мост. Но бързо се отдръпна. Двете жени вече го прекосяваха. Чироко държеше бебето.

Нова бързо се спретна и хукна надолу по стълбите. Но преди да отвори външната врата, се спря да помисли.

Нямаше да успее.

Тя не обичаше да се самозалъгва. На своя собствена територия би могла незабелязано да проследи Чироко. Но не и тук. Чироко бе адски печена и сякаш усещаше погледа й с кожата си, чувстваше пронизващите я очи. Да проследи такава жена беше извън границите на разумното.

Но, Велика Майко, как страдаше да е с нея!

 

В началото Робин не разбра, че вървят по пътека. Тук-там се срещаха надвиснали клони и повалени дървета. Но въпреки това пътека имаше. Робин се разтърси из оскъдните си зоологични познания и се замисли дали не следват маршрута на някой дивеч, но се усети, че не бива да намесва Земята. Кой би могъл да каже защо едно животно на Гея се държи не така, а иначе?

— Вярваш ли ми, Робин?

— Да ти вярвам? О, да, поне така предполагам. Защо?

— Не е достатъчно да предполагаш. Трябва да премислиш.

Робин го стори, като следваше жената, която за нея все още си оставаше Магьосницата. Чувстваше се тромава, слаба и одъртяла. А Чироко бе жилеста и гъвкава…

Дали й вярва? Имаше много „за“ и „против“. Навремето Магьосницата бе върла алкохоличка. Дали бе излекувана, ама истински? Дали ако нещата тръгнат на зле, тя отново не ще потърси утеха в бутилката?

Робин пак я погледна. Не, няма. Не знаеше защо, но наистина беше сигурна. С тази жена бе станала коренна промяна.

— Вярвам, че ще удържиш на думата си. И че обещаеш ли нещо, мога да разчитам на тебе.

— Стига да съм жива.

— Вярвам, че ще сториш онова, което сметнеш за правилно.

— Правилно, но за кого? За теб, за мен или за всички? Не винаги е едно и също.

Робин знаеше това, но пак се замисли.

— За всички. Мисля, че ще ми кажеш, ако това, което смяташ за най-добро, ще ме нарани.

— Да.

Продължиха мълчаливо още известно време, сетне Чироко се полуизвърна и махна на Робин да я последва. Точно тук пътеката бе достатъчно широка за двама. Тя хвана Робин за ръка и двете тръгнаха заедно.

— Вярваш ли ми, ако запазя тайна?

— Разбира се.

— Не се изразих правилно. Има неща, които се налага да пазя в тайна. Не мога да ти кажа защо. Отчасти заради старото златно правило на така наречените разузнавачи. „Онова, което не знаеш, няма как да го издадеш.“

— Говориш сериозно, нали?

— Не си играя игрички, дете. И тук, също като на Земята, се води война. В някои отношения също толкова гнусна.

— Да. Вярвам ти. Поне докато не науча малко повече.

— Това е достатъчно. — Чироко спря и я извърна с лице към себе си. — Просто се отпусни и погледни в очите ми, Робин. Искам те напълно отпусната. Отпусни всеки мускул и ще почнеш да заспиваш.

На Робин не и беше сефте да я хипнотизират, но никога с такава лекота. Чироко не говореше много, не използваше други инструменти. Просто гледаше Робин в очите и зениците й станаха големи като Морето на Феба. Тихо измърмори нещо, докосна бузите й с длани и Робин се отпусна.

— Позволи на очите си да се затворят — каза Чироко и Робин я послуша. — Ще заспиш, но не е нужно да заспиваш дълбоко. Ще усещаш нещата, ще ги помирисваш и чуваш, но няма да виждаш нищо. Разбираш ли?

— Да.

Робин усети, че се повдига. Беше хубаво. Усети вятъра да шумоли из дърветата. Носеше се дъх на презрели ягоди. Усети как подскача при тичането на Чироко по пътеката. След това беше обърната. Това продължи неизмеримо дълго, докато не загуби всякакво чувство за ориентация.

Хич не я беше грижа. Усети силните ръце на Чироко под гърба си и под краката си, усети как твърдите мускули на стомаха й се притискат до бедрата й, подуши далечния, леко сладникав дъх, който свързваше с Магьосницата. В съзнанието й изплуваха приятни фантазии. Твърде дълго бе живяла без любовница.

Чувстваше се добре. По-добре, отколкото тогава… през онези далечни дни, когато плаваха по Офион със седмина приятели към неизвестната съдба.

— Нова не спеше, когато те събудих — каза Чироко.

— Нима?

— Да. Последва ни по стълбите. Гледаше ни през прозореца. Мислех, че ще ни проследи, но не го направи.

— Тя не е глупачка.

— Виждам. Тя е… трудна.

Робин се засмя.

— Сигурно и ти щеше да си трудна, ако те бяха низвергнали от дъщеря на Девата до парий и беглец.

— Защо дойде и тя? Нова май те мрази.

— Мисля, че ме мрази донякъде. Провалих се тотално, паднах толкова ниско… че сякаш повлякох и нея. — Робин замълча, учудена, че говори за тези неща без болка, после си спомни, че е хипнотизирана. Така бе добре. Тези истини трябваше да бъдат изречени.

— От послушание ли дойде? Май не е в стила на Нова.

— Ти не познаваш Ковън. Беше задължение… и страх. Едва ли възлюбените ми сестри ще оцелеят. Мисля, че ще замръзнат. Но когато се постави въпросът, аз нямах право на глас. И според Нова няма да успеят с преместването. А и… тя май нямаше голям избор. Беше ни трудно. Деветдесет дни след като разкриха Адам, с нас беше свършено. Третото око спаси живота ми, но само толкова.

— Защо и тя трябваше да тръгне? Детето беше твое.

— Това нямаше значение. Тя е особена. Разбра за Адам когато той бе на шест месеца. Опита се да го убие. Аз я спрях. После заедно го укривахме, макар да знаехме, че скоро ще ни разкрият. Накрая така и стана. Използвах всяка капка от бившия си престиж, за да се кълна, че е момиче. Никой не провери, но всички знаеха.

— Какво имаш предвид с това „особена“?

— Единственото дете на Ковън, което има брат. Виновна само поради връзката с мен, голямата грешница. — Тя въздъхна. — Не са ли чудесни хората?

— Навсякъде са еднакви.

Чироко замлъкна за миг. Странна мисъл мина през ума на Робин. Къде ли беше Адам? Чироко го носеше на тръгване. Сега носеше нея, а за това й трябваха и двете ръце.

Не се тревожеше. Тя наистина вярваше на Чироко.

— Освен това е и подозрително висока. Когато бях на върха, това нямаше значение. По-късно плъзнаха слухове за деяния, които е по-добре да не бъдат описвани. И накрая — обичта.

— Обичта ли?

— Тя ме обича. Не го показва особено напоследък, но ме обича.

— Виждам.

— А също и теб. По твърде различен начин.

— И това виждам.

 

Най-накрая Чироко я остави на земята. Сетивата на Робин бяха приятно изострени. Усещаше меката влажна почва под босите си нозе. (Какво ли е станало с обувките й? Нямаше значение.) Във въздуха се носеха ароматни изпарения. Усети как по гърба й се стече струйка пот. Стоеше и чакаше в тъмата. Гласът на Чироко долетя пред нея.

— Сега сядай, Робин, и отвори очи.

Робин се подчини. Видя Чироко да коленичи пред нея. Очите й бяха дълбоки, чудни езера. Погледна наляво и видя Крис, също коленичил, прегърнал увития в розовото си одеялце Адам. Той и се усмихна, а Чироко докосна брадичката й с върха на пръстите си.

— Не гледай него, Робин. Гледай мен.

— Добре.

— Искам да отиде по-надълбоко. Можеш да не си затваряш очите, но не обръщай внимание на това, което виждаш. Звукът на моя глас е единственото важно нещо.

— Добре.

— Колко надълбоко си?

Робин размисли честно.

— Около метър.

— Влез още две педи навътре.

Робин я послуша. Очите й бяха отворени. Виждаше само виещи се облаци пара. Чироко вече я нямаше отпред, но Робин не можеше да каже, какво точно има там. Усети лек натиск върху темето. Беше дланта на Чироко.

— Защо остави Адам жив, Робин?

Чу собствения си глас от много далеч. Видя себе си и останалите нейде от високо: голям, наполовина окосмен мъж, силна жена и малка, безпомощна, злочеста…

Тази мисъл бързо беше прескочена.

— Сънувах сън.

— Какъв беше този сън?

— Адам. — „Усмихващ се. Розов. С малки пръстчета. Дъхът на собственото й мляко и на мокрите му пелени.“ — Габи. — „Черна и олющена. Напукана кожа. Разрушени очи. Сладникав дъх.“

— Сънувала си Габи?

— Седеше с мен. Помогна ми да родя. Вдигна го, окървавен и ужасен. После ме целуна и заплака.

— В съня?

— Да. — Робин се намръщи. — Не. Тя беше по-добре. Не беше обгоряла.

— В съня?

— Не. Да… Не си спомням кога се събудих. Сещам се… че заспах след този сън. Адам сучеше.

— Какво каза Габи?

— Каза, че трябва да намеря сили и да го запазя. Светът щял да бъде унищожен. Земята, Ковън… може би Гея. Адам бил важен. Трябвало да го доведа тук. Каза, че Крис му е баща. Рекох й, че две раждания на девица са ми дошли множко. Каза, че Гея го е направила, използвала е магия, за да… запази част от Крис вътре в мен. Малки времеви капсули. Така ги нарече. И си отиде.

— Изчезна ли?

Робин се учуди.

— Не, излезе през вратата.

Чироко позамлъкна, но Робин не обърна внимание. Очакваше нови въпроси. Вместо това натискът върху темето й изчезна и отново се появи. Този път това не беше дланта й, а целият й юмрук. Докосна я леко, но Робин усети, че може едва ли не да разгадае извивките и вдлъбнатините му по черепа си. Чу тънък гласец.

— Махни се от мен, вехта сливо.

Робин не бе чувала някой да говори така с Чироко. Гласът продължи в този дух още малко. Робин усети юмрука да я натиска, чу гласецът да пищи.

— Ще се оплача на Дружеството за защита на животните, гнусна торба такава. Ще ти го начукам в големите космати уши и ще ти натреса сифилис, ще направя неща, дето не си и сънувала, ще…

Отново притискане, последвано от по-остро скимтене.

— Заповядвам ти да говориш — нареди Чироко. Робин не каза нищо. Някак усещаше, че заповедта не се отнася за нея.

— Гея ще сипе керосин и ще разпръсне напалм, щом чуе…

— Говори!

— Зная правата си, искам проклет АДВОКААААААТ! Искам…

— Говори!

— Аааааааааа! Аааа! Добре, добре, добре, ще говоря!

— Има ли пръст Гея върху това дете? Отговаряй!

— Не мога, не мога, не мога да видя… видя… Мисля, че може би…

— Говори!

— Не, не, не! Тя е докосната от Гея преди много години. Гея знае, че тя е тук. Гея е планирала семейството й, но не ги е докосвала. Ръката на Гея не е върху това дете.

Внезапно изчезна и ръката на Чироко. Робин седна, мигаше и чувстваше, че неизвестно как ужасната тежест е махната от главата й.

— Сега можеш да се изправиш, Робин. Бавно и полека. Всичко е наред.

Робин стана. Чувстваше се ободрена, пое си дълбоко дъх, отново премигна и се обърна. Чироко прибираше някаква бутилка в раницата си. Държеше в ръка познато нещо: старият автоматичен Колт-45. Подаде го на Робин, която го завъртя в ръката си. Предпазителят беше свален. Върна го на Чироко.

— Това е моето оръжие.

— Взех го от теб, преди да те събудя.

— Какво беше това? — посочи Робин към раницата.

— Моят демон. — Очите й се вгледаха в тези на Робин. — Умееш ли да пазиш тайна?

Робин отвърна на погледа и кимна.

— Щом ти го искаш.

Чироко кимна и леко се отпусна.

— Ще ти кажа само, че бях длъжна да го сторя. Преди използвах друг метод — нито толкова сигурен, нито толкова лесен. — За миг в очите й се прокрадна жестока болка. Тя извърна глава. — Попитай някога Конъл. Щом си пийне.

— Смятала си ме за шпионин на Гея?

— Допусках го. А ти можеше ли да си сигурна в обратното?

Робин беше готова да отвърне „разбира се“, но се спря. Замисли се за малките времеви капсули, за непорочните зачатия. Гея я беше докоснала преди много години. Гея беше планирала семейството й.

— Тя е способна на всичко, нали?

— Тя би искала ти да вярваш, че е така. Е, да, почти. Просто нямаш представа колко лошо би си изпатила.

— Щеше ли да ме убиеш?

— Да.

Робин си помисли, че би трябвало да е сърдита, но не беше. Чувстваше се странно доволна. Би предпочела да умре, ако Гея беше оставила гадната си следа в тялото й.

— А Нова? — внезапно се сети тя.

— Сега вече ставаш параноичка — рече Чироко и кимна. — Но не можеш да ми стъпиш на малкия пръст. Изследвах Нова преди часове. Смятах, че е разумно… като се има предвид темпераментът й. Наредих й да забрави и тя ще забрави.

— Адам?

— Невинен като младенец — отвърна Крис и се усмихна. Тя отвърна на усмивката и внезапно си припомни колко горещо го беше обичала, преди много, много години. Дори имаше желание да му прости окосмяването, поне засега. После за първи път се огледа наоколо и се намръщи.

— Що за място е това? — запита тя.

— Фонтанът на младостта — отвърна й Чироко.

 

Преди време на Гея имаше дванайсет фонтана. Този в Океан бе унищожен по време на въстанието. Този в Тея бе скрит дълбоко под ледовете й, а шадраваните на Мнемозина и Тетида бяха погребани под пясъците. Седем от останалите осем внезапно секнаха в един и същи ден преди двайсет години, денят, в който загина първото въплъщение на Гея и от Небесата се изсипа дъжд от катедрали.

А Диона бе извън контрол, защото централният й мозък беше мъртъв. За добро или зло Гея нямаше власт над земите й. Можеше да изпрати войските си и да превърне Белинзона в жив ад, но по-дълбоките функции под повърхността бяха извън обсега й.

Въпреки недъга си, Диона се справяше учудващо добре. Според Чироко в това имаха пръст гномовете. По неизвестна причина растенията продължаваха да си растат, водата да си тече и въздухът да циркулира.

И фонтанът да си бълбука.

Крис беше съградил Таксидо Джанкшън на това място главно заради фонтана. Нуждаеше се от него, точно толкова, колкото и Чироко. Идеята да се намира близо до него и да го държи под око изглеждаше добра.

— Как да съм сигурна, че няма да пострадам? — попита Робин.

— Не си длъжна да го правиш — отвърна й Чироко.

— Зная, казвала си ми, че… но ти откъде знаеш? Може да е някакъв трик. Може би Гея вече е сложила ръка над тебе.

— Ако е така, вече да си потънала — посочи й Чироко. — Нали каза, че ми имаш доверие. Или ми вярваш, или не.

— Вярвам ти. Емоционално.

— Това е единственият начин, който има смисъл. Тук логиката няма място. Няма логически път за доказване, че Гея не ме контролира.

— Знам. Съжалявам. Просто съм нервна.

— Недей. Съблечи се, това е всичко.

Чироко се извърна, усещайки, че Робин се притеснява от голотата си, както и от останалото. Замисли се дали да не отпрати Крис докато не дойде време за неговото собствено подмладяване. После се обърна и като вида как Робин изхлузва панталоните си, разбра, че в случая не Крис беше причината за безпокойството й. Надяваше се лицето й да не изразява нищо, но усети топлина да се надига в гърлото й, задушаващия вкус на внезапната жалост.

Голата Робин бе твърде тъжна гледка. Може би и инак си беше тъжна, но за човек, виждал я в разцвета й, гледката бе сърцераздирателна.

Татуировките бяха избелели. За Чироко това не беше новост — вече бе видяла Окото и Пентаграма, както и част от змията върху ръката й. Многоцветни и ярки, когато Робин бе на деветнайсет, сега те сивееха, а в рисунъка с цвят на графит само тук-там се забелязваха остатъци от кармин или тъмнозелено. Четвъртата татуировка — змията около крака й — беше в същото плачевно състояние. Но петата бе жестоко обезобразена.

„Не че е голяма загуба за световното изкуство, помисли си Чироко, но все пак си е свинщина.“ Робин знаеше, че децата й ще наследят болестта, заради която бе дошла на Гея. И в изблик на младежко перчене бе направила върху корема си зловеща рисунка: чудовище, което драпа със зъби и нокти да се измъкне на бял свят от утробата й.

— Нова беше огромна — обясни тъжно Робин и потърка белега, който правеше рисунката още по-гнусна. — Наложи се да я вадят с Цезарово сечение. — Тя сви рамене и сякаш неволно преплете ръце върху корема си. Имаше пепеляв тен, безжизнена коса и сума ти бръчки по лицето. Нищо добро не можеше да се каже дори за зъбите. Личеше си, че се е изоставила от доста време. Но ставаше дума за нещо по-различно от старостта.

— Няма значение — отбеляза Чироко. — Ще сложим край на това.

Нагази във водата и протегна ръка.

 

Беше по-топла отколкото Робин си бе представяла. Чувстваше топлината по странен начин, осъзнаваше я, но не усещаше да изгаря.

Навлизаха на малки стъпки. Първо до глезените, до коленете, после, преди да навлязат до бедрата, си отдъхнаха. Крис вървеше от едната й страна, Чироко — от другата. Държаха я за ръцете.

Водата — ако това беше вода — имаше сладникав дъх и цвета и гъстотата на мед. Не, помисли си тя. Може би повече прилича на нектар.

Навлезе до кръста и пое дълбоко дъх. Течността озонираше вътре в нея. Сякаш фино масло изпълваше вътрешностите и влагалището й. Май би трябвало да й е неприятно, а тя просто се чувстваше добре. Или по-скоро чудесно. Както никога досега. Потръпна, усети, че коленете й отмаляват. Чироко я подкрепи. После се потопи до гърдите.

Тя се отпусна в ръцете на Чироко, както й бе казала Магьосницата. Затвори очи, усети нечия ръка да защипва ноздрите й и тя се гмурна под водата.

Беше като съновидение. Можеше да стои там безкрайно дълго. Необходимостта да си поеме въздух нарастваше, но когато стана много силна, усети устните на Чироко да се притискат до нейните и тя пое дъха на Магьосницата. И бавно го изпусна.

Това продължи дълго. Робин не знаеше колко, но усещаше, че е дълго. После се прекрати и Робин усети у нея отново да нараства нуждата от въздух. Чироко й беше казала какво да направи, но все още беше малко се боеше. Дали наистина имаше толкова вяра на Магьосницата?

Е, защо пък не? Усети ръката да отпуска ноздрите й. Горещият нектар потече в нея. Тя отвори уста. Въздухът забълбука на мехурчета и водата нахлу навътре.

Усети няколко спазъма при пълненето на дробовете, когато се помъчи да изкашля последните глътки въздух. Бореше се, но я държаха здраво. После отново се успокои.

 

Чироко я държа във водата половин рот, след това я изнесе на брега и я положи до Адам, който продължаваше да спи. Крис й подаде кърпа и тя започна да бърше Робин, от чиято уста капеше златиста течност. Чироко я потупа по гърба и тя отново задиша, след като изкара и последните капки от гърлото си. Кожата й беше кафява и топла.

— Ти върви. Аз ще се погрижа за нея — каза Крис и взе кърпата.

Чироко кимна и влезе в езерото. За миг се плъзна под повърхността. След половин рот излезе и дългата й коса, мокра и полепнала по раменете, бе катраненочерна.

Крис остана най-дълго. Когато се появи, отново беше почти два сантиметра по-висок и с леко променено лице.

Чироко пак леко хипнотизира Робин и Крис я взе, заедно с Адам, в ръцете си. Хвърли поглед през рамо и понесе Робин обратно към Таксидо Джанкшън, готов да направи своето предложение.