Джон Варли
Демон (30)

ШЕСТ

Нова отдавна мразеше пребиваването си на Гея. Повратната точка се бе появила съвсем наскоро — сега тя се забавляваше повече, отколкото по време на Блек Сабат, вещерската Черна събота.

В началото бе плуването. Доставяше й сетивно удоволствие, каквото тя не вярваше, че е възможно да съществува. Беше по-хубаво от всички останали спортове, направо върхът.

Ужасно бе да живееш и никога да не се научиш да плуваш.

После дойде летежът. Беше се реяла и на Ковън, но къде ти… Първичната сила и безкрайната гъвкавост на Водните кончета й доставяха несравнима наслада. Бързо привикна към тях, въпреки че едва ли някога щеше да лети като Конъл.

И най-накрая, но не на последно място, идваше ездата на Титанида.

Първо изглеждаха бавни като асансьори. Тичаха толкова отмерено, че трудно се разбираше дали въобще се движиш. И въпреки бързината, усещането не бе като при скоростно бягане.

Важното нещо, което Нова бе открила, бе да намериш подходящата Титанида.

Сега тя се държеше за широкия гръб на Клавесин (Миксолидийски квартет) Мазурка, двегодишна женска, и се надбягваше с вятъра. Толкова беше просто. Беше се заблудила, че всички Титаниди са възрастни индивиди, защото всичките бяха горе-долу еднакви на големине. Шокира се, като разбра, че Клавесин е само двегодишна, но с радост констатира, че у нея все още гори искрица безразсъдство. Тъй като след отвличането на Адам Чироко Джоунс през повечето време отсъстваше, Нова прекарваше всяка свободна минута — ако не плуваше или не хвърчеше — върху гърба на Клавесин. Заедно бяха обходили по-голямата част от Диона на юг от Офион.

Движеха се по ръба на леса, там, където дърветата изтъняваха и земята леко се издигаше към стръмните бастиони на хълмистите земи. Нова бе с дрехите си за езда. Или дрехите на Робин Худ, както ги наричаше Конъл. Ушити от проста зелена кожа, те скриваха напълно тялото й. Аксесоарите бяха кафяви ботуши и ръкавици от същия материал и зелена триъгълна шапка с бели пера.

Клавесин прескочи едно повалено дърво и за миг Нова се почувства в безтегловност. Приземиха се и тя надничаше през рамото на Клавесин, докато слизаха по стръмния бряг на реката към един от четирите притока на река Бриарей. Истинско удоволствие бе това управляемо падане, при което копитата на Титанидата едва докосваха земята, като оставяха подире си шумен парад от падащи малки скали, прахоляк и камъчета. Студеният и пронизващ вятър плющеше В косите на Нова.

Долу Клавесин забави ход и копитата й докоснаха водата. Заля ги фонтан от пръски, после се чуваше само тропотът на копита по скалистия бряг.

— Достатъчно, злато мое — каза след като си пое дъх Клавесин. Нова потупа Титанидата по рамото и скочи на земята. Дори тя се чувстваше уморена. Не беше лесно да яздиш Титанида.

Без помощта на Клавесин нещата щяха да са неспасяеми. Безброй пъти единствено подадената навреме силна ръка или маневрената задница на Титанидата й помагаха да запази равновесие. Клавесин имаше почти свръхестествен усет за товара си. Подозираше, че тя би могла да галопира и с дузина пълни чаши вино, без да разлее нито капка.

Нова стъпи на широката плоска скала, завъртя се и погледна към жълтеникавата вис.

В края на краищата, мястото не беше чак толкова лошо. Малко вляво от късчето небе бе неизмеримата дълбочина на спицата на Диона, с размити очертания поради маранята. На Нова пейзажът й харесваше.

Наблюдаваше Титанидата, как развързва косите си, коленичи в ледения поток и потапя глава, за да се изправи сред крехка дъга от кристални водни капки. Дългата около метър лъскава кестенява коса, изпъстрена със смарагдово зелено, с плясък се разстла по гърба й и Клавесин я разтърси енергично, като се заля с дъжд от водни пръски. От устата й излизаше пара. Гледката бе красива.

Клавесин бе от Титанидите, покрити с козина. Изключение правеха само дланите и лицето с кафяв тен. Поради защитната си окраска застаналата неподвижно на края на леса Клавесин бе почти невидима.

Нова познаваше живота сред дивата природа най-вече от филмите и от малкия зоопарк на Ковън. Гледала бе как хората яхат коне на кино, а също така бе прочела няколко разказа за девойчета, които откачат на тема езда. В зоопарка на Ковън имаше пет добичета. Нова почти нямаше спомен за тях, но сега се питаше дали това безразличие не се дължеше на факта, че никому не бе позволено да ги язди.

Тези разсъждения я притесниха. Вече бе започнала да възприема мисълта, че Титанидите са човешки същества… или хора, както би казал Конъл.

За щастие потокът от угризения бе спрян от последвалия развой на събитията. Изведнъж прозвуча триада от ноти и Клавесин се пресегна към торбата си, за да измъкне едно от ония неща, мобисемената. Титанидата изчурулика нещо кратко и се заслуша. Нова чу ответна песньовка. Клавесин се измъкна от водата и се отърси като куче.

— Чироко ли беше? — попита Нова.

— Да. Искаше да знае къде сме.

— Нещо случило ли се е?

— Не каза нищо такова. Интересуваше се дали би я придружила за едно кратко пътуване.

— Да я придружа… къде отива?

— Не ми каза.

Нова скочи на крака.

— Не ме интересува. Велика Майко! Кажи й да!…

— Тя ще мине да те вземе — съобщи Клавесин и изпя още нещо в зърното.

 

Чироко пристигна след няколко минути с почти невидимото Водно конче Едно. Самолетчето бе бързо и безшумно като хвърчило. Чироко се приземи на една педя равна земя, на косъм от камък с размери на къща. Измъкна се от самолетчето и го вдигна и извъртя, докато Нова и Клавесин се приближаваха.

След обичайната размяна на поздрави с Титанидата Капитана, както я именува Клавесин, лекичко се усмихна и козирува.

— Как си, Нова? — попита.

Нова не каза нищо. Както обикновено, в първия момент на срещата бе прекалено панирана, за да й отговори.

Магьосница, помисли си Нова. Не е работа за нея да бъде Капитан. Магьосница толкова й отива.

Чироко се беше попременила, нещо, което правеше рядко. Цялата бе облечена в черно, също и шапката. Беше понапълняла, но й отиваше. Може би това имаше връзка с мистериозните зачезвания в леса. На три пъти досега двете с Робин изчезваха, за да се върнат все по-млади, по-здрави и, в случая на Чироко, по-напращели.

— Налага ми се да тръгна на малка експедиция — каза Чироко, сякаш леко сконфузена. — Ще се справя и без придружител. Но си помислих, че може да ти е интересно.

Нова примря. Тя беше готова да върви боса по счупени бутилки, да изтръгне сърцето от гърдите си, да преплува морета и какво ли не още. Готова бе дори да умре, но да изпълни всяко желание на Чироко. А сега я питаха дали случайно не й се иска да я придружи…

Престори се, че й е все едно, но ще дойде от немай къде, сви рамене и отвърна:

— Разбира се, Чироко.

— Добре. — Чироко отвори вратата на самолета и Нова видя, че единственото кресло за пътници е изнесено. Кабината беше празна. — Ще се схванем, но исках да взема най-лекия самолет. На практика ще се тъпчем като сардели.

„Нека ми е зле“, помисли си Нова.

В самолета имаше два делтаплана. Чироко връчи единия на Нова.

— Малко ще поскачаме — обясни тя и влезе в кабината. Сгърчи се и се пъхна колкото се може по-навътре, а след нея се качи и Нова. Малко се поръчкаха с лакти, докато се настанят и си намерят място.

— Мислиш ли, че ще успееш да се измъкнеш? — попита Чироко.

— Сто на сто.

— Помни, че сме доста тежки.

Нова вече въвеждаше данните в компютъра. Нямаше ли да е чудесно да направи някоя неволна грешка и да се наложи Чироко да се намеси, и да ги спасява? Но после отхвърли тази мисъл.

Затвори вратата, огледа се и видя Клавесин на безопасно разстояние. Махна й, Титанидата отвърна на поздрава.

Нова пак премисли стратегията, после си пое дълбоко дъх — и се почна. Що-годе сносно се справи с излитането, ако не се брояха няколкото дълги секунди, в които самолетът насмалко не се разби във върхарите.

Минаха на сантиметри над тях и Нова се осмели да погледне Чироко. Магьосницата дори не гледаше дърветата. Търсеше нещо, загледана през прозрачния покрив. Нова се почувства странно горда и леко ощетена. Една похвала би й се отразила отлично. После се усети, че мълчанието всъщност е знак, че я е получила.

— А сега се изкачи до трийсет километра и дръж посока североизток — нареди Чироко.

— А нещо по-конкретно?

— Не мога да бъда по-конкретна, защото не знам къде е той.

— Той?

— Един цепелин! Сега Свирчостоп е някъде в северната част на Япет.

Нова се притесни, после се обърка. Доколкото знаеше, цепелините недолюбваха реактивните самолети.

— Има ли значение колко бързо се изкачвам?

— Изразходвай разумно горивото. Това е всичко.

Нова изчисли сама параметрите, без компютъра, защото искаше да упражни аварийна ситуация. Чироко само я наблюдаваше, но не се обади.

— Обикновено толкова високо ли планират? — запита Нова, когато достигнаха желаната височина. Чироко внимателно оглеждаше околността.

— Доста рядко. Искам да съм сигурна, че сме ще е под нас. Я и ти погледни от оная страна. Лесно ще го забележиш. Не е по-голям от щата Пенсилвания.

 

Разбира се, преувеличаваше, но Нова остана разочарована, когато успяха да го локализират. Виждала бе от дистанция няколко цепелина — те никога не се приближаваха много до земите на Диона — но Свирчостоп съвсем не изглеждаше толкова огромен.

Откри го с помощта на радара — вместо да е на два-три километра разстояние, той беше на двайсет под тях.

— Изключи радара — нареди Чироко. — Действа му зле. — Нова се подчини, забеляза, че Чироко проверява багажа си и колана, както и закопчаването на пара-крилата, така че и тя стори същото.

— Ето плана ни. Програмираш самолета да се върне сам в пещерата до Таксидо Джанкшън. И то така, че дистанцията между него и цепелина да е най-малко двайсет километра. А щом го отмине, най-добре ще е да лети право към пещерата на височина двеста-триста метра. — Тя погледна към Нова. — Няма ли да попиташ защо?

— Не мисля, че е редно.

— Отпусни се, скъпа. Тук няма военна дисциплина. Самолетът трябва да лети ниско заради бръмчащите бомби. Все още ги няма, но сигурно дебнат някъде. А сам той ще е беззащитен.

— Така е. — Нова притеснено огледа небесата. Съвсем беше забравила за ония чудовища. Спомни си за подвизите на Конъл по време на атаката им, когато й спаси живота. Но тя не беше пилот от неговата класа.

Когато се зае да програмира автопилота, Чироко спокойно я чакаше. Скоро обаче се обърка. Тръсна глава и изтри невъзможния резултат.

— Май не мога да се справя — призна си тя. — Съжалявам.

— Можеш. Виж къде бъркаш. — Пръстите на Чироко запърхаха по клавиатурата. Спираше само за да се увери, че Нова вижда и разбира. — Най-важното е да си признаваш, че не всичко знаеш.

Нова я погледна и видя усмивка на лицето й.

— Къде щяхме да сме сега — забеляза Чироко, — ако ти не беше наясно, че някъде бъркаш при издигането? — За миг усмивката й стана кисела, после пак погледна към екрана. Сега Нова знаеше, че за пореден път Магьосницата е на крачка пред нея. Би могла да се закълне, че Чироко бе заета със собствените си мисли при издигането и не бе обърнала капка внимание нито на маневрите й, нито на нервността й.

— Добре, — продължи Чироко, загледана в екрана. — Ти скачаш първа. Но после ще ме следваш. Ако видиш бръмчаща бомба, режи въжетата и падай свободно толкова, колкото ти стиска. В багажа ти има допълнително крило. Въпроси?

Въпросите бяха десетки, но Нова зададе само един.

— Мислиш ли, че ще видим бръмчащи бомби?

— Не. Но не е изключено.

Отвориха вратата и Нова пристъпи в нищото. Чу познатия шум от разгъването на платното, песента на въжетата и рязкото дръпване. Погледна нагоре…

За една ужасна част от секундата си помисли, че пара-крилото се е разкъсало. Очаквала бе да види познатото многоцветно крило. Вместо него зърна нещо сякаш изтъкано от паяжина и въздух, почти невидимо.

Е, и в това имаше смисъл. Защитна маскировка.

Видя Чироко, която кръжеше вдясно от нея и губеше височина. С няколко замаха Нова се озова зад нея. Следвай ме, беше й казала Магьосницата. Навсякъде, помисли си Нова.г

Оледа чистите небеса за издайнически следи за наличието на бръмчащи бомби. На два пъти видя техния собствен изоставен самолет, като само първия път се изплаши. Отбеляза, че денят е чудесен за реене в небесата.

Изведнъж Чироко започна бясно да се върти, люлеейки се напред-назад на въжетата си. Това не я обезпокои, докато Чироко не направи рязък скок надолу. Нова тъкмо я стигна, а тя започна да се издига нагоре. Почуди се какви са тия маневри и в същия миг чу смеха на Чироко.

— Мислех, че ще ме следваш — извика Чироко и пак се засмя. — Не беше ли Шампионка на Ковън или нещо подобно?

О, това ли било?

Нова за миг увисна във въздуха, а после се впусна в главозамайващите си каскади, като успя да покаже на какво е способна. Когато приключи, бе наистина доволна от себе си. Виждаше в спомените си низ от десетки, вдигнати върху таблата на съдиите.

Чироко се доближи и я удостои с кисела гримаса, която не успя да задържи дълго. После отново избухна в смях.

— Отстъпвам пред асовете — каза тя. — Уплаши ме, млада госпожице.

— Ти ме уплаши — контрира Нова.

— Да-а, може би. Май не биваше да се изсилвам.

— Няма значение.

— Може би ме мислиш за студена, кисела дърта кучка. Но напоследък не ми е до шеги. Освен това съм шест пъти по-стара от теб и животът ми е просто трагедия… но знаеш ли какво? Като сумирам доброто и лошото, излиза, че съм живяла страхотно. През последните трийсет години се напатих и сигурно тепърва ще се мъча. Но ничий друг живот не би ми харесал. Лошото е като сега. Когато ми иде да се убия, просто вече не съм аз. Това ме натъжава.

Последните трийсет години, помисли си Нова.

 

Спускането продължи дълго. Забавляваха се с още някои трикове, макар и не толкова смели. Свирчостоп непрестанно наедряваше пред погледите им.

Навремето, когато Чироко и екипажът й го видяха за първи път, Свирчостоп беше малко по-дълъг от километър. И четири пъти по-голям от „Хинденбург“, най-големият земен цепелин.

Свирчостоп бе доста напращял оттогава.

Сега разстоянието от носа до опашката бе цели два километра. И като се има предвид пропорционалното нарастване на останалото, обемът му се беше увеличил осем пъти. Съдържаше към четиринайсет милиона кубика водород.

— Никой не знае каква е тая мистерия — обясни Чироко на Нова, докато се подготвяха да кацнат на широкия му гръб. — Цепелините обикновено не растат като гъби. Зная, че е на около шейсет хиляди години. Неговите съвременници май слагат отгоре по сантиметри на година. Зная че дължината на Стария Скаут, който е поне с двайсет хиляди години по-стар, е само километър и половина.

Но никакви думи не можеха да дадат представа за Свирчостоп. Трябваше да бъде видян на живо. Нова се боеше, че приземяването върху цепелин крие рискове. Оказа се точно толкова трудно, колкото комар да кацне на гърба на слон.

Когато всичко свърши повече от благополучно, Чироко неизвестно защо внимателно огледа Нова от главата до петите. После отряза въжетата й с бял нож, направен от подострена кост и изкусно украсен от Титанидите.

— Имаш ли нещо друго под дрехите? — попита Чироко

— Само памучни шорти.

— Гледам за метал. Ще е не само неучтиво, но и твърде опасно да се внася нещо метално в цепелина. Или нещо, което изпуска искри.

Върху ботушите на Нова имаше чизми, но Чироко реши, че това не е болка за умиране. Нова си отдъхна — бяха й подарък от Клавесин.

После Чироко коленичи и започна да опипва грубата кожа на цепелина. Нова незабавно стори същото, без да пита. Когато се огледа, имаще чувството, че се намираха върху плосък сребърен поднос. Теоретично той се закривяваше надолу, но трябваше да извървиш доста, преди това да се окаже проблем.

Накрая Чироко май намери онова, което търсеше. Направи с ножа малък отвор, постави върху него дланта си. Чу се свистене, което скоро утихна. Чироко изглеждаше доволна и за учудване на Нова изряза с ножа голям кръст в гърба на цепелина. Натика навътре парчетата кожа и двете се наведоха над дупката.

Тъмно като в рог. Нещо като извит тесен комин се спускаше надолу, а извитите му стени сякаш бяха направени от рибарска мрежа. Нова се досети, че това са балони с въздух и Чироко е открила пролука между тях.

— Ами ако беше пробила някой? — попита Нова.

— Той има повече от хиляда балона. Да се спукат и триста едновременно, пак всичко ще е наред. В моя случай раната му щеше да зарасне за секунди. — Тя седна на ръба на отвора, намери си опора и се захили на Нова. — Идваш след мен, нали?

— И той няма нищо против?

— Тази рана ще зарасне за пет минути. Свирчостоп дори няма да го забележи, кълна ти се.

Не че Нова й вярваше, но това не повлия върху готовността й да я следва. И се шмугна на свой ред след Магьосницата.

— Събери парчетата кожа — извика й някъде отдолу Чироко. — По-бързо ще заздравее.

Нова се подчини. Във вътрешността на цепелина притъмня.

— Сега просто слизай. Ще видиш какво ли не, но спокойно. Тук няма какво да те нарани.

 

Започна дългото и доста уморително спускане. В началото чернилката бе непрогледна, после Нова започна да различава някои неща.

След десет минути отдолу просветна. Нова се спря и видя, че Чироко и подава малко оранжево кълбо. Извади още едно от торбата си и го върза за китката си. Това бе някакъв вид биолуминисценция, достатъчна, за да осветява наоколо.

Това отначало й подейства добре. Сега виждаше къде да стъпва и да се хваща. Но странно, после още повече я стегна клаустрофобията. Същински кошмарен сън, в който стените зад теб се затварят, само че наяве. Стените наистина се раздуваха.

Сетне проумя какво всъщност прави. Не се хващаше по пътя си за никакви въжета, нито мрежа — а за живите мускули на гиганта. Усещаше ги как се местят, когато се увесваше на тях. Бяха сухи, слава на Великата Майка и на всички малки демони, но все пак си бяха хлъзгави.

Докато кривуличеха, подминаваха странични пасажи и в дъното на широките блещукаха нечии очи.

— Херувимчета — обясни й след първата среща Чироко. — Далечни роднини на Ангелите, нещо като при маймуните и човеците. Обитават в по-големите цепелини.

И други населяваха на небесния исполин. Дребни същества като мишки щъкаха над главата й, а направиха принудително спиране, за да изчакат нещо да освободи пътя на Чироко. Нова не успя да го види, но това не я притесни особено.

— Сигурна ли си, че Свирчостоп няма нищо против нас? — в един момент се поинтересува Нова.

— Колкото е по-голяма навалицата, толкова е по-весело — отвърна й Чироко. — Ако не ни искаше, отдавна да е затворил този проход и да го е напълнил с водород. Не се изпотявай, Нова. Цепелините си имат своя собствена вътрешна екология. Стотици животинки могат да живеят само в търбуха му. А постоянно вози и стопаджии.

Накрая стигнаха до по-широк проход. Около двадесет метра в диаметър, той сякаш се простираше до безкрайност и в двете посоки.

— А това е Сентръл парк — обясни Чироко. И наистина тук имаше организми, подобни на дървета, които растяха от стените, бледи и скелетоподобни. Те се свиха от светлината. Чироко посочи напред. — Хайде. Още малко остава.

Това беше една странна разходка. Вървяха по балон, пълен с газ, а мрежата бе доста по-дебела, усещаха я как леко пружинира, като гъвкав под. Сякаш се движеха по море от възглавници.

Коридорът зави и видяха светлина. Озоваха се в широка, безформена закла. Подът се накланяше надолу към прозрачна мембрана, която се издуваше от вътрешното налягане. И тук, както навсякъде във вътрешността на цепелина, беше хладно.

— А това е салонът на нашия боинг — обясни Чироко и заразглежда купчините от цветни парцали. Нова отиде почти до самия гигантски прозорец. Явно се намираха до носа на цепелина, малко под него. Виждаше същото като снайпериста от старите бойни самолети, и гледката бе великолепна. Ниско долу земята пълзеше, в бавен и величествен парад, който продължаваше вече шейсет хиляди години.

Кракът й се натъкна на нещо твърдо в една от купчините парцали. Погледна надолу и замръзна. Зърна човешко стъпало: кафяво, изпосталяло, прикачено към мършав крак. Пръстите помръднаха. Нова вдигна очи и се озова лице в лице със стар, стар мъж, съвсем оплешивял, кафяв като махагон. Доволната му усмивка разкри здрави бели зъби.

— Казвам се Калвин, скъпа — каза старецът. — А ти си най-хубавото нещо, което съм виждал от дълго време насам.

 

Тя никога не успя да види много от Калвин. Той винаги беше увит в парцали и от тях надничаше само главата му.

— В този живот има само един истински проблем… — подзе той ни в клин, ни в ръкав — …и той е да се запази топлината на тялото. Старият Свирчостоп обича да ходи по хладното. И така, как е Август, Роки?

Чироко обясни, че Август е отдавна, отдавна мъртва. Нова не беше сигурна, че старецът е разбрал. Той продължи да пита за останалите, всичките вече покойници. И всеки път тъжно клатеше глава. Само веднъж Чироко май се притесни, когато той я попита за Габи.

— Тя е… тя е добре, Калвин. Съвсем добре.

— Това е наистина чудесно.

Което си беше лудост, тъй като Нова знаеше всичко за Габи.

Най-накрая разбра, че Калвин е почти връстник на Чироко. И си изглеждаше точно на възрастта. Но въпреки това бе живо и пъргаво старче, и мозъкът му щракаше. Само въпросите за мъртвите навяваха мисъл за лудост.

Той се защура из тоя хладилник, започна да рови из сламени кошници, измъкна дървени паници, костени ножове и дъска за рязане. Чироко седна до Нова.

— Той не е луд, Нова — пошушна й тя. — Мисля, че не разбира смъртта. А едва ли има представа и за времето. Живее тук от деветдесет и пет години и е най-щастливият човек, когото познавам.

— Готово! — извика Калвин, появявайки се с голям дървен съд. Отиди при Чироко и Нова, които седяха с кръстосани крака. Вече им беше сервирал купи със салата и сурови зеленчуци, и една голяма кана с нещо, което наричаше медовина.

— Всичко е наред — каза той и погледна Нова. — По-добре си увий нещо, момиче, за да се почувстваш уютно.

Нова беше започнала да измръзва, но не я блазнеха купчините дрипи. Из едната бе видяла да пълзи малко сляпо мишленце. Но инак не се усещаше миризма на мръсно.

— Цепелинът отделя тази материя — обясни Чироко, която се уви в няколко парчета плат. — Добра защита при студено време. Давай, не се бой. Всичко тук е чисто.

— В цепелина винаги всичко е чисто — изкудкудяка Калвин и им сипа от гъстата супа. — Опитай това… Нова ли каза, че ти е името? Хубаво име, харесва ми. Ново и ярко, и ти блестиш, както би трябвало да бъде. Това е моето специално гаспачо^[1]. Приготвено е от най-доброто, което расте на Гея. — Той отново закудкудяка и подаде купата на Нова. — Навремето слизах веднъж годишно долу, за да хапна топла храна. После се усетих, че дълго не съм го правил. А и съвсем не ми липсва.

— Мисля, че слезе още на два пъти, стари глупчо — със смях отбеляза Чироко.

— О, не, Роки. Не може да е вярно. Нима? — Позамисли се и започна да брои на пръсти, но скоро се обърка. Нова се постара да скрие смеха си, за да не го нарани. Беше много приятен, макар и леко объркан.

— Не се бой, скъпа — рече й той. — Знам, че ме уважаваш. Не ме е грижа дали подгрявам храната си, но също така я ям и топла, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Уви, Нова не го разбираше. Тя подуши паницата си и ароматът й хареса, затова изяде пълна лъжица. В супата имаше домати и целина, тя беше вкусна, люта и студена. Тутакси лапна втора лъжица… и тогава страшно й залютя от първата. Нова преглътна, задъха се и за да угаси пожара, гаврътна цяла чаша медовина. Услади й се, имаше вкус на мед.

Дори и гаспачото беше вкусно, ако се консумираше на малки глътчици. Седяха заедно и си похапваха, и всичко щеше да е наред, ако наоколо беше малко по-шумно. Суровите зеленчуци хрупаха. Сякаш се хранеха зайци. Нова подозираше, че ще забележи след малко липсата на месо, но Калвин беше цар на вегетарианските, неподгряти ястия.

А медовината беше страхотна. Не само че облекчаваше лютивината, но и сгряваше, отпускаше — и Нова усети как краката й отмаляват.

 

— Време е за ставане, Нова.

— Ка… — Тя бързо стана. Болеше я глава и с мъка фокусираше Чироко. — Кое време е?

— Няколко часа по-късно — каза с усмивка Чироко. — Ти май се понапи, скъпа.

— Нима? — Отказа се от хлапашките оправдания, че й е за сефте, и се засмя. После си помисли, че май я хваща морска болест, но всичко отмина. — Е, какво ще правим сега?

— Ами — отвърна Чироко, — първо малко ще те отрезвим, после потегляме обратно за Таксидо Джанкшън. Лично аз съм готова за път.