Джон Варли
Демон (75)

ДВАЙСЕТ И ДВЕ

— Време е, Джен.

— Знам бе — отговори той. — Мамка му, не ми ли каза…

Той се откъсна от работата си и се огледа. Габи не беше там. Май я чу да разправя нещо. Сви рамене и пак заби поглед в устройството в скута си.

Седеше върху голям сандък с надпис „«ДИНАМИТ»: Произведено в Белинзона“, поставен върху голямото зелено окончание на нерва в мъртвото сърце на Океан. Наоколо бяха разхвърляни и други такива сандъци.

В скута си държеше часовников механизъм. Мислеше, че е загрял как става. Вързва се тая джаджа с оная дреболийка, увива се малко от тая магийка около тиктакащото…

Нищо. Нито тиктака, нито нищо.

Връзва тия джунджурийки, после трябвало да върви на майната си. Хич и не мислеше да се маха, така че щом Габи му даде зор, изчака бая време, достатъчно, и после се хвана да бачка. А то не ще, значи. Вари го, печи го — не ще.

Разхълца се от безсилие.

Леле, как добре ще му дойде едно тлъсто рибе… Чудно мирише тая гадинка като е пърлена. Що не се сети досега?

Понечи да стане и да извади от кофата риба, ама се сети, че няма за кога да ходи, па обратно. Пфу! Затова толкова мисли, преди да почне да бачка, щото само като си помисли кога ще се качи горе на стълбището…

Джен се усети, че пак се разсейва. Подреди пак чарковете на детонатора и се замисли дали някога ще го сглоби правилно.

И пак си мислеше, че нещо е забравил.

И че то е най-важното.

 

Спирачките на проклетото малко влакче не работеха.

Лутер кълнеше бясно, после, щом наближи спирката, скочи и се претърколи.

Изправи се замаяно. Малки парченца от Лутер се бяха разпилели наоколо. За щастие, не бяха особено важни части. Едно ухо, малко скалп, малко крак.

Не му оставаше време и той го знаеше. Видя влакчето да отминава по широката крива. Щеше да обикаля вечно — голямото колело на Пандемониума, Великата Гея…

Не, нямаше. Релсата беше прекъсната, защото… туп… Гея беше победила змията, защото… туп, туп… Чироко е атакувала! А Гея го прати тук с важна мисия!

Мозъкът му засега тупкаше доста добре. Ако квадратното колело се върти достатъчно дълго, някои от ъглите се позаглаждат. Не беше чаткал така от деня на… смъртта си. Остатъка от веждата му се намръщи, той я намести обратно и се юрна надолу по стълбата…

Посрещна го Гаутама. Тоя дебелогъз, обкичен със злата дрисльо дрънкаше нещо на някакъв безбожен език. Лутер измъкна кръста си — могъщият меч на Бога — и кръцна главата му.

Което, разбира се, не уби Гаутама, но му причини известни неудобства, когато Лутер зарита кратуната му надолу по стълбите. Гаутама се защура с протегнати напред ръце, а гушата му кървеше. Лутер повече не го удостои с поглед. Замърмори, като се мъчеше с остатъка от устата си да произнесе всички думи.

— А шега е ред на шампиона, ишпратен от Шамата Богиня! Чака ви крах пред Нейната мощ!

По стената хората ползваха пушките си. Прогърмя топовен изстрел. Лутер се добра до портата и я отвори. Хората му крещяха. Не разбираше какво. Отиде при пусковия механизъм на подвижния мост, откри ръчката…

Туп.

Спускам моста, каза си той. Туп.

Защо спускам моста?

А… защото да помогна на Гея, да. Да помогна на Гея да…

Да влезе? Туп. Туп. Туп.

Може би това беше някакъв трик. Ръката му се отмести от ръчката.

— Това не е трик, скъпи Лутер — произнесе един глас в ухото му.

Обърна се и я видя.

Това бе Гея, това бе жена му, майка му, всички майки и съпруги, и девици, Боже помози, с увити около сърцето тръни, с това свято изражение на лицето (бе дребна, загоряла жена), с ослепително бяла роба и ореол — ореол! От нея струеше светлина, изгарящата светлина на богиня/болка/смърт — и милиони ангели летяха наоколо, надули тромпети (а той дори не познаваше дребната, загоряла жена)… туп… измама? Как може да е трик?!

Сега наоколо имаше хора с мечове. Видя как една от ръцете му пада на каменния под. Но, о Боже, имам още една, за да опитам.

Отпусна се с цялата си тежест на ръчката, бутна я напред и падна върху тракащия, скърцащ, хапещ механизъм и тонове от моста се стовариха върху му, откъсвайки крайник по крайник, по крайник…

Първата смърт на Артур Лундквист бе ужасна. Втората му смърт бе обвита със слава.

 

Няколко фотофавни бяха успели някак си да преплуват рова. Десетина се трупаха около Чироко, която наблюдаваше непоколебимото приближаване на Гея.

Гигантското Монро-нещо бе разперило ръце да хване Чироко, независимо в коя посока ще побегне. Приближаваше се като чудовищен борец-профи, с пропито от омраза лице.

Оставаха петстотин метра. Четиристотин. Триста.

Спря се, вслуша се в предсмъртния вопъл на Лутер.

Къде е Детето?

 

Когато стигнаха края на моста над главите им гръмна топ. Конъл чу нещо да издрънчава по шлема му, усети болка в ръката и чу вика на Робин.

Видя я, че притиска длан към челото си, което е окървавено. Понечи да скочи…

— Не! — извика Робин. — Добре съм.

И без това нямаше време. Сега бяха на моста, копитата на Титанидите трополяха по настилката. Стигаха до пропаст. Мостът бе започнал отново да се вдига. Конъл си помисли, че е по-хубаво да се връщат.

После мостът пак падна. С частица от съзнанието си Конъл забеляза, че Роки жестоко кърви. Горе на стената нещо издаваше лаещи звуци. Наоколо се стелеше дим. От стената ги целеха с топове. Дано са същите стрелци като него.

Префучаха под арката на портала. Конъл нямаше време да стреля. Титанидите размахаха мечове и тежко на тия, дето се изпречваха на пътя им. Но прииждаха нови. Конъл започна да стреля по всичко, което се движи.

Нямаше за кога да гледа по кого. Едва по-късно забеляза странните им одеяния — дълги палта, бели ризници или многоцветни зелено-сиво-кафяви панталони и шлемове като неговия.

Приближи се мъж, който носеше невероятно дълъг меч и крещеше, и Роки го посече. На падане мъжът удари с меча си Конъл по крака. Конъл погледна надолу, сигурен, че е останал без крак и след секунди ще изпадне в шок… Част от меча бе останала в ръката му. Видя счупено варакосано дърво и захвърли парчето.

За обърканото му съзнание това дойде твърде много.

Боже мой, наистина ли мислят, че това е просто игра?

После чу виковете на Валия. Тя бе минала далеч напред пред останалите и бе намерила Крис.

— Обръщай назад! — извика тя. — Взех ги! Обръщай!

 

— Кокошка! — викаше Чироко.

Гея се спря.

— Гея е гадна, безмозъчна БЪЗЛА! Гея е КОКОШКА!!

Голият, изпотен гигант бавно се извърна. Гея се бе упътила към „Фокс“, за да попречи на отвличането на Адам. Но… Чироко й беше подръка. Адам бе на мили оттук.

— Върни се и се бий, бъзлива кучко! От какво се… страхуваш? Гея се страхува! Гея е шубелива, Гея е гадна кучка!

Гея се спря, залюшка се напред-назад, разкъсвана от желанието да отиде за Адам или да приключи с това насекомо веднъж и завинаги. Знаеше, че е трик. Знаеше, че Чироко нарочно я предизвиква. Знаеше… и повече от всичко на тая гадна, ужасна вселена й се искаше да се върне и да смачка това ужасно келешче.

Чироко се изплю към Гея. Вдигна един камък и я замери с все сила. На главата на Гея цъфна червено петно. На светлината на Хиперион в ръцете на Чироко заблестя меч.

— Бог? Разсмиваш ме, Гея. Ти си свиня. Майка ти е била свиня, баба ти е била свиня, а нейната майка се е чукала с мъртви прасета. Плюя на теб. Пикая на теб. Призовавам те да дойдеш и да се биеш. Ако избягаш, всички ще узнаят колко си страхлива!

Сълзи на ярост се стичаха по лицето на Чироко.

Гея все още би могла да се извърне и да отиде за Адам, но Чироко нададе смразяващ кръвта вик… и тръгна към нея.

Което просто беше прекалено. Гея закрачи.

Към Чироко.

 

— Време е, Джен.

— Знам, Габи. Мъка ми е, че те… изнасилих. Мъка ми е, че те убих. Не исках.

Ръцете му се пипкаха с детонатора в скута му. Беше прост механизъм, знаеше, че е прост. Беше ужасно. Той не можеше да си спомни.

Юджийн Спрингфийлд беше летец. Беше летял на военен реактивен самолет, на лунен модул с ракетен двигател. Избран бе сред хиляди други да лети с изследователския кораб „Рингмастър“ в мисията му до Сатурн, и за това имаше само една причина. Той беше най-добрият.

А сега не можеше да се оправи сред бъркотията от жички, които всеки малоумен терорист би могъл да нагласи и насън.

Избърса сълзите си. Започна отначало. Какво бе казала Габи?

Измъкни…

Очите му се разшириха. Най-важният детайл, а той почти го беше забравил. Божичко, мозъкът му трябва да е станал на каша.

Ето го, в краката му. Черният буркан с металната капачка.

Вдигна го, отвори го, хвърли капачката в кънтящата тъмнината.

Тлъстият, приличен на крастава жаба паразит, който бе изсмуквал мозъка му деветдесет години, изскочи и увисна на ръба на буркана. Очичките му се огледаха и се изцъклиха. Запищя неистово: грачещи, подсмърчащи, сподавени вопли. Не означаваше нищо за Джен, но Габи бе казала, че е важно.

Гея трябва да види това, беше казала Габи.

— Мислиш се за по-акълия, а? — прошепна Джен, гледайки съществото в кръвясалите зъркели. — Е, бате Джен ще ти покаже колко прави едно и едно.

Погледна отново детонатора.

Акумулатор. Това е ей оная джаджа там.

Жици. Е, ето няколко. Тая — тук, а другата — там. Значи ако допре тая към оная, ще се получи дяволска…

 

Гея замръзна от ужас, когато очите й в Океан се отвориха, погледнаха от буркана и се взряха в побърканото дете, което си играеше с кибрит и бензин.

— Джен! — изпищя тя. — Не го прави!

 

Чироко тръгна, заслепена от омраза, на каквато не мислеше, че е способна. Хукна към чудовището и заби меча си в стъпалото му.

После Гея изпищя и Чироко се изпълни с невероятното чувство на триумф… който трая не повече от секунда. Гея се извъртя и отърси Чироко като мравка от стъпалото си. Тя въобще бе забравила за съществуването й.

Чироко се изправи. Видя Гея да замръзва на мястото си. Вдигна ръце към главата си и бавно я извъртя към небето.

— Габи! — викаше тя. — Габи, почакай! Слушай… аз съм… аз не съм готова! Габи, трябва да говорим!

Земята се разтресе под краката на Гея, която хукна към кабела.

Чироко потъна до колене и захълца безпомощно. Усети една ръка на рамото си, вдигна глава и видя трима от генералите си. Боже мой, помисли си тя. Те са ме следвали. Не са избягали.

С нея бе цялата армия. Готова за бой… а противника го нямаше. Гледаха, ужасени и безмълвни, как Гея прегазва рова и продължавя да реве колкото й глас държи.

Стената не я спря. Наведе едно рамо и мина през нея. Тичаше през пламъците на „Юнивърсъл студио“, префуча през останките на Двайсет и четири каратовата магистрала.

Накрая стигна при кабела.

Подскочи, вкопчиха пръсти в невероятната коравина на една от нишките. Започна да се катери, подвижна като маймуна.

По-късно хората стигнаха до извода, че е търсела най-прекия път към главината. Там беше Габи, Габи вземаше властта и бе наложително Гея/Монро, в която сега се съдържаха над деветдесет процента от съществото, наричано Гея, да се качи горе и незабавно да почне преговори.

Гея се намираше на половин километър нагоре по нишката, когато тя се скъса.

Нишката изплющя, бърза като капан за мишки. Неизмеримите й тонове се увиха, усукаха… и размазаха нещото-Гея в непоклатимата твърд на кабела.

— Дръжте се! — извика Чироко.

Земята под тях пропадна с трийсет метра.