Джон Варли
Демон (5)

ПЪТЕПИС

Почти по същото време, когато Конъл отърваваше жените, един Ангел се яви при Чироко Джоунс във Феба.

Застанала на билото на северните възвишения, тя наблюдаваше как Ангелът се задава от юг. Зад него тъмнееше планината — четири пика с различна височина. Приличаха на счупена бутилка, забучена сред боклукчарник. Някои пък оприличаваха планината на порутена камбанария. Чироко смяташе аналогията за уместна: около нея кръжаха дори прилепи. Или поне на такива приличаха. За да се виждат от двайсетина километра разстояние, прилепите трябваше да са колкото реактивни самолети.

Чироко познаваше отлично тия места. Преди години се бе подвизавала там, но мразеше да се сеща.

Ангелът направи кръг, сниши се, сетне увисна във въздуха, размахал лъскави криле. Не желаеше да се докосва до Феба. Чироко бе наясно колко е затормозяваща маневрата, затова реши да не ги усуква.

— Конг? — извика тя.

— Мъртъв. Двеста-триста рота.

— Гея?

— Тръгна си.

Та се позамисли и му махна да отлита, кимвайки в знак на благодарност.

Изпрати го с поглед и поседна на камъка. Свали ботушите си — прекрасни, кафеникави, високи до коленете творения на Титанидите, меки и водонепропускаеми — нави ги на вързопче и ги прибра в раницата. После я нарами и пое надолу.

 

Само скачачите от скалите на Акапулко можеха да я изпреварят. Боса се спускаше по почти отвесната скала по-бързо, отколкото повечето човеци слизат по стълба.

От дъжд на вятър, след поредния комплимент, се бе замисляла над способностите си. Да, тя вече не е като останалите. Но осъзнаваше, че съвсем не е свръхчовек. Затова трябваше да си извлича поуки от всяка грешка, а на това Чироко беше царица. Повечето от фаловете й се губеха десетилетия назад. Длъжна бе да познава и границите, макар й обширни, на своите възможности. И сега, отстрани погледнато, изглеждаше, че прекалено бърза и рискува. А тя дори не бе ускорила крачка.

На вид Чироко бе между трийсет и пет и четирийсет години, зависи къде я гледаш. Ръцете, вратът и лицето бяха на трийсет, жилавите ръце и дългите крака трупваха пет години отгоре, а най-стари бяха очите. Трудна за преценка бе Чироко Джоунс. Изглеждаше твърде силна, но външността мами. Тя беше много по-силна.

Щом стигна хълмчетата в полите на високите скали, тя пак обу ботушите и затича.

 

Измина двайсет километра за малко повече от рот. Позабави се, но й се наложи да преплува три реки. За нула време изкатери планината на Конг. И пое към леговището му по широката магистрала.

Последната част от пътя Чироко измина бавно. Не че не вярваше на Ангела. Ако той казва, че Конг е мъртъв, значи е така. Но ужасната смрад навяваше неприятни спомени.

Зад извивката на скалата Чироко се озова в сумрак. На два пъти се наложи да заобикаля застаналите насред пътя двайсетметрови ромбове. Това бяха „прилепите“ — нещо като кръстоска между влечуго и градински плужек с тегло десет-дванайсет тона. С птеродактилските си прилепени към туловището криле те мязаха на прибрани циркови шатри. Можеха да прекарат в летаргия и десет хиляди рота. За да политнат се дотътряха като плужеци до някой от върховете, скачаха и се рееха с дни. Май бяха безвредни. Така и не разбра с какво се хранят или защо летят. Подозираше, че са създадени просто за пиниз. На Гея подобно предположение съвсем не бе неразумно.

Чироко стигна края на прохода и предпазливо надзърна зад скалата.

Подът на леговището отстоеше на стотина метра от нея. Едно прилично копие на обстановката, в която бе дебнал 30-сантиметровият гумен исполин от стария филм. Имаше и плитко езеро, и скални образувания, дето приличаха на сталактити и сталагмити. Както много други места на Гея, това бе бутафория.

Но руинирана. Доста от скалните образувания бяха пометени. Езерото бе затлачено с тиня, калната брегова линия бе осеяна с дълбоки три метра отпечатъци от стъпки. Водата имаше розов отенък. А в центъра на бледите, коси лъчи светлина, които се провираха под сводестия таван, се беше проснала звездата на шоуто: могъщият Конг, осмото чудо на света.

Чироко помнеше времена, когато Конг бе изглеждал и по-добре.

Лежеше възнак, заобиколен от рояци Железари, които бързаха да го демонтират.

Тълпяха се наоколо с обичайната си припряност, бързина и ефективност. Железопътна линия минаваше през южния вход на планината. Чироко знаеше, че тя се свързва с зъбчата железница, спускаща се по склона на планината, вероятно свързваща ново разклонение на пътя от Черната гора. Един влак стоеше в очакване на временната крайна гара — хромиран парен локомотив, начело на двайсет саморазтоварващи се вагона за прекарване на желязна руда от Черната гора, а сега пълни с парчета от Конг. Железарите бяха майстори на железниците.

Биваше си ги. От Конг бяха останали само главата, трупът и едната ръка. Шумни парни триони режеха огромните кости.

Страховита, но изненадваща картинка. Чироко очакваше, че Конг ще овони небесата след изминалите триста рота — почти две седмици. Не че тук не смърдеше — разнасяше се същата смрад като в добрите стари времена, когато леговището бе заринато с фъшкии. Но телесата на Конг съвсем не изглеждаха гниещи.

Това обезпокои Чироко. Добре, никой не беше казал, че Конг задължително трябва да се разлага, но все пак това си беше естествен процес.

И все пак, той изглеждаше така, сякаш се бе строполил току-що. Екипът Железари чевръсто режеше и разфасоваше туловището му.

Още хекторот и Конг щеше да изчезне.

Чироко не изпитваше чувство на загуба. Съмняваше се дали нещо някога ще я накара да съжалява за огромното идиотско чудовище. Ако някой рече да го оплаква, тя би поканила скърбящата личност да прекара година в тъмницата на Конг, да го погледа как разкъсва със зъби живи Титаниди. Огромната му глава бе извърната към Чироко. Смешно: той не приличаше на горила. Имаше муцуна на шимпанзе, с устни като от пластелин и увиснали уши. Козината му бе кафява като на орангутан и сплъстена от мръсотия.

Само две неща я интересуваха, освен добрата новина за неговата смърт. Кой го бе убил? И защо Железарите бяха вързали със здрави кабели единствената му останала ръка?

Миит, миит, миийййт!

Чироко бавно се извърна по посока на звука и забеляза малкия болекс, увиснал десетина метра над нея в една скална ниша. Той се опули насреща й замълча.

— А-ха! — рече си Чироко. — Ела, миличко — тихичко запя тя, като се катереше към него. — Ела тук, момчето ми, хайде, не се бой. — Подсвиркваше и цъкаше с език за да го подмами, но болексът пищеше и се дърпаше в нишата. Опита се да го хване, но той се мушна още по-навътре. Чироко спря, объркана за миг.

Замисли се дали да не помоли железарите за помощ. Те на бърза ръка щяха да измъкнат дребосъка. Но после я осени по-добра идея. Тя слезе долу и започна да пее и танцува.

Чироко бе добра певица, но Айседора Дънкан би трябвало да е спокойна. Вдигна такъв шум, че някои от железарите откъснаха поглед от работата си, за да продължат след миг заниманията си, констатирали още един несъмнен пример за неразгадаемото човешко поведение в своите студени, станиолени мозъци.

Скоро болексът подаде муцунка навън. Чироко затанцува вихрено. Стъкленото му око заблестя. Видя го как приготвя вариообектива си и се смъква надолу, втренчен в нея. Нито един болекс не е успял да устои на действието.

Чироко направи плонж и го сграбчи. Болексът се разпищя, но уви. Чироко знаеше, че лентата му е свършила, ако е пристигнал тук с Пандемониума. И беше сигурна, че асоцираният продуцент на гърба му отдавна е хвърлил топа. Взе каквото й трябваше и го пусна да пасе. Той вървеше заднешком и възторжено снимаше, докато не прекрачи ръба, за да се разбие в канарите. Чироко разцепи с нож кутията. Четиристотин и осемдесетте метра супер-8 филм бяха навити на макара, крехка като мидена черупка.

Издърпа няколко метра, вдигна ги към светлината и се вгледа с присвити очи. Покрай многото незначителни ясно различи две фигури, които се млатеха. Едната бяла, другата — кафява. Бялата бе на гола жена. Едва ли имаше съмнение коя е.

Не се изненада. Гея почти нямаше задръжки. Чироко си представи сцената: шашнат от появата на скверния панаир, господарят на цялата околност вероятно е бил предпазлив с петнайсетметровата самка. Конг бе програмиран да убива Титаниди и човешки мъжкари и да задържа жените. Но Гея май не е излъчвала съответния мирис. Никой от останалите щураци от Пандемониума не е ставал за храна или поне за пленник. А без това мързеливият и глупав Конг се превръща в домашно коте. Вероятно Гея едва е успяла да го предизвика.

Чироко почти съжали Конг.

— Гея ни остави на разположение трупа.

Извърна лице към железаря, който я бе последвал на скалната площадка.

— Добре — отвърна тя. — Можете да си го вземете.

— Каза, че и ти си добре дошла донякъде, ако случайно наминеш.

Чироко изучаваше Железаря. По количеството блестящ небоядисан метал по тялото му позна Тайкун, заемащ висок пост в йерархията на ордата. Видя в хромираната му черупка собственото си отражение. Хромът бе рядкост на Гея. Железарите се трудеха упорито, за да изчоплят онова, което се намира в дълбоките шахти на Черната гора на Феба. Отначало процъфтяваше търговията с автомобилни брони със Земята, но тя замря заради войната.

Чироко бе дълбоко раздвоена по отношение на железарите. Нямаше как да харесва същества, които използват човешки бебета за инкубатор на своите малки. От друга страна, не ги мразеше така, както ги мразеха повечето хора. Може би бяха „чудовища“, но само ако се приемеше, че яденето на телешки или агнешки пържоли превръща и хората в чудовища. Те не бяха и такава заплаха за бебетата, като самите им родители и съседи. Кражбата на младенци беше домашен бизнес в Белинзона. Железарите никога нищо не крадяха — плащаха за това, което получаваха, плащаха добре и не вземаха всички. В сравнение с всеки пълководец, от Цезар до онези, които в момента прекрояваха Земята, железарите бяха светци.

И въпреки това бяха отвратителни, най-чуждите от изкуствените раси на Гея. Най-добрата им черта бе абсолютната надеждност.

— Защо пък да ми се полага и на мен нещо? — попита Чироко.

— Гея никога не се пита „защо“ — отвърна Тайкун.

— Трябва сегиз-тогиз да пробвате — каза тя и тутакси съжали — не възнамеряваше да подклажда бунт сред железарите. Този все още я изучаваше безстрастно — да се питаш как, като нямаше очи. Напомняше й Бухала от „Мечо Пух“. Висок, цилиндричен, с малки връхчета на мястото на ушите. Металното му тяло се разширяваше до долу като пола и странните му нозе едва се виждаха. Съществото имаше страшно много ръце — Чироко не знаеше колко точно — и всички се прибираха, като остриета на джобно ножче.

— За моя дял ще се върна обратно до Офион.

— Добре. — Съществото се обърна и се заклатушка като пингвин.

— Какво ще правите с него?

Железарят спря и отново се обърна.

— Ще видим. — Сиреч й каза, че това не е нейна работа. За цял един век делово партньорство не бе научила кой знае колко за железарите. За миг изпита усещането, че всички си има работа с роботи, а истинските железари си стоят на родния си остров в морето на Феба. Знаеше, че когато Железар загуби ръката си, той си поставя нова и я завинтва.

— Защо сте го вързали?

Последва пауза. Тайкун бавно се извърна към Конг, после пак към Чироко. Нима се забавляваше? Не разбираше защо, но имаше точно такова усещане.

— Той е все още жив.

Чироко погледна Конг и косата й настръхна. Очите му бяха отворени. Той я гледаше, а огромното му чело бе сбръчкано. Единствената му ръка, отсечена до лакътя, се вдигна и изопна въжетата. Конг завъртя очи и май се помъчи да извърне глава, но бе твърде немощен. Отпусна ръка и пак зяпна Чироко.

Устните му се извиха в колеблива, глуповата усмивка, почти изпълнена с копнеж.

 

По-късно, във влака, зареяла поглед към отдалечаващата се планина, Чироко пак се подвоуми кога ли ще умре Конг? Видя как извадиха сърцето му — то не биеше. Но каква беше тая мистерия с погледа? Рефлекси? Едва ли. В очите му се четеше разум.

Гея го беше създала, за да живее. Не бе предвидила остаряването, възпроизводството… или смъртта. Може би когато най-после глутницата разфасова мозъка му, той ще намери покой.

А може би не.

Откри, че наистина го съжалява.

 

Чироко достигна главната линия изток-запад, малко на север от Морето на Феба. Прекачи се на товарен влак, като смяташе, че ще стигне само до реката Арго, но откри, че след последното й идване във Феба трудолюбивите Железари са я продължили с още петдесет километра. И продължаваха да работят на крайната станция. Скоро щяха да стигнат Тетида. Чудеше се как ли ще се справят с пясъците.

Разбира се, пясъците ще бъдат проблем и за нея, но тя знаеше как да се справи.

Напусна Железарите и загърби всичките им дела. Затича към североизточния край на Феба. Пред нея по кривата на Гея се издигаше Тетида, жълта, опустошена и неопрощаваща.

 

Тичаше непрекъснато, като спираше само за да похапне. На Гея познаваше десет хиляди ядивни растения,също толкова отровни, повече от хиляда животни и дори няколко места, където самата почва ставаше за храна.

Феба не беше приятелска територия — ако въобще съществуваше вече такова понятие. Чироко се подвоуми дали да не си отдъхне преди Тетида. Будуваше вече деветдесет рота, като повечето време бе тичала.

Откри дълбок вир в зоната на здрача между Феба и Тетида. Местността бе планинска и скалиста, С изобилие от извори и сини езера. Поразтърси се наоколо и откри залежи от синя глина.

Седна, свали ботушите, натъпка в тях ризата и панталона. Натъпка ги в торбата, заедно с няколко тежки камъка. Коленичи и изцеди от широките листа лепкав сок, за да го омеси с глината.

Чироко се овъргаля, омаза се цялата в еластичната маса и се превърна се в син демон с бели очи.

Потопи в езерото връвта, която бе извадила от раницата, върза единия й край към крайбрежен храст и се потопи в езерото — сега връвта й служеше като дихателна тръба, а раницата не й позволяваше да изплува.

След минута самохипноза спеше непробудно.

 

Можеше да си позволи максимум три часа сън. Отвори очи в студената тъма.

Нещо се шмугна край нея — тя го сграбчи и се оттласна към повърхността. Преди да се покаже, спря и се огледа. Нищо. Доволна, Чироко изплува и погледна плячката си. Високопланинска скална змиорка, далеч на юг от нормалното й обиталище. Мина й през ума да запали огън, но се отказа и запокити змиорката обратно във вира. Нямаше за кога да я готви, а сурови бяха жилави и нагарчаха.

Синята кал, този чудесен изолатор, се отлепваше като гума, без да се лющи или къса.

Чироко бе научила много неща през дългия си живот. Едното бе, че винаги трябва да се чувстваш комфортно. А това означаваше сухи ботуши, дори да преспиш под водата. Със задоволство ги извади. Чудесна раница, чудесни ботуши. В нейната класация на ценностите сухите ботуши стояха пред храната и непосредствено преди водата.

Бързо се спретна и отново хукна.

 

Стараеше се да избягва Тетида. А сега нямаше как. Просна се в пограничния храсталак и огледа с малкия бинокъл околността за пясъчни духове. Тук едва ли ги има — кондензираната влага под повърхността, макар и слаба, представляваше за тях смъртна опасност. Но Чироко не би оцеляла досега, ако се осланяше само на предположенията си.

Навикът да пътува инкогнито бе граден двайсет години. Изкуството на камуфлажа бе усвоявано още толкова време. Когато боговете наистина гледат от небето — за да открият точно теб, решени да те убият — тогава си задлъжен да бъдеш пъргав и неуловим. Такава бе станала Чироко.

Прецени, че температурата на пясъка е трийсет и девет градуса.

Нищо, ще се оправи.

Пак се съблече, скъта дрехите в раницата и разрови корените на един храст, който сякаш бе изсъхнал. Но само наглед.

Когато достигна набъбналите коренища, струя вода окъпа голите й нозе. Коленичи, напълни шепи и отпи. Беше солена, но благодатна.

С ножа отдели разряза една грудка и започна да се маже с хлъзгавата жълта мъзга. Тенът й в туристическите реклами се определяше като „бронзов“. Но той контрастираше с пясъците на Тетида. Чироко се спря когато благодарение на мазилото, ухаещо на хвойна и церящо акне, не стана цялата жълто-кафява.

От дузината шалове избра два в подходящия оттенък и овърза с единия смолистата си коса, а с другия драпира раницата. Когато свърши, бе почти невидима.

Босонога се спусна по последната скала на Феба и надолу по дюните. Отново затича.

 

След двеста километра, вече преполовила пътя през Тетида, зърна някого.

Сметна за благоразумно да се зарови в пясъците — затаи се като морска котка на дъното на океана и зачака.

Абсолютно бе сигурна, че това е тя. Както винаги я побиха тръпки. Май започваше да превърта. Габи бе умряла на стотина километра южно оттук, преди двайсет години.

Вече не й пукаше. Чироко се изправи се, цялата в пясък. Потта, която чудесно я охлаждаше при бягането, сега се стичаше по тялото й.

Фигурата на спускащата се по дюната на около половин километър Габи трептеше в безмилостната мараня. Гола, както винаги й се явявваше. И защо не? Защо един призрак трябва да е облечен? Плътта й бе млечнобяла. Отначало това стресна Чироко — Габи сякаш бе обезкървена. После се сети, че това бе тенът й по рождение. Тук, на колелото, двете с нея бяха единствените хора със загар в един свят на блед слънчев светлик.

— Ти си в безопасност! — извика Габи, която все още се приближаваше.

— Благодаря! Докога?

— Докато прекосиш Тетида.

Изчака я да изчезне зад дюната, после да се покаже от другата страна. Габи се поспря за миг на гребена и заслиза надолу, оставяйки дълбоки дири в пясъка. Невероятно бе хубава. Чироко се разрида. Коленичи, после клекна и оклюма глава.

Габи спря на петдесет крачки от нея. Гърлото на Чироко пресъхна — загубила дар-слово, тя не можеше да си поеме дъх.

— Добре ли са всички? — успя да промълви накрая.

— Да — отвърна Габи. — Конъл ги намери. Спаси живота им.

— Знаех си, че от това момче накрая ще има полза. Къде ги води?

— Където отиваш и ти. Ще ги изпревариш.

— Добре. — Чироко се мъчеше да си припомни. Имаше забранени теми. — М-м… то… те…

— Да, те са все още част от ключа. Но не напълно.

— Ключ към какво?

— Не мога да ти кажа сега. Все още ли ми вярваш?

— Да. — Не се поколеба. Имаше и лоши мигове, но… — Да, вярвам ти.

— Добре. Исках да…

— Обичам те, Габи.

Образът започна да се размива. Чироко се разплака, сетне захапа юмрука си. През тялото на Габи прозираше дюната.

— И аз те обичам, Роки. Или сега си Капитана?

— Както желаеш.

— Не мога да остана. Гея е в Хиперион. Движи се на запад.

— Но тя няма да отиде в Океан.

— Не.

Габи бе несъществуваща дребна жена. Само един силует, една химера, халюцинация… и вече си бе отишла.

Чироко не се помръдна почти цял рот, опитвайки да подреди мислите си, втренчена в стъпките на Габи върху дюната. Накрая, както неведнъж досега, не посмя да ги докосне. Боеше се да не открие, че те не съществуват.

 

Ледената покривка на северна Тея започваше в зоната на здрача и се извиваше на юг и на изток. Чироко тичаше по ръба й, в благословения хлад.

И дума не можеше да става да пресече Тея от север. Не че планините бяха непроходими — та Чироко ги прекосяваше по веднъж на два килорота, — просто сега нямаше време. Затова избра бързия маршрут през заледения Офион, чиито води преполовяваха областта на вечната нощ.

Спря, когато затъна до колене в снега, все още гола. Само за секунди отвори раницата, обърна дрехите и ботушите така, че да се вижда бялото им опако, и забули раницата и косата си с бели шалове.

Хукна пак, но усети умора. Щом толкова скоро й се доспа, значи се е надценила. След тази констатация потърси сигурно убежище.

Потребностите й бяха спартански. Издълба дупка в една пряспа, сви се вътре и се барикадира със сняг. Докато се унасяше, си припомни, че е на максимум петдесет километра от мястото, където Робин от Ковън се бе зарила в снега — капнала, уплашена, пренебрегнала опасността, — за да се събуди с пневмония. Робин едва не загина в Тея.

Чироко просто заспа. Три часа по-късно се събуди, отърси се от снега и затича отново.

 

Измина шестстотин километра и почти половината път през Метида, преди отново да й се доспи.

Имаше и такива, дето не биха го повярвали, ала Чироко Джоунс — същата, за която се мълвеше, че можела да възстанови откъснатия си крак, да се превърне в серпент, леопард или акула, да надвие дузина Титаниди и да мине незабелязана през осветена стая, — та същата тази Чироко Джоунс имаше граница на възможностите си. Приказките естествено бяха преувеличени. Вярно, притежаваше магическа сила и умееше така да омае човеците, че те да повярват, че е изчезнала. Освен това, когато преди седемдесет години загуби лявото си стъпало, тя го възстанови, но едва ли би успяла, ако ставаше дума за цял крак. И не можеше да стои вечно будна като Титанидите.

При тази мисъл нуждата от сън стана непреодолима. Но съвсем беззащитна просто да легне там, докато не пропълзи някой, готов да я убие…

Намираше се в южна Метида, област под голямото море Посейдон, отвъд блатото на име Стеропа^[1], най-голямата забележителност на Метида. Тук беше савана: равнинна, тревиста, тук-там с ошмулени от вятъра дървета. В Африка по клоните им биха се изтягали големи котки — или поне така си го представяше Чироко, нищо че не познаваше Африка. Ала на Гея дърветата бяха алени и без листа. Мязаха на схеми на кръвоносна система с дебели стволове, разклоняващи се на все по-тънки и по-тънки капиляри.

Чироко смяташе да спи като котка на едно от тях.

Отново се съблече, уви раницата си с червен шал. Изряза в дънера дълбоки жлебове, по които потече ален сок. Натърка с него кожата си и постепенно се превърна в огненочервена жена. Покатери се на як клон на трийсетина метра над земята и се настани така, че да не падне. Заспа начаса.

 

В Диона най-сетне забави темпото.

Тук се чувстваше в безопасност — ако не от хората, то поне от Гея.

Пое на юг от длъгнестото езеро Ирис, през планинската област и горите, заобиколили езерото Ерис, докато не стигна до Бриарей^[2] — една от най-дългите реки на Гея.

На завоя на реката, над сто километра южно от Мороз, Ментовия залив и Белинзона, стигна до къща, която би накарала всяко шведско семейство да се спука от завист.

Кацнала бе на дърво като подслонилото Титантаун, само че умалено сто пъти. Въпреки това то доминираше над тази част от леса, също както катедрала се извисява над малък европейски град. Къщата бе артистично раздвижена постройка на три ката, като при градежа основно бяха използвани червена скала и облицовка от камък. Прозорците с плъзгащи се стъкла бяха нагиздени с пъстроцветни завески. Някои части от къщата, до една несходни, бяха разпръснати на различни нива по клоните. Имаше сламени кошери с катраносани покриви, натруфени белведери, някакви архитектурни глезотии, наподобяващи кръглите куполи на Кремъл. Всичко това бе свързано с широки пътеки с перила върху самите клони или с въжени висящи мостове. Дървото растеше на гола скала, заобиколено от три страни от буен поток, а от четвъртата — с дълбок вир. Малко по-нагоре бучеше десетметров водопад.

Чироко вървеше по главния мост, който леко се поклащаше под тежестта й. Беше го виждала да се люшка в полуда с дванайсет Титаниди на него.

Върху широката покрита веранда с изглед към вира се спря, за да остави ботушите, както винаги, пред входната врата. Не беше заключено. Влезе, вече сигурна — незнайно защо, — че в къщата няма никой.

В салона бе студено и мрачно. През прозореца нахлуваше грохотът на водопада, който й подейства успокоително. Чироко се отпусна. Издърпа ризата, на места полепнала по тялото. После свали панталоните и ги остави на пода — те застанаха прави като кюнци.

Каза си, че първо трябва да се изкъпе, но се строполи върху ниското легло и моментално заспа.

 

Седна и потърка очи. Прозя се лъвски. Долови ухание на бекон.

Дрехите бяха оставени на един стол в краката й, изпрани и грижливо сгънати. До тях се мъдреше чаша димящо кафе и чудовищна жълта орхидея, която душеше кафето. Тя вдигна поглед…

Съществото бе катерица-отшелник, двуного млекопитаещо с дълга пищна опашка, което заемаше празните черупки на гея-охлювите и ги превръщаше в подвижни къщи. Орхидеята бе част от черупката.

Съществото се шмугна в черупката си и тръшна вратата, когато Чироко се пресегна към кафето.

Тя стана и с чаша в ръка прекоси музикалната стая, където по стените на специални табла бяха окачени стотици инструменти, после стаята, пълна с клетки, където се отглеждаха различни песнопойни птици. Влезе в кухнята. Мъжът пред печката, който обръщаше цвърчащия бекон, бе малко по-висок от два метра. Нямаше дрехи, но навярно това бе единственото човешко същество на Гея, което наистина не се нуждаеше от тях. Той никога не можеше да изглежда гол.

Чироко остави празната си чаша на масата, застана зад мъжа и го прегърна. Вече не стигаше врата му, така че го целуна по широкия гръб.

— Здравей, Крис.

— Добро утро, Капитане. Закуската е почти готова. Събуди ли се вече?

— Току-що.

— Първо ще се изкъпеш или ще хапнеш?

— Първо яденето, после банята.

Той кимна и отиде до прозореца.

— Ела тук. Искам да ти покажа нещо.

Тя се приближи, като се мъчеше да бъде бдителна. Наведе се през прозореца.

— Какво? Виждам само вода.

— Правилно. — Крис я вдигна и я хвърли през прозореца. Тя изпищя и цопна шумно във водата. Когато главата й се показа сред пяната и пръските, той извика:

— Ще те чакам след пет минути.

Върна се при печката, продължавайки да се смее, и счупи десет зеленикави яйца в мазнината от бекона.