Джон Варли
Демон (50)

ДВАЙСЕТ И ШЕСТ

— Мразя ги тия военни тъпащини — каза Робин.

— Защо не? Това си е чисто равноправие. Мъжки и женски полкове. Високи заплати, добра кльопачка…

— Вече не знам кога се шегуваш.

— Робин, когато става дума за армията, редовно си правя майтап. Няма друг начин да се оправя.

Робин, която яздеше на гърба на Валия, се вгледа в Чироко Джоунс, яхнала Кларинет. Младата Тамбура галопираше наоколо и се забавляваше, както всички хлапета Титаниди по време на разходка.

Чироко беше и стар приятел, а не само Магьосница, Капитан, Градоначалник и… Демон. Но напоследък я плашеше. Всичките тия многолюдни митинги по стадионите с овации и възгласи на всяка втора дума… Също като в историческите епопеи за демагозите от миналото, за сладкодумните безумци, водили народите към пропаст. Когато стоеше на трибуната, изпружила ръка за поздрав, попиваща възторга на тълпата, тя се превръщаше в една непозната.

В редките случаи, когато оставаха насаме, тя си беше просто Чироко. Както винаги, само по себе си завладяващо, но по съвсем различен начин.

Чироко сякаш долавяше настроението на Робин. Обърна се и поклати глава.

— Спомни си какво казах още навремето, в Таксидо Джанкшън — подсети я Чироко. — Предупредих ви, че не всичко ще ви хареса. Освен това ви казах, че няма да сте наясно защо правя това или онова.

— Затварянето на този редактор… хич не ми харесва. Той е добър човек.

— Зная. И го уважавам. След като приключи цялата каша, ако още съм жива, ще получи достойна реабилитация. Ще оглави журналистическия факултет… и ще ме намрази до края на живота си. И то основателно.

Робин въздъхна.

— По дяволите. Щом си заминеш, Трини пак ще го тикне в затвора. Или Стюарт.

Насочваха се на запад, към сърцето на мрака на Диона. Оставили бяха назад джунглите, планините и Офион и сега се приближаваха към централния вертикален кабел на Диона. Движеха се като в земна нощ при пълнолуние, на отразената светлина на Япет и Метида. Малката Тамбура редовно правеше забежки, но неизменно се връщаше по повика на Валия, като нито веднъж не загази. Децата на титанидите не изпадат в беда.

Чироко си мълчеше за целта на пътуването. Ето защо Робин смяташе, че централният кабел е само поредният жалон по пътя им. Но Титанидите спряха.

— С радост ще ще те придружим, Капитане — каза Валия. — Мястото не ни ужасява.

Тя имаше предвид вродения страх на Титанидите от централните кабели и от живеещите под земята същества. Робин изтръпна при спомена за оня кошмар преди двайсет години, когато двамата с Крис натирваха Валия да слиза по петкилометровата спирала на стъпалата, водещи към леговището на самата Тетида — откачено, вманиачено, ужасяващо, но за щастие, късогледо регионално Божество.

Това бе непреодолим страх, заложен изначално в Титанидите от Гея.

Но Диона беше мъртва, и очевидно не това имаше значение.

— Благодаря, приятели, но предпочитам да ни чакате тук. Междувременно се заемете с детето, научете го на обноски.

— Хей! — запротестира Тамбура и подскочи към Чироко, която разрожи косата й и се засмя. После двете с Робин потеглиха.

 

При четири стъпала на метър, към Диона водеха двайсет хиляди. Множко, дори и при четвърт „жи“ гравитация.

Добре, че Чироко носеше мощен фенер, защото естественото осветление на кълбовидните същества, висящи от високия извит таван бе мътно и оранжево, а имаше и дълги необитаеми участъци. Дълго слизаха в мълчание.

Робин реши, едва ли ще има друг шанс да изплаче мъката си пред Чироко, която поради новия си имидж на народен човек почти нямаше време за приятели.

— Няма начин да не знаеш за мен и Конъл.

— Права си. Няма начин.

— Той иска отново да сме гаджета.

— А ти защо го отхвърли?

— Не съм… — Излъга. Няма какво да зе заблуждаваме, не беше се изнизал и цял килорот, а Робин вече не можеше да спи като хората. Отдаваше го на факта, че е отвикнала да спи сама, но и сама не си вярваше.

— Мисля, че и Нова е причината. Всеки път виждам упрек в очите й и се чувствам виновна. Искам двете да се сдобрим.

— Добре те работи, няма що!… Тая студенокръвна, лицемерна, сополана… — Тя млъкна, за да се овладее.

— Дъщеря ми е всичко, което имам — измънка Робин.

— Не е вярно. И не е честно от нейна страна.

— Но аз…

— Послушай ме — прекъсна я Чироко. — Отдавна мисля по този въпрос, още от онова празненство, когато ковяхме плановете за Белинзона. Аз…

— Оттогава си знаела?

— Мразя когато мои приятели се забъркват в каши. Траех си, защото в подобни случаи хората не желаят съвети. Но аз мога да ти дам един. Ако искаш.

Робин не искаше. От опит знаеше, че градоначалникът обикновено има право — но твърде често препоръките му се разминават с желанието на напътстваните.

— Искам — отвърна Робин.

Робин преброи триста стъпала преди Чироко отново да проговори. „Велика Майко, помисли си тя. Трябва да е наистина ужасно, ако толкова време не може да го формулира. За каква ли ме мисли?“

— Нова не е научила да прави разлика между зло и грях.

Робин преброи още петдесет стъпала.

— Може би и аз — отвърна тя.

— Естествено аз не се слагам в кюпа — подсмихна се Чироко. — Хайде да ти кажа какво аз мисля, а ти постъпвай както знаеш.

Още десет стъпала.

— Грях е да погазиш племенните закони — каза Чироко. — На Земята за повечето общества онова, което правите вие на Ковън, е грях. Има и друга дума. Перверзия. За повечето човеци това си е чиста перверзия. Има стотици теории за обратната резба, че била обусловена от детството, от някакви химически вещества в мозъка и какво ли не още. Вие на Ковън сте обявили мъжете за злодеи и според вас само една злодейка може да общува с тях.

— Аз нямам теория. Не ми пука. Не отдавам значение на въпросите на пола.

— Как пък не. Щом се чукаш с мъж, значи си съгрешила, това ти е в съзнанието. Дълбоко в себе си смяташ, че си извратена.

Още петдесет стъпала бяха необходими на Робин, за да асимилира чутото. Не бе нещо ново.

— Не знам дали това ще ми помогне — най-накрая каза тя.

— Не ти и обещавам. Но мисля, че единственото разковниче е да погледнеш на нещата обективно. Лично аз стигнах до извода — без да разбирам причините, — че в секса хората се делят на два лагера. Едните са от едната, а другите — от другата страна на барикадата. Земята е бастион на хетеросексуалността и винаги е имало скрити дезертьори. На Ковън положението е огледално противоположно. Подозирам, че и при вас има несретници, които дори не осъзнават кое ги прави нещастни. Може би само сънуват. Греховни сънища. Но проблемът им е, че поради някаква причина — биологична, поведенческа, хормонална — те са… били, как да го кажа, те са били пачаври. И щяха да са по-щастливи с мъжар в леглото. Не знам дали има ген на разврата, или това качество се придобива — било то на Земята, или на Ковън. Но смятам, че ти си от тия, с обратната резба.

Робин се изчерви до ушите, но не изостана. Беше добре да чуе всичко.

— Смяташ, че съм от тия, на които им трябва мъж.

— Не е толкова просто. Станало е някакво преплитане между твоята личност и личността на Конъл. Ако той беше жена, нямаше да има по-щастлива от теб на Гея. Но понеже той е мъж, ти си от най-злочестите. Защото мъкнеш бремето на голямата лъжа на Ковън, нищо че се изживяваш за престаряла. Милиони несретници на Земята са влачили големите лъжи на своята култура и са се гътнали точно толкова нещастни, колкото си и ти сега. Съветвам те да го приемеш за глупаво.

— Да-а, но… по дяволите, Чироко, аз го виждам. Мислила съм си същото…

— Но не си се преборила.

— А Нова?

— Какво Нова? Ако не те приеме такава, каквато си, значи не е оправдала очакванията ти.

Робин мисли над думите й неколкостотин стъпала.

— Тя е голяма — каза Чироко. — И може сама да решава.

— Зная. Но…

— Тя е безпощадно оръдие на морала от Ковън.

— Но… не мога ли да й помогна да го преодолее?

— Не. Едва ли. Но… мисля, че теб ще те излекува времето. Времето и Титанидите.

Робин поиска разяснение, но не го получи.

— Значи според теб трябва да се сдобря с Конъл?

— Обичаш ли го?

— Понякога мисля, че го обичам.

— Не знам много неща със сигурност, но в едно съм убедена сто на сто — любовта е единственото нещо, което си струва.

— Щастлива съм с него — призна Робин.

— Още по-добре.

— Ние… чудесно си пасваме в леглото.

— Тогава ти си глупачка, ако не си го признаеш. По мъже си е падала твоята пра-пра-пра-прабаба. Ти си издънка на старинен лесбийски род, но в кръвта ти има капка перверзност.

Още сто стъпала, после още сто.

— Добре. Ще си помисля — каза Робин. — За греха ми каза. А що е зло?

— Робин… Злото го познавам, щом го видя.

И разговорът секна, защото за изненада на Робин бяха стигнали.

Това леговище не беше като убежищата на останалите регионални мозъци, които се бяха разделили на приятели и врагове на Гея преди векове, по време на въстанието на Океан.

За свое нещастие Диона била разположена между Метида и Япет, едни от най-могъщите поддръжници на Океан, които я бяха заклещили в смъртоносна хватка. И след една дълга агония тя бе свършила преди пет века.

Стъпките им отекваха в мрака. Езерото, ограждащо огромната конична кула на Диона, бе пресъхнало. Нямаше я червената светлина, която бе признак за живот. Диона бе само труп. Част от кулата се бе срутила и Робин видя подобната на кристална решетка вътрешна структура, която хвърли милиони бикове, когато Чироко я освети.

Тя извъртя фенера към големия аркообразен отвор на тунела. Като че вътре имаше влак.

— Излез, Назу — прошепна Чироко.

Сърцето на Робин се обърна. Върна се назад в годините, двайсет и повече…

… към деня, когато като девойче получи подарък — мъничка змия, южноамериканска анаконда, еunectes murinus, и Робин я избра за свой демон. Никакви котки и врани — змей. Кръсти я Назу. Някой й беше подсказал това име, след като беше видял как анакондата лакомо поглъща едно след друго шест ужасени мишлета. На някакъв земен език „назу“ означавало „малко прасе“.

… към пристигането й на Гея с Назу в чантата, ужасена и смутена от обичаите, както и от ниската гравитация. В този ден Назу я ухапа три пъти.

… към деня, в който изгуби змията си някъде в катакомбите на Гея, между Тетида и Тея. Двамата с Крис дълго я търсиха, но уви. Крис се опита да я убеди, че змията ще оцелее. Робин не му повярва.

Възнамеряваше да опази змията до гроб. Искаше да остарее с влечугото. Знаеше, че дължината на тези змии достигнала десет метра и можели да тежат повече от питон. Наистина забележителна змия, анаконда…

Назу изсъска и на Робин й настръхна косата. Сигурно такива звуци са били нещо обикновено през юрската ера. Забележителна змия, но те не стават толкова големи.

— Ш-ш-т… Чироко, хайде да…

Назу се помръдна. Никога преди не се е плъзгала така. Плъзгане, с което да подгони тиранозавъра в храстите, да изкорми росомаха или да стегне в прегръдките си тигър или лъв.

Или да спре сърцето на Робин.

Главата на Назу, се показа от тунела и замря. Езикът й, дваж по-дълъг от обикновена анаконда, се измъкна и заплющя насам-натам. Когато Робин я разгледа в тъмата, видя, че бялата й глава е с размерите на локомотив. Очите й бяха златисти с тесни черни зеници.

— Говори й, Робин — прошепна Чироко.

— Чироко! — изсъска припряно Робин. — Не мисля, че разбираш! Анакондата не е кутре или котенце.

— Зная.

— Не знаеш! Можеш да се грижиш за тях, но не и да ги притежаваш. Толерират те, защото си прекалено едър за плячка. Но ако тя е гладна…

— Не е. Зная нещичко за нея, скъпа. Тук става голяма игра. Не смяташ, че е пораснала толкова само от пилета и зайци, нали?

— Въобще не вярвам на очите си! Да порасне толкова за двайсет години? Абсурд.

Отново се чу плъзгащият звук и още двайсет метра от Назу влязоха в тъмната пещера. Тя се спря и отново подуши въздуха.

— Тя няма да си спомни за мен. Да не е кученце, по дяволите! Дори да внимавах с нея, пак ме хапеше.

— Кълна ти се, Робин, не е гладна. Но дори и да е така, изтрябвали са й дребосъци като нас.

— Не разбирам какво искаш.

— Просто стой и й говори. Както преди двайсет години. Нека свикне с теб… и не бягай.

Робин се подчини. Намираха се на триста или четиристотин метра от змията, като на всеки няколко минути от тунела се измъкваха още петдесет метра. Краят й не се виждаше.

В един момент главата й се озова само на две крачки. Робин знаеше какво може да последва и се беше подготвила.

Огромният език я докосна леко по лицето, по ръцете, плъзна се по дрехите, по косите й.

И всичко беше наред.

Влажно и студено, но не и неприятно докосване. Робин някак си разбра, че змията я е познала. С този допир бе пренесен знака на разпознаването от Назу към Робин. Познавам те.

Назу се помръдна пак и Робин се озова в полукръг, по-висок от нея самата. Едно страховито жълто око я заоглежда с любопитството на влечуго, но Робин не се боеше. Главата леко се наклони…

Робин си спомни, че навремето Назу обичаше да я почешат леко с пръсти по главичката. Дори се увиваше около ръката й и си искаше още.

Робин се пресегна и с двата юмрука потърка гладката кожа. Змията изсъска относително леко — не по-силно от океански параход, който влиза в пристанище — и се отдръпна. Езикът пак я докосна, Назу се уви около нея и наведе глава в очакване на още ласки.

Чироко бавно се приближи и също я погали. Назу я погледна ведро.

— Добре — тихо каза Робин. — Говорих й. сега какво?

— Очевидно, това е нещо повече от анаконда — започна Чироко.

— Очевидно.

— Не знам какво я е променило. Храната? Ниската гравитация? Все нещо. Адаптирала се е към живота под земята. Срещах я два или три пъти, всеки път все по-голяма и тя се отместваше от пътя ми. Имам причини да вярвам, че е много по-интелигентна от преди.

— Защо?

— Един приятел ми даде тази идея. При следващата среща с Назу й казах да чака в Диона, ако иска да се види със старата си приятелка. И тя е тук.

Робин бе впечатлена, но застана нащрек.

— И така, каква е целта?

Чироко въздъхна.

— Ти ме попита какво е зло. Може би това. Дълго мислих, но се боя, че не знам какво е злото за една змия. Не мисля, че тя обича Гея. А и моята работа е да предложа. Останалото зависи от теб и от нея.

— Да предложиш какво?

— Да я помолиш да ни последва в Хиперион и да убие Гея.