Джон Варли
Демон (33)

ДЕВЕТ

През петдесетте хиляди рота безцелни скиталчества на Пандемониума в Хиперион градяха постоянното му обиталище.

Предприемачи бяха главно железарите, подготвили площадката около централния южен вертикален кабел. Те бяха построили пътя до гъстите гори на югозападна Рея. Мостовете над спокойната река Евтерпа и над буйната Терпсихора. Двеста декара гористи хълмове бяха оголени и дървеният материал — закаран до Пандемониума, където беше избичен, нарязан, изсушен, оформен, натрупан, овързан, обкован, рендосан и издълбан от пет хиляди дърводеделски съюза. Прокарани бяха релси през тежкия терен от мините, топилните, ковачниците и леярните във Феба, през Астерийските планини, над великия Офион в Зоната на здрача на Западна Рея. По стоманените ивици потекоха безкрайни товарни композиции с металния скелет на Пандемониума. На запад реката Калиопа бе преградена. Езерото зад стената бе дълго трийсет километра, а водите му задвижваха мощни турбини и генератори, които по електропроводи и кули изпращаха ток през едновремешните Пасищни земи на Титанидите.

Напоследък, след като строителството навлезе в кипежа си, Гея отклоняваше все повече човешки бежанци от Белинзона, за да се трудят на Пандемониума. Във върховите моменти човешките ресурси достигаха седемдесет хиляди. Къртовски труд, но и добра храна. Недоволните и покойниците биваха зомбирани, така че нямаше опасност от бунтове.

Замислено бе като най-великото творение на Гея.

При отвличането на Адам постоянното обиталище на Пандемониума бе почти изградено. Размерите на щетите върху пътуващото шоу принудиха Гея да започне окончателното преместване, въпреки че довършителните работи щяха да отнемат още поне килорот.

Южният централен кабел с диаметър пет километра изминаваше сто преди да премине през покрива на Хиперион и да се стопи в дневния светлик. Петстотин километра над покрива той достигаше главината на Гея, за да се превърне в една от многото нишки на чудовищната кошница, на която се крепеше колелото на Гея. Мрежата от кабели бе призвана да неутрализира центробежните сили и да спаси Гея от пръсване. Те изпълняваха своя дълг три милиона години и вече показваха признаци на отпадналост.

Всеки кабел бе усукан от сто четирийсет и четири нишки, всяка с диаметър около сто метра. И през хилядолетията тези нишки се бяха опъвали. Процесът бе наречен — макар и не от Гея, която го смяташе за несъществен — хилядолетно потъване. В резултат на него основата на вертикалните кабели бе подложена на разруха, а вътрешността й приличаше на мрачен град от кръгли, килнати небостъргачи, без прозорци и без покриви.

Другият проблем бяха скъсаните нишки. На Гея имаше сто и осем кабела с общо петнайсет хиляди петстотин петдесет и две нишки. Виждаше се, че двеста са скъсани, защото те бяха част от външния слой. Всеки кабел на Гея си имаше своя видима рана: горната част на жицата се навиваше като скъсан край на пружина, а долната лежеше на земята, като се простираше от един до седемдесет километра, в зависимост от височината на скъсване.

Това правило не важеше само за южния централен кабел на Хиперион. Докато събратята му имаха по две, три, та и пет видими рани, извисяващият се от центъра на Новия Пандемониум беше като нов, въздигаше се в равна, спираща дъха перспектива.

Гея хвърли последен поглед нагоре и се накани да тръгва. Само тя знаеше за вътрешните скъсани нишки, погребани във вечен мрак. Четиристотин на брой. Заедно с видимите правеха някъде около четири процента. Реши, че не е зле за три милиона години. До двайсет процента се издържаше, макар и трудно. Но от там нататък трябваше да забави въртенето. Разбира се, грозяха я и други опасности. Най-кекавият кабел извираше от центъра на Океан. Скъсат ли се още няколко нишки, целият кабел като нищо ще рухне. И ще се почнат едни катаклизми…

Но затова не си струваше да се тревожи. От доста хилядолетия насам нейното верую беше: „Нека бъдещето само помисли за себе си“.

Доближи се до недовършената част от Новия Пандемониум, позяпа как дърводелците и железарите се трудеха върху сцената, каквато никога не бе имало на Земята. После направи оглед на Студиото.

Новият Пандемониум представляваше двукилометров пръстен около седемкилометровия кабел и заемаше почти двайсет и пет декара.

Обграден бе от стена, висока трийсет метра. Или поне така беше по план. Вече бе завършена по-голямата част от внушителния базалтов зид, строен по образец на Великата китайска стена, но по-широк и по-висок. По вътрешния ръб минаваше кокетна въжена линия.

Зад стената имаше дълбок ров, гъмжащ от акули.

В кръга на стената се врязваха дванайсет арковидни портала, като че тя бе циферблат на гигантски часовник. Към тези огромни двайсетметрови врати, съобразени с ръста на Гея, водеха шосета, които стигаха до подвижни мостове, прехвърлени над рова. Вътре в базалтовия кръг, от двете страни на всеки портал имаше по един храм, обитаван от мъжете или жените Свещеници и тяхната свита. Гея доста умува къде кой храм да разположи. Защото вярваше, че известно напрежение между подчинените спомага както за по-добра дисциплина, така и за интересен и непредвиден развой на събитията. В повечето случаи — кървави.

И така порталът „Юнивърсъл“^[1], разположен в точката на дванайсетия час, най-северният, се охраняваше от Бригхам и неговите момчета от изток и от Джо Смит^[2] и мародерите му на запад. Бригам и Джо се мразеха и в червата, както подобава на водачи на съперничещи си секти в една и съща цялостна система от вярвания.

На километър и нещо от нея, в позицията на първия час, се намираше порталът „Голдуин“. Огромният, лишен от украса параклис на Лутер с дванайсетте му следовници и неизброими пастори, бе обърнат с лице към Ватикана на папа Йоан, гъмжащ от кардинали, архиепископи, епископи, статуи, кървящи сърца, мадони, молитвени броеници и какво ли не още. Лутер кипеше, когато се провеждаха бинго игри на всеки хекторот, и плюеше, щом минеше покрай сергията, където оживено се разпродаваха индулгенции.

В точката на втория час бе порталът „Парамаунт“, където Кали и нейните главорези-сектанти, които предпочитаха да душат жертвите си и Кришна, заедно с неговите оранжисти^[3], плетяха скришом безконечни интриги един срещу друг.

На третия час благословеният Фостър и отец Браун даваха жлъчен живот на своите фантастични образи.

До портала на четвъртия час, наречен „Колумбия“, бе натъпканата с книги стая на Мерибейкър^[4] и помещението, в което Елрон се занимаваше със своите енграми^[5].

Близо до портала на „Фърст Нейшънъл“ Айатоллах^[6] и Еразъм^[7] водеха безкрайна „свещена война“ от своите разнородни джамии.

Порталът на „Фокс“^[8] беше относително спокойно място, Готама и Сидхарта^[9] рядко прибягваха до насилие и още по-рядко го упражняваха върху себе си. Основното забавление тук бяха фортициите на един Свещеник-натрапник на име Ганди, който се опитваше да си проправи път към някой от храмовете.

И така нататък около огромния часовник на Новия Пандемониум. Лагерът при „Уорнър“ беше арена за Шинто^[10] и Сони и тяхната безспирна битка между старото и новото. Край вратите на „Ем Джи Ем“^[11] се вихреха непрестанните религиозни кампании на Били Сънди и Ейми Симпъл Макферсън^[12]. Тези на „Кийстоун“ се пазеха от Конфуций и Цзе-Дун, „Дисни“ — от Гуру Мару и Санта Клаус, а „Юнайтид артистс“ бяха бастион на свети Торквемада и Валънтайн.

Имаше и други, безправни Свещеници, прокудени в свети места далеч от порталите на циферблата. Мъмбо Джъмбо^[13] от Конго нападна студиото, изпаднал в черна ярост, мърморейки за дискриминация, като угоди на мераците на Гея. Уика, Менса, Троцки и Ай Си тръбяха, че е редно да се набляга на традицията, а Махди и много други хленчеха по повод прохристиянския уклон на цялата митологична система на Новия Пандемониум.

Никой обаче не посмя да се жалва пред Гея. И всички питаеха дълбока и искрена преданост към Детето.

От всеки портал започваше павиран със злато път.

Поне така бе по оригиналната документация. На практика запасите от жълт метал на Гея не бяха достатъчни да се позлатят толкова много пътища. Така единайсет от улиците имаха отрязък само от петдесет метра висококаратни павета, последвани от километър с галванично покритие, а всичко останало беше така пестеливо позлатено, че се бе поизтъркало вече.

Единствено пътят от „Юнивърсъл“ беше от чисто злато от началото до края. В другия му край се намираше Тара, смесицата от Тадж Махал, плантаторска резиденция и палат, в която живееше Адам, Детето.

Жълтокаменен път, мислеше си Гея, докато крачеше по 24-каратовата магистрала.

Вляво и вдясно бяха пръснати сцените, бараките, интендантствата, стаите за отдих, съблекалните, складовете за оборудване, гаражите, дирекциите, отделите за обработка на филми, монтажните, прожекционните зали, анклавите на гилдиите и писачите, на фотофауната на най-голямото студио, съществувало някога. „И това, мислеше си Гея с огромно задоволство, е само една дванайсета част.“ Зад студиото бяха останалите улици — Манхатън-1930, Манхатън-1980, Париж, Техеран, Токио, Уестууд, Лондон, Додж Сити-1870, — а на заден план се виждаха тучни ливади със стада крави, овце, бикове, слонове, менажерии с тропически птици и маймуни, речни лодки, бойни кораби, индианци, генератори на мъгла, които бяха разположени край следващите студийни комплекси: „Голдуин“ и „Юнайтид артистс“.

Гея се поспря и поотмести, за да пусне натоварения с кокаин камион, каран от зомбита. Филикостерът зад волана изглежда дори не загря, че стълба, който благополучно подмина, е неговата Богиня — возилото й стигаше до глезена. Той свърна към склада за кокаин, който беше почти пълен. Гея се намръщи. Железарите бяха големи майстори, но двигателите с вътрешно горене не им идеха отръки. Падаха си по парните двигатели.

Стигна до портала „Юнивърсъл“. Подвижната метална решетка бе вдигната, мостът спуснат. Бригхам вардеше от едната страна на пътя, Джо Смит — от другата, и си хвърляха кръвнишки погледи. Но и двамата Свещеници, и цялата им сюрия мормони и нормани прекратиха кървавата междуособица, когато Гея надвисна над тях.

Гея огледа сцената, нехаейки за жуженето на панафлексите. Въпреки че Студиото беше все още недоизпипано, с днешната церемония щяха да бъдат приключени най-важните за нея подробности. Единайсет от дванайсетте порти бяха вече осветени. Днес беше финалът на обредния цикъл. Скоро можеше да започне сериозното производство на филми.

Злощастникът, приел да стане сценарист, стоеше окован в златни вериги. Гея зае мястото си — то предупредително изскърца и докара неколцина кранисти до прединфарктно. Веднъж вече столът се беше срутвал…

— Започвай — нареди тя.

Бригхам преряза гърлото на сценариста. Кранът го вдигна нагоре и кръвта му опръска големия въртящ се глобус над портала „Юнивърсъл“.

 

Крис наблюдаваше церемонията от високия прозорец на Тара. Твърде бе далеч, за да види какво точно става.

Но в едно беше сигурен: каквото и да става, то е убийствено, налудничаво, умопобъркано, погубва се човешки живот…

Извърна се и заслиза по стълбите.

Беше очаквал много неща, когато скочи от самолета. И нищо приятно.

Това, което му се случваше тук, не беше приятно… Но съвсем не това, което бе очаквал.

В началото свободно се разхождаше из хаоса на Пандемониума, като избягваше патакламите, надявайки се на невъзможното — да намери Адам и да избяга с него. Разбира се, таратанци. Хванаха го човеци и зомбита, и някакви неизвестно какви. Пречука неколцина, после го сгащиха, вързаха и повалиха в несвяст.

После неизвестно колко го държаха в някакъв гаден пандиз: килия без прозорци, гладория, кофа наместо нужник и… и бездна от време, за да свикне с идеята, че там ще кибичи до края на живота си.

После го пуснаха на свобода и го доведоха тук, в това огромно, невероятно, оживено и полудяло убежище, наречено Нов Пандемониум. Показаха му апартаментите в Тара и го въведоха на аудиенция при Адам, когото всички наричаха Детето, с главна буква, върху която наблягаха. Адам имаше цветущ вид. Едва ли помнеше Крис, но умираше да си играят. Имаше купища играчки. Чудесни, умни играчки от най-добрите материали и всичките изключително безопасни — без остри ръбове, без ситни чаркове. Имаше и две детегледачки, стотици прислужници и както скоро осъзна Крис… самия него. На Крис бе отредено да се превърне в част от мебелировката на Тара.

Не след дълго Гея ги посети. Крис не обичаше да си спомня за тази визита. Смяташе се да куражлия, но сърцето му едва не се пръсна при вида на това чудовищно същество. Тя го гледаше от височината, от която човек гледа пудел.

— Седни — нареди му тя и Крис се подчини. Сякаш седеше в подножието на Сфинкса.

— Твоята приятелка Чироко е голяма пакостница — продължи Гея. — Все още не съм изчислила всички щети, но май триста или четиристотин филма са отишли на кино. При това филми, от които имах само по едно копие. Малковероятно е да са запазени и на Земята. Какво мислиш за това?

Не бе предполагал, че ще му трябва толкова много кураж, за да й отговори.

— Мисля, че филмите не означават нищо в сравнение с човешкия живот, или…

— Човешкия, а? — забеляза Гея с подобие на усмивка.

— Не се изразих точно. Животът на хората и на Титанидите…

— А какво ще кажеш за Железарите? Те са интелигентни, едва ли ще ми възразиш. Или за китовете и делфините? А кучетата и котките, кравите, прасетата, пилетата? Нима животът наистина е толкова свещен?

Крис не намери какво да отговори.

— Будалкам те, разбира се. И все пак не намирам, че животът е особено ценен, било то интелигентен или не. Той съществува, но е глупаво да се мисли, че той има правото на това. Каква смърт му е отредена не е от особено значение, в края на краищата. Не очаквам обаче да се съгласиш с мен.

— Това е добре, защото не съм съгласен.

— Добре. Различията са това, което прави живота интересен. Лично аз смятам, че единственото вълнуващо нещо е изкуството. То живее вечно. Разбира се, остава въпросът, дали изкуството остава изкуство, ако няма очи, които да го видят, или уши, които да го чуят… Но това е един от онези въпроси, които остават без отговор, нали? Книгите, картините, музикалните творби трябва да живеят вечно. Докато животът може само да се клатушка между началото и края, храносмилайки и отделяйки. Ужасно е грозно, наистина. Харесвам филмите. И смятам, че Чироко стори голям грях като унищожи тия четиристотин филма. Ти какво мислиш?

— Аз ли? Лично аз бих унищожил който и да е шедьовър, ако това би спасило нечий живот.

Гея се намръщи.

— Вероятно позициите и на двама ни са крайни.

— Твоята е крайна.

— Ти имаш нещо като музей там, в Таксидо Джанкшън.

— Това е лукс, който никога няма да ми липсва. Не отричам, че миналото е ценно и че е тъжно да бъде унищожено безвъзвратно произведение на изкуството — дори то да е слабо. Не приветствам подобни методи, но Чироко го е сторила само за да спаси нечий живот. Така че й е простено.

Гея позамълча, после му се усмихна. Изправи се, като стресна Крис.

— Добре — заяви тя. — Сега сме наясно за нашите позиции. Ти си от едната, аз — от другата страна. Интересно е да се види какво мисли Адам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се изсмя.

— Чувал ли си някога за Джими Крикет?^[14]

 

Тогава той още не беше чувал за него. После изгледа филма и разбра каква е неговата роля. Всъщност го гледа четири пъти. Това бе един от любимите филми на Адам.

Скоро стана ясно как ще протичат дните им.

Крис остана в Тара. Можеше да стои колкото си иска при Адам, с изключение на един рот. През този рот Адам оставаше насаме с телевизора.

Във всички стаи на Тара имаше телевизори. В някои и по три или четири. Те не можеха да се изключват и показваха едновременно една и съща програма, така че ако Адам шареше из стаите, нишката на действието не се губеше.

Засега телевизията не значеше много за Адам. Обикновено се заглеждаше в екрана не повече от минута, въпреки че ако програмата наистина го грабваше, можеше да стои и по пет, десет минути и да се смее на неща, които като че ли само той разбираше. През времето, когато бе лишен от компанията на Крис, понякога се заиграваше, а понякога почти не сваляше поглед от екрана. Но най-вече предпочиташе да си дремне.

Що се отнася до Крис, той не беше особено впечатлен. В действителност едва забелязваше телевизора, и то само като постоянен, глупав фон.

После забеляза, че е в ход нещо като образователна програма. Предаванията, които Адам най-много харесваше — измерени в „звм“ — засмивания в минута, — се прожектираха все по-често. На това Крис едва ли можеше да се противопостави. Имаше много филми на Уолт Дисни и Уорнър Брадърс, японска компютърна анимация от последните две десетилетия на ХХ век, както и някои по-стари телевизионни програми. Сегиз-тогиз се мяркаше по някой уестърн или екшън с кунг-фу, които май се нравеха на Адам, защото бяха твърде шумни.

Крис се смя от сърце на първия, скромен филмов дебют на „Туенти сенчъри фокс“. Наричаше се „Билет за Томакоук“. Гея имаше само откъс от него. Крис го загледа от немай къде, докато Адам спеше. Един тъп малък уестърн. После забеляза Гея някъде в хора.

Това, разбира се, не беше Гея, а актрисата, която страшно приличаше на нея. Крис се вгледа в титрите, за да разбере името на жената, вече отдавна покойница, но не успя.

Скоро пак зърна Гея в един филм. Тук тя имаше по-голяма роля и стана ясно, че актрисата се казва Мерилин Монро. Чудеше се дали е била известна.

Скоро реши, че май е била популярна, защото филмите й започнаха редовно да се въртят по телевизията в Тара. Адам не й обръщаше особено внимание. По смехомера първият й филм с по-голяма роля беше оценен с нула — Адам едва го погледна. „Асфалтовата джунгла“ не събра повече точки. Нито пък „Мъжете предпочитат блондинки“.

После Крис изгледа сума ти документални филми за житието на Мерилин Монро. В повечето от тях се разправяше за качества, каквито Крис просто не забелязваше. През двайсети век може и да е била загадка, но всичко това значеше твърде малко за Крис.

Но едно нещо имаше значение. По време на една от скучните документалистики Адам се откъсна от играчките си, усмихна се, посочи към екрана и каза „Гей“. Погледна към Крис, пак посочи екрана и каза „Гайа“.

Крис започна да се притеснява.

* * *

Гея никога не се появи в Тара.

Всъщност, никога не влезе вътре, въпреки че всичко бе съобразено с нейните размери. Вратите бяха достатъчно широки и високи, а стълбищата и вторият етаж бяха подсилени, за да издържат на теглото й.

Но тя не идваше. Когато се появи, остана достатъчно далече, а Адам беше отведен на балкона на втория етаж. Логиката на тази постъпка беше ясна на Крис. Гея внимаваше да не стресне детето. Искаше то постепенно да привиква към нея, като всеки ден се доближава по малко.

И винаги му поднасяше изненади. Понякога фойерверки, които държеше в ръка и хвърляше във въздуха. Бяха прекрасни. Понякога довеждаше стадо дресирани слонове. Те скачаха през обръчи и ходеха по въже. Веднъж накара два слона да стъпят на дланите й и ги вдигна високо-високо. Крис беше впечатлен, а Адам се кискаше непрекъснато. Гея правеше всичко, за да забърбори бебето, като го викаше по име, казваше му колко го обича и споменаваше името си колкото се може по-често. И винаги носеше великолепен подарък.

— Гей, гей, гей — викаше Адам.

— Гей-а — отвръщаше му Гея.

Сега Адам беше на около годинка и три месеца. Речникът му се обогатяваше. Не след дълго щеше да казва Гея.

Мерилин Монро имаше около трийсет филма. Крис бе гледал всеки от тях поне веднъж по времето, когато освещаваха портала „Юнивърс“. Размишляваше над това, докато слизаше по стълбите от третия етаж. Сега Адам все по-често се спираше, докато играеше и посочваше телевизора, засмиваше се и изричаше името на великанската си баба.

Вече се готвеше да тръгне към първия етаж, когато го стресна силен звън, който тутакси се повтори. Крис се усети какво става.

Изскочи на терасата на втория етаж.

Високо в небето зърна две самолетчета, Водни кончета със средни размери, които кръжаха над Новия Пандемониум. Долу бе настанала суматоха. А те летяха прекалено високо, за да се разбере кой ги пилотира или поне от колко души е екипажът.

Чироко, помисли си той. Господи, Чироко, не може да си толкова глупава. Какъв е смисълът да бомбардираш…

Той гледаше със зяпнала уста как двата самолета, които сега се движеха доста бавно, направиха вълнуваща каскада. Май се готвеха да предприемат нещо.

Сърцето му почти спря да бие, когато и двете машини задимяха. Какво ли им стана?

Видя, че са изписали буквите ПР.

Извиха се нагоре и отново запушиха. За да изрисуват още два букви. Получи се ПРЕД. Това пък какво е?

С прецизно леко обръщане надписът се трансформира в ПРЕДА.

— Крис — прошепна някой. Той подскочи от изненада. После се обърна и едва не изкрещя. До него стоеше Чироко.

— Чироко — прошепна той и се намери в ръцете й, колкото и глупаво да звучи, тъй като беше доста по-едър и висок. Но силата бе в нея, а той едва сдържаше сълзите си.

Тя го замъкна обратно в сянката вътре в сградата.

— Това са щуротии — тихо каза Чироко и кимна към прозореца. — Забавни кьорфишеци… Съвсем по вкуса на Гея.

— Какво правиш…

— Нямам време — отвърна Чироко. — Едва се добрах дотук. Можеш ли да ме изслушаш?

Крис преглътна хилядите въпроси и кимна.

— Исках да… — Чироко спря и погледна настрана. Крис забеляза две неща: тя самата едва сдържаше сълзите си и носеше странни чуждоземни дрехи. Но нямаше време да осмисли нещата.

— Как е Адам? — запита тя.

— Добре е.

— Кажи ми какво става тук.

Той й разправи, кратко и сбито. Тя кимаше от време на време, на два пъти се намръщи и веднъж едва не припадна. Но накрая кимна.

— Почти както Габи ми предрече — каза тя. — И не ме притеснявай повече заради Габи.

— Бъди спокойна. Вече не се стряскам от призраци.

— Добре. Значи си се усетил за какво й трябваш?

— Доста добре. Аз… не зная дали ще има полза от мен. Доста е по-проницателна, отколкото смятах.

— Ще се справиш — завери го убедено Чироко. — Ще направим всичко, за да те измъкнем. Както ти казах, душата му и сега, и занапред все още не е застрашена. Но, Крис… ще ни трябва много време. Разбираш ли?

— Мисля, че да. А… колко дълго ще продължи?

— Най-малко година. Може би и две.

Крис се постара да скрие разочарованието си, но знаеше, че тя е разбрала. Пое дълбоко въздух и се помъчи да се усмихне.

— Каквото и да мислиш, то е най-доброто.

— Крис, то е не само най-доброто. А единствената възможност. Не бива да ти обяснявам. За да не реши Гея да го измъкне от теб.

— Разбирам. Но… — Той избърса челото си и зададе въпроса директно. — Чироко, защо просто не го вземеш още сега? Вземи го и бягай?

— Крис, стари приятелю, ако можех, щях да го сторя. И да те оставя на милостта на Гея… И да умра от срам веднага щом спася Адам. Но пак щях да го направя. Знаеш, че ще те спася, ако успея…

— И да не успееш, пак не ти се сърдя.

Тя отново го прегърна, целуна го по бузата. Крис се вкамени от мъка, но му беше добре, че е до нея.

— Гея е… Крис, не знам как да ти обясня. Нейната воля е фокусирана върху Адам. При предишното ми идване му позволих му да ме види. Тя знае за визитата ми и този път се озорих докато вляза. Няма да мога да те посетя пак. А ако побягна с Адам, тя ще ни хване. Зная го. Можеш ли да се смириш?

— Щом трябва.

— Това е всичко, за което те моля. Поддържай добри отношения с Гея, но гледай да не ти влияе. И внимавай. Може да откриеш, че я харесваш. Не, не ми възразявай. Аз самата я харесвах по едно време. Нямаш друг избор, освен да останеш такъв, какъвто си, да обичаш Адам и… по дяволите, Крис. Вярвай ми.

— Вярвам ти, Чироко.

Погледът й потъмня от мъка. Тя отново го целуна… и го пусна. Начинът, по който си тръгна, беше странен. Дръпна се в сянката, там, откъдето нямаше измъкване… и си замина.