Джон Варли
Демон (52)

ДВАЙСЕТ И ОСЕМ

Чироко намери Конъл на малкия хълм срещу лагера на новобранците.

На големия дълъг остров насред Мороз имаше палатки, голяма столова и плац. Чуваха се отривистите заповеди към маршируващите новаци.

Конъл я изгледа косо, докато сядаше до него.

— Ама че място, а?

— Не е любимото ми — довери й се Конъл. — Но те бива да кандардисваш новобранци.

— Трийсет хиляди. Мислех, че ще се наложи да увелича дажбите и заплащането, за да достигна тази бройка, но те продължават да прииждат. Не е ли чудесен патриотизмът?

— Никога не съм мислил толкова за патриотизма.

— А сега мислиш ли?

— Разбира се. — той посочи към новоизлюпената армия на Белинзона. — Твърдиш, че не ще се наложи да се бият. Но аз се чудя. На тях май им се иска. Дори…

— …след всичко, видяно на Земята — довърши Чироко. — Знам. Мислех, че трудно ще събера армия. Но човечеството май никога няма да се излекува от манията да воюва. Един ден Белинзона ще се разрасне. Наблизо ще се появи друг град. И не след дълго ще търгуват помежду си. Ето ти повод за разпри.

— Харесва ли им да ги юркат?

Чироко сви рамене.

— На някои. Останалите… мнозина биха си вдигнали чуковете, ако можеше. Службата е безсрочна и ще освобождаваме само по медицински причини. Половината вече съжаляват, че са тук. — Тя посочи към ограденото пространство. — Това е затвор. Много по-лошо е от изправителните лагери. Когато се откопчат оттук, ще са силно сплотени.

Конъл ги знаеше тия работи. Само дето не ги разбираше. На Земята не бе закачил от времето на големите армии. Желязната дисциплина бе чужда за него и го плашеше. Войниците, с които бе разговарял, изглеждаха… по-различни.

— Те са сигурни, че се подготвят за битка — забеляза Конъл. Това бе истина. Производствените дейности бяха в разгара си. Там долу ковяха оръжие. За всеки войник и офицер трябваше да има щит и меч.

Пехотинците бяха разпределени в легиони и кохорти и изучаваха римската тактика. Имаше легиони и от стрелци. Имаше инженерни войски, които се учеха да майсторят обсадни кули и катапулти от подръчни материали. Някои части вече бяха командировани да кърпят мостовете на старата Околовръстна магистрала в Кронос и Япет.

— Те трябва да са готови — каза Чироко. — Ако изгубя голямата битка с Гея… войната за тях ще продължи. Гея разполага със сто хиляди души в Пандемониума, и те до един ще се бият. Едва ли ще са обучени — Гея е твърде небрежна. Но ще превъзхождат числено четири пъти нашите хора.

На Конъл му трябваше време за да осмисли чутото.

— Но ние вече имаме трийсет хиляди, а идват и нови…

— Някои ще бъдат загинат по пътя, Конъл — Тя се обърна, за да види реакцията му.

— Много ли?

— Не. Замислила съм да шкартирам някои и да ги пратя вкъщи. Но ще има и случайности. А колко ще загинат зависи отчасти и от тебе.

Конъл беше наясно с това. Легионерите бяха застрашени непрестанно от въздушни атаки. И той трябваше да им осигурява прикритие.

— Знаеш ли вече с колко бръмчилки разполага?

— С още осем ята, сигурна съм. Или осемдесет бойни машини. Как вървят тренировките?

— Чудесно. Добрите ми пилоти са повече от самолетите.

— Понеже спомена самолетите, да ти кажа: други няма. Затова недей да ги губиш.

Нещо ново за Чироко да говори така. Конъл я погледна и изтръпна. Макар и за миг, годините й проличаха, до една. Трябва да беше неимоверно тежък товар.

— Конъл… може би не сега е моментът. Връщам се от едно пътуване с Робин. Открих, че тя е доста… нервна.

— Какво имаш предвид?

— О… имах чувството… Тя май се бои, че всичко това ме кефи. — Посочи към лагера, но жестът й беше доста по-глобален.

И на Конъл му беше хрумвало същото.

— Струва ми се, че няма желаещи да те заместят. Дори да предложиш избори.

— Прав си.

— Това е голяма отговорност.

— Наистина. Казвах ви, че така ще стане, още в Таксидо. Но едно е да чуеш, друго — да видиш.

Конъл усети хладен повей. Не му се беше случвало отдавна. Сърцевина на неговата вселена бе загадката по име Чироко Джоунс. Една връзка, започнала сред кръв и агония, изминала стъпка по стъпка пътя на ужаса и подчинението. За да се превърне в нещо близко до обожание… и най-накрая да прерасне в приятелство.

Но в душата му се бе запазило едно малко айсбергче.

Навремето, горе в пещерата, си мислеше, че ще се мре. Чироко и Кларинет ги нямаше никакви цял хекторот. Малкото храна отдавна бе свършила. Изпаднал бе в нещо като полуамок, сроден с непроменящата се светлина. Топеше се като свещ.

Това беше невероятна подлост. Не бе я очаквал от Чироко.

И в същото време се чувстваше странно добре. Вече знаеше, че изпосталялият млад мъж превъзхожда хлапака, който се бе изтъпанил пред облечената в черно непозната в бара на Титанидите. От неговата смърт само тя ще е на загуба.

После един „ден“ в пещерата дойде Кларинет и новоизграденият свят на Конъл се пръсна на хиляди парченца. Помисли си, че го изпитват нарочно дали издържа на глад или стрес, за да го манипулират по-лесно, ако се чалне.

Но само за част от секундата. Тогава видя, че Кларинет е зле ранен…

— Дълбоко се срамувам — бе казал със немощен глас Кларинет. — Отдавна да съм тук, но уви, някои обстоятелства… Чироко ме изпрати да предам, че ако оцелее, ще ти се извини лично. Но жива или мъртва, сега ти дава свободата. Не биваше да те оставяме тук.

След като Конъл се нахрани, започна да подпитва Кларинет, но получи само уклончиви отговори, но все пак разбра, че Чироко е ранена, но е на сравнително безопасно място.

После Титанидата си тръгна, оставяйки торба с храна в стъклени буркани, печка с малко гориво и парашут. Обясни му как се скача, но подчрта, че за момента пещерата е най-безопасното скривалище, ето защо ще доведе Чироко тук. В ниското ставали ужасни неща и Конъл нямало да сбърка, ако кротува тук поне докато не свърши храната. После Титанидата клетвено го завери, че няма да се върне в пещерата единствено ако ритне петалата.

Но Кларинет не се бави дълго. Върна се с Чироко, чиито рани бяха неизброими. Бледа, залиняла, без два пръста, които по-късно регенерираха. Мореше я треска и беше в несвяст.

Заедно с тях дойде и една Титанида на име Роки. Той беше лечител и лека-полека я изцери.

И в този период му се отвори парашута, както Конъл си знаеше. И двете Титаниди го бяха загърбили и се бяха закотвили при входа на пещерата в своя полу-унес. Чироко спеше само на крачки от Конъл.

Измъкна пушкалото от торбата й. Освободи предпазителя. Опря дулото в челото й. И си даде време да реши какво да направи после.

Едно мръдване на пръста и с нея бе свършено.

Погледна към Титанидите дали не го гледат. Не. Следващото подозрение бе дали пушката не е празна. Не беше.

После предпазливо дръпна оръжието и го сложи настрана. Когато вдигна глава, видя и двете Титаниди на крачки от себе си. Имаха странно изражение, но не изглеждаха ядосани. Знаеше, че са го видели какви ги дроби накрая. По-късно разбра, че са знаели какво е правил и от началото, така че от тук нататък имаше пълна вяра в преценката на Титанидите.

Не след дълго Роки бе долепил ухо до черепа на Чироко и се бе заклел, че чува нещо…

— Конъл?

Той се стресна.

— Сякаш си на хиляди километри оттук.

— Май си права. Питаше ме дали се притеснявам, че ще диктаторстваш постоянно в Белинзона.

Чироко го погледна.

— Не те питах точно това… но май такава беше идеята.

— Отговорът е — пет пари не давам. Е, никой не може да ти се опре, с изключение може би на Робин. Но аз ще я кандардисвам да зареже ръководната работа. Да заживеем в малка спретната къщурка и да си народим куп дечица. И да ви каним с Нова, Крис и Титанидите на торта със свещи. Мисля, че знаеш какво правиш. Но едва ли ще останеш на тази работа… дори само защото си прекалено умна.

— О-хо! — Чироко тръсна глава и се засмя. — Прав си. Кокалът е съблазнителен дори за проклета стара кучка като мен. И пак си прав, че не е и чак толкова съблазнителен.

— Та за какво си дошла? — поинтересува се Конъл.

— За едно честно мнение. Напоследък съм параноична и имам чувството, че дори Титанидите ми казват само това, което искам да чуя.

— Нима аз не правя същото?

Чироко се засмя.

— Правиш го. Но на теб ти вярвам.