Джон Варли
Демон (12)

СЕДЕМ

В съновидението си Чироко отвори очи.

Лежеше възнак върху ситен черен пясък. С глава върху раницата. Пясъкът бе сух, сухо бе и тялото й. Простря ръце и зарови пръсти, протегна крака и усети как пясъкът потъва под петите й, помръдна рамене и бедра в бавно, чувствено кръгово движение, което очерта извивките на тялото й с дълбочина няколко сантиметра. Издиша и се отпусна.

Усещаше всеки мускул и всяка костица от тялото си. И с всяка фибра очакваше отново странното усещане.

То дойде след безмерното време на съня. Малка ръка потърка левия й крак, от пръстите към коляното и обратно. Усещаше я съвсем ясно. Четири пръста, палец, длан. Не натискаше силно, не масажираше, но и не галеше като перце. Наблюдаваше без тревога, като в сън. Виждаше как се изглажда кожата й там, където мине ръката.

Зърната на гърдите й се втвърдиха. Затвори очи — под клепачите не цареше пълен мрак, — притисна тила си към раницата, повдигна рамене над пясъка и изви гръб. Ръката се плъзна нагоре към слабините, а другата докосна гърдите й. Чироко въздъхна и се отпусна върху гостоприемния пясък.

Пак отвори очи. В съня.

Притъмня. В земя, където светлината не се мени, тя видя над притихналото езеро да се спуска сянка. Чироко простена. Нозете й бяха натежали, налети с кръв — разтвори ги, предлагайки се на потъмнялото небе. Бедрата й като че израстваха от самата земя — изтегли ги в най-примитивното движение и отново се отпусна.

Две малки стъпки се появиха на пясъка между нозете й, една по една. После се появи отпечатък на колена.

Чироко отново притвори очи и й веднага започна да вижда по-добре. Замъглените изображения на езерото, на другия бряг, на небето пулсираха от вътрешната страна на клепача й. Тя се надигна на лакти и остави главата си да падне назад. През тънката преграда видя дърветата да се сливат в една точка в небето. Небето беше кървавочервено. Не можеше да си поеме дъх докато ръцете я милваха. Вдигна глава, все още затворила очи.

Когато погледна право напред, не видя нищо, освен пулсациите на своята собствена кръв, светкавичните и аморфни ефемери на своята собствена ретина. Но когато погледна настрани — като внимаваше да държи очите си затворени, — зърна нечия коленичила между нозете й фигура. Нещо като холограма, нещо наслоено, с дълбочини, които периферното й зрение не би могло да достигне. Нещо от оцветен дим, съшит от лунни лъчи. Чироко знаеше кой е това и не се боеше.

В съня тя отвори очи в почти пълна тъмнина.

Сянката бе коленичила там. Усети ръцете да се изкачват по слабините й и да се разпростират по корема й, видя лицето на призрачната си любима да се свежда, усети допира на дългата коса, докосването на горещия дъх, усети нежната целувка, по-настоятелната целувка, навлизането на езика, ръцете, плъзгащи се около бедрата, повдигащи я от пясъка.

За миг бе прикована. Отметна глава назад, но не пророни нито звук. Когато накрая успя да простене, да отпусне дъха си, се получи ридание, проточило се в едва нашепнато слово.

— …Габи…

Беше тъмно. Чироко се протегна и прокара ръце през гъстата коса, по врата, по раменете на Габи. Усети дъха й близо до ухото си, вдъхна особената смесица от благоухания. Габи плачеше.

В съня си Чироко отново затвори очи.

Видя сълзи в очите на Габи и усмивка на устните й. Целунаха се. Черната смолиста коса на Габи покри лицата им.

Отвори очи. Ставаше по-светло. Все още бяха прегърнати. Над земята се спускаше бледият здрач. Чироко видя любимото лице. Целуна го. Габи тихо се засмя. После коленичи. Протегна ръка и се изправи, дърпайки Чироко след себе си. Земята я държеше като мухоловка. Когато най-накрая стана, Габи я завъртя и й посочи надолу. Чироко видя собственото си тяло, проснато неподвижно върху пясъка.

— Мъртва ли съм? — запита. Но като че ли това нямаше значение.

— Не, любима. Аз не съм ангелът на смъртта. Ела с мен. — Габи уви ръка през кръста й и двете тръгнаха по плажа.

В съня разговаряха. Не с изречения. Една дума беше достатъчна. Стари болки, стари шеги бяха извадени на бял свят и отправени към жълтото небе на Япет с плач и смях, за да бъдат отново грижливо прибрани. Спомени за неща, които се бяха случили преди век, но не и през последните двайсет години. За старите приятелки тези две десетилетия не съществуваха.

Накрая дойде време за раздяла. Чироко видя, че стъпалата на Габи вече не докосват пясъка. Помъчи се да я задържи, ала дребната фигурка продължи да се издига в небето и както става в сънищата, всички движения на Чироко бяха прекалено бавни, и тя не успя да я спре. Тъжни мигове. Поплака си, когато Габи, пак обляна в светлина, изчезна.

„Време е да се събуждам“, помисли си Чироко.

След като нищо друго не се случи, погледна към плажа. Две пътеки от стъпки водеха до мястото, където стоеше тя, уморена и обезсърчена.

Затвори очи и се плесна по бузата. После погледна пак, но нищо не се бе променило. И тръгна обратно по брега.

Босите й нозе оставяха нови отпечатъци отстрани на другите два чифта, движещи се в обратна посока. Започваш да полудяваш, Чироко, каза си тя.

Тялото й бе недалеч от водата, там, където пясъкът бе сух и толкова ситен, че ставаше за пясъчни часовници. Главата бе положена на раницата, ръцете — скръстени върху корема, а краката — изпънати и кръстосани в глезените. Коленичи до него. Гърдите му се надигаха бавно и равномерно.

Погледна настрани и надолу, към… самата себе си. Към тялото, в което живееше. Беше й до болка познато. Докосна се, вдигна ръката и се опита да погледне през нея, но не успя. Натисна бедрото и видя кожата да се зачервява.

След малко се пресегна и докосна опакото на ръката. Не, това не беше нейното тяло. Ами ако то седнеше и поиска да си говорят?

Определено вече бе време да се събужда, реши тя.

Или да заспи.

Обърна се назад, към половинвековния си жизнен опит както на тялото, така и на съзнанието, и откри неизразимо с думи усещане да я гъделичка по тила. Нямаше полза да се опитва да го осмисля. Понякога на Гея това бе единственият начин да се справя човек с положението. Тук ставаха различни неща. И не всичко можеше да бъде обяснено.

Позволи инстинктът да вземе връх. Без да се замисля, затвори очи и политна напред, обръщайки се докато падаше. Усети лекото докосване на кожата на другото тяло, моментното, ала не и неприятно усещане за изпълване — нещо като при бременността — и се претърколи на пясъка. Отвори очи и седна, този път тя самата.

Следите по пясъка си стояха там. Две редици в едната посока, една — на обратно.

На ръце и колене изпълзя на по-твърд, по-влажен пясък, по-близо до водата. Избра една от малките стъпки — с висока извивка на свода, с пет ясно очертани пръста, — прокара леко пръсти по вдлъбнатините в пясъка. Премести се при друг отпечатък и се наведе, докато носът й почти докосна пясъка. Усети доста ясно дъха на Габи. Отпечатъците от по-големите ходила изобщо нямаха мирис, както винаги. Дори за обонянието на Чироко, прекалено изостреноо за човек.

Би могла още дълго да седи така и да размишлява, но усети някаква друга миризма, доста далечна, която обаче не можеше да се сбърка. Грабна раницата си и хукна колкото й държат краката към Таксидо Джанкшън.