Джон Варли
Демон (19)

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

— Конъл, смени курса и увеличи скоростта — заповяда по уредбата Чироко и продиктува новите параметри.

— Разбрано, Капитане.

Той изпълни незабавно маневрата и проследи дали самолетът ще изпълни всички нареждания.

„Като по часовник“, помисли си той със задоволство.

— Защо си мислиш, е решила така? — попита Нова.

— Не знам — излъга Конъл. Прекалено бе сложно за обяснение, а и по инструкция трябваше да си мълчи за Снич, освен ако не получи специални указания от Чироко.

— Не мога да я разбера — призна Нова.

— Не си първата.

— Конъл, сложихте ли бронираните жилетки? — обади се пак Чироко.

— Не. Налага ли се?

— Така мисля. Ние обличаме нашите. Без определена причина, с изключение на стандартната.

— Каква е ползата да имаш нещо, а да не го използваш, нали, Капитане?

— Точно така.

— Ще последваме примера ви. — Конъл се обърна към Нова. — Ще ги стигнеш ли? Тия, сините.

Нова най-накрая успя да разгъне едната. Това бе по-скоро нещо като цял, доста корав бански от пластмаса с карбонови нишки. Ефективна защита донякъде и срещу по-тежки оръжия и парчета от бомби.

— Ами ако те улучат в главата? — запита Нова.

— Стане ли мелле, ще сложим шлемове, и ще прикачим крачолите и ръкавите. Трябва ли ти помощ?

— Мисля, че ще се справя. — Нова се надигна от седалката, смъкна панталона до глезените. Самолетът се наклони надясно и тя с тревога погледна навън. — Какво става? Нещо случило ли се е?

— Нищо — отвърна Конъл и нервно се окашля. — Смятах, че ще сложиш това върху своите панталони.

— Има ли значение? — Тя изхлузи ризата. Този път самолетът подскочи съвсем леко.

— Не, няма значение — отвърна той и издърпа от малката ниша над главата си щората, разделяща кабината надве.

Чу дългоизстраданата й въздишка. После тя дръпна щората. Конъл я погледна и видя, че държи дрехите си пред себе си. Очите й блестяха.

— Можем ли малко да си поговорим? Така добре ли е? Сега отговарям на нормите за приличие, нали?

Той преглътна с усилие.

— Това… това не е достатъчно, Нова.

Тя прокара ръце през косата си, после нервно я придърпа.

— Добре. Майка ми разправи за тия неща, но аз просто не ги разбирам, така че може би ти ще ми ги обясниш. Не е защото не ти харесва да ме гледаш, нали?

— Не, съвсем не.

— Ето това хич не ми е ясно. Караш ме да се чувствам грозна.

— Съжалявам. — Исусе, откъде да започне, как да обясни? Съмняваше се, че може да го обясни дори на себе си, а какво остава на нея. — По дяволите, притеснено ми е, защото те желая, а не мога да те имам. Като те гледам така, се възбуждам. Добре ли обяснявам?

— Добре, добре. Велика Майко, не зная защо се притесняваш, че се възбуждаш, но аз ще се съобразя с теб. Ще закривам онова, което Робин ми е заръчала да крия. Но си мислех, че вече го правя. Така че нека господин мъжарят ме осведоми какво трябва да закрия.

— Не ми пука, ако метнеш всичките си гадни дрехи през прозореца — заяви Конъл, макар и през зъби. — Това си е твоя работа.

— О, не, не жилая да те притеснявам. Не съм искала да губиш своя несигурен контрол върху себе си. Майко, запази ме. — Тя пак издърпа щората, но след секунди лекичко я вдигна.

— Още нещо. Не успях да се изпишкам преди тръгване. Трябва ли да чакам, докато се приземим?

Конъл отвори нещо като чекмедже и й подаде чаша със страна форма, от която издърпа вакуумен маркуч.

— Закачаш маркуча, после… дръж го до…

— Разбирам! Мисля, че и това се правеше в усамотение.

— Да, ако обичаш.

Отговорът й приличаше повече на ръмжене, отколкото на членоразделна реч и тя зверски издърпа щората. Конъл едва се сдържаше, като се опитваше да пренебрегне долитащите откъм другата страна звуци.

Само преди седем години той просто би откачил. Не беше за приказка какви можеше да ги свърши — такова си му беше характерчето! Но оттогава научи много неща. Нравът му не се промени, но беше винаги под железен контрол.

След като премина през трудно научените програми за саморегулация, се почувства глупаво, както обикновено, че се е оставил да го ядосат. Видя, че от нейна гледна точка той е същински льольо.

„По дяволите, помисли си той. И аз сглупих.“ Не трябваше да й вика. Тя беше права. Нейната голота не беше офанзива срещу него.

Искаше му е да изрази и на глас така ясно тия свои мисли. Но знаеше от горчив опит, че думите почти никога не изразяват правилно нещата.

Когато тя отново махна щората, вече бе с панталони върху защитния костюм. А ризата си бе прибрала в багажа. Седна сякаш е глътнала бастун и впери поглед напред.

Досмеша го, но се взе в ръце. И доста му олекна. Сега тя се държеше като глупачка. Тя не знаеше как да овладее гнева и той изпита чувство на превъзходство, което определено му се нравеше. Ех, младо-зелено…

Така че Конъл тържествено се заперди с щората и бързо навлече предпазния костюм, а върху него — дрехите.

— Наблюдавай радара, докато се оправя — заръча й той, след като преградата помежду им отново се вдигна. Тя кимна и той се извърна, за да монтира предпазната мрежа отзад. Когато отново пое управлението, небето беше все така празно. Продължиха полета в гробна тишина.

 

През следващия час Чироко на два пъти бе алармирана от радара. Първия път всички се въодушевиха, а тя ги предупреди да не се радват особено. И скоро се разбра, че това е самотен цепелин. Чироко промени курса. Цепелините мразеха всичко, свързано с огъня, и от години бяха доста резервирани към нея заради самолетите. Което не бе честно, тъй като Чироко ги купи, за да бъдат унищожени бръмчащите бомби, твърде опасни за гигантите. Но човек не можеше да излезе на глава с цепелини.

Втория път беше самотен Ангел. За миг духовете се разбуниха, докато не се разбра, че крилете му са друг цвят. Чироко летя до него с изключен мотор няколко минути. Беше от клана Флайт Супра от Диона. Той изглежда искрено се възмути, че Ангел работи за Пандемониума, и се закле, че неговият клан, род и фамилия са лоялни към Магьосницата.

И така, Чироко възпламени първата кибритена клечка зад гърба на Снич. След още една капка житна той си възвърна дар-словото и каза, че сега Ангелът е зад тях и малко вастрани. Чироко изпрати по радиото нови директиви за Конъл.

 

— Мога ли да те питам нещо? — рече Нова.

— Карай без заобикалки.

Доста време бе събирала кураж. И сега й беше трудно да продължи.

Все някак трябваше да разбере тоя откачен свят, тъй като се очертаваше да съжителства тук до смъртта си с Титаниди и мъже. Бузата й сякаш все още пламтеше от шамара на Чироко. Обичаше я, а Чироко я беше зашлевила, и тези две неща по някакъв начин трябваше да се помирят. Трябваше да не дава повече поводи на Чироко да я удря. Ето защо Нова бе длъжна да проучи някои неща.

— Какво искаше да ми каже Чироко Джоунс с това да се приобщя към човешката раса? — След като зададе въпроса, Нова се поотпусна. Ами да, отговорът му едва ли щеше да е от особено значение. Сглупи, че пита първо него, а не изчака да говори с майка си насаме.

Но той я изненада.

— И аз се питах същото — рече той. — Според мен Чироко просто нямаше време за обяснения, затова направи така, че да те заинтригува и ти сама да помислиш.

— Значи и ти не знаеш какво имаше тя предвид?

— Не, не ме разбра. Зная какво имаше предвид Чироко. — Той се намръщи и кисело й се усмихна. — Просто едва ли ще успея да ти го обясня.

— Защо не опиташ?

Той я изгледа продължително. Този поглед я притесни.

— Но защо пък аз? — поинтересува се той накрая.

Тя се извърна с въздишка.

— Не зная.

Конъл сви рамене.

— И аз се чудя. От какъв зор ще се пъна да ти обяснявам нещо, щом за всяка приятелска усмивка ме възнаграждаваш с убийствен поглед? Не смяташ ли, че и аз имам чувства?

Точно по този въпрос Нова избягваше и да мисли. И точно затова той й дойде като шамар по лицето.

— Ти също не мислеше за моите чувства преди малко.

— Признавам, че сбърках, уви — отвърна Конъл. — Искаш ли да знаеш какво ще направя аз? Ще се извиня и от сега нататък ще внимавам. Но какво да правя с напиращото у мен желание?

Тя се помъчи да издържи на погледа му, но накрая отмести очи.

— Чувствам се неудобно — призна тя. — Не знам защо.

— А аз знам. Да ти кажа ли?

— Да.

— Кажи моля.

Що за нагъл тип! Но тя си пое дълбоко дъх, скръсти ръце и се взря в него.

— Моля.

— Исусе, трябва много да те е заболяло.

— Съвсем не. Това е само дума.

— Боли, и не е само дума. Боли поради същата причина, поради която не ти хареса и моето извинение. На два пъти се наложи да ме таксуваш като човек.

Докато тя размишляваше над думите му, той също мълчеше.

— Искаш да кажеш, че това е имала предвид Чироко? Че аз трябва да правя любов с мъже?

— И да, и не. — Той поклати глава. — Слушай, не ме бива да обяснявам. Дяволски ми се иска Чироко да е тук. Защо не изчакаш и не поговориш с нея?

— Не — отвърна Нова, заинтригувана. — Ще ми се да го чуя от теб.

— Да се чудиш защо — измърмори той. После си пое дълбоко дъх. — Виж. Ти навсякъде си теглила демаркационната линия. При тебе има ние, има и те. Към ние спадат шепа хора. Добре, разбирам, и аз не харесвам всички човешки същества. Зная също, че Чироко не е имала предвид само хората. Титанидите не са човешки същества, но те са част от обществото, към което тя би искала да се присъединиш. Следиш ли мисълта ми?

— Не зная. Но продължавай.

— Хей! Порасни най-после, по дяволите! — прогърмя Конъл. — Това е смисълът на казаното от Чироко. Престани да съдиш за останалите само по външния им вид. — Той млъкна и тъжно поклати глава. — Нова, мога да ти говоря с часове за това как трябва да обичаш тия и ония, бели и черни, нормандците и африканците, както и мишките и гърмящите змии. Като малък и аз мразех едни или други. А днес пазя омразата си за робовладелците и похитителите на деца… и останалата паплач. Аз също подлагам на изпитание всеки нов човек, защото живеем в опасен и жесток свят, така че си права да не се доверяваш изцяло на новите познати. Но ако те не са злодеи, защо не се осланяш на старото златно правило: отнасяй се с другите така, както искаш и те да се отнасят с теб. Приятелите на моите приятели са и мои приятели, поне до доказване на противното. Пет пари не давам за раса, пол, възраст или брой на крайниците. И аз съм добър приятел. Лоялен съм и не се бъркам в чуждите работи.

— И аз съм лоялна! — възропта Нова.

— Разбира се. Само към тия от твоята страна на чертата. Сиреч само към двуногите женски същества. Валия не може да ти бъде приятел, защото прилича на животно, а аз — защото имам пенис. — Той махна към предпазния екран и празното небе. — Малкото ти братче също не може да ти е приятел, защото не го смяташ за човек. Като те гледам — само от добрата ти страна, — знам, че би било страхотно да те имам за приятел, Нова. Но не мога да пресека чертата.

Конъл въздъхна и се облегна назад. Тя смаяно го наблюдаваше, недоразбрала доста от казаното, като например това за нормандците и африканците. Нямаше и най-малката представа какво имаше предвид с това. А и защо намесваше тук цвета на кожата? Какво общо има с цялата работа?

— И какво трябва да правя, за да се преборя с това? Секс с теб ли?

Той вдигна ръце в изблик на отчаяние.

— Нараняваш ме. Наистина. Нима смяташ, че изрекох цялата тая тирада само за да ти бръкна под полата?

— Аз… съжалявам. Въпреки това не знам къде сгреших.

Той изглеждаше уморен.

— Май не разбираш, нали? Добре. Ще приемеш ли честно и без сръдни нещата? Бих искал да „правя секс“ с теб. Засегнах се, защото тук, на Гея, съм станал дяволски целомъдрен, и ме заболя, че си решила, че всичко е само заради чертата. Но ти говореше сериозно, нали?

— Да. Ще го направя, ако това се иска.

— По-мили думи не съм чувал през целия си живот.

— Отново ли сбърках? Съжалявам.

Той се захили.

— Ама ти напредваш. Оценявам го. Личи, че се стараеш. Слушай, Нова, обсъди всичко това с майка си. Тя знае, как да се справи. Но ако питаш мен, постъпи така, както направих аз, когато Чироко започна да ме вкарва в правия път. Когато пристигнах тук, бях тесногръд фанатик. И сега не съм идеален, но се пооправих. Просто като ми кажеха черно, аз го променях на бяло. Да ти обясня: когато чуеш думата „мъж“, замени я с „жена“. А „Титанида“ със „сестра“. Когато си помислиш „Адам“, мисли за него така, както би мислила за твоята малка сестричка. Промени чувствата си.

Тя се замисли над думите му и се изуми от надигналата се в нея ярост. Чувствата бързо отминаха — нали в края на краищата бяха само трик, — но беше интересно да се помисли какъв би бил светът, ако тези неща бяха верни.

— Да се опитам ли да отгатна какво изпитваш? — попита Конъл. Тя кимна. — Ти ме намираш… за отблъскващ физически, нали?

И тогава се случи още едно изумително нещо. Нова усети, че се изчервява.

— Не искам да те обиждам…

— Бих предпочел честния отговор.

Тя, притеснена, кимна.

— Прекалено си космат. Брадата ти е толкова грапава, боя си, че целувката ти ще причинява болка. Ръцете и краката ти са някак… неестествени. Тия неща… привличат ли земните жени?

Той отново се захили.

— Поне така се смята.

— И ти ме намираш за… привлекателна?

— Това е слабо казано. Ти си зашеметяваща. Ти си една от най-красивите жени, които съм срещал.

Нова зачудено заклати глава.

— Смешен свят.

— Какво му е лошото? Нима вие на Ковън имате по-различни представи за красота?

— Не знам. Там ме смятаха за дангалачка. Никой не ме намираше за красива. — Нова пак го изгледа. — Наистина ли мъжете намират твърде високите жени за отблъскващи?

— Не и мъжете от Артилерийското езеро — подсмихна се Конъл. — Кълна се в Бога, аз те слагам на второ място след Чироко Джоунс.

— Ти ми се подиграваш — намръщи се Нова. Може би щеше да допълни още нещо, но от уредбата прозвуча гласът на Чироко, която започна да диктува новите координати.