Джон Варли
Демон (3)

МУЗИКАЛНА ИНТЕРЛЮДИЯ

Скоро след като Конъл кацна на Гея, корабът, наречен „Ксенофоб“, напусна орбитата си около Сатурн и отпраши към Земята.

Това събитие нямаше нищо общо с Конъл. Подобно на своите предшественици, „Ксенофоб“ бе изкарал в орбита на Сатурн почти век. Първият кораб се подчиняваше на своя собственик, Организацията на обединените нации. След изчезването на тази институция стана притежание на Съвета на Европа, а впоследствие и на други пацифистки организации.

В пактовете и протоколите, подписвани от Гея и различните нации и съюзи на Земята, не фигурираше нито един от корабите. Когато Гея бе приета в ООН, тя сметна за дипломатично да се преструва, че не ги забелязва. Задачата им беше обществена тайна. Ядреното оръжие на борда на всеки бе достатъчно, за да изпари Гея. С договор или без, масата на Гея — едно-единствено разумно същество — надвишаваше съвкупната маса на всичко живо на Земята и не беше зле следващите поколения да имат физическата възможност да я унищожат, въпреки невижданите й способности.

— Истината е — сподели веднъж Гея с Чироко, — че аз не мога да върша глупости, но защо да им го казвам?

— Пък и кой ли би ти повярвал? — откликна Чироко. Убедена бе, че Гея тайно се гордее с излишъка от внимание, с това безпрецедентно единодушие на исторически разделените люде от планетата Земя.

Но откакто войната навлезе в своята втора година се оказа, че товарът на „Ксенофоб“ може да се употреби по-удачно вкъщи, вместо да се пропилява в космоса.

Гея отбеляза отпътуването.

Не би могло да се каже, че същество, което прилича на 1300-километрово каруцарско колело, може да се усмихва — в човешкия смисъл на думата. Но някъде в пулсиращата червена линия светлина, центъра на гея-съзнанието, пробягна усмивка.

След половин декарот пътуващият филмов Пандемониум започна прожекциите на специална програма от две кинотворби: „Триумфът на волята“ на Лени Рифенщал^[1] и „Д-р Стрейнджлъв или как се научих да не се тревожа и да обичам бомбата“ на Стенли Кубрик.

 

На Гея времето се измерваше в ротове.

Едно завъртане около оста й представляваше един рот, сиреч шейсет и една минути, три секунди и няколко десети. Често наричаха рота „гея-час“. А килоротът, или „гея-месецът“, траеше четирийсет и два дни.

Благотворителните полети започнаха два килорота след като „Ксенофоб“ напусна поста си (за да бъде засечен близо до орбитата на Луната от Комунарските плъхове). Тогава Гея разкри за първи път някои от неизвестните си способности.

Знаеше се, че Гея е застаряло същество от генетично създадения вид на име Титан. Петте й по-млади сестри се подвизаваха в орбита около Уран, а невръстната й дъщеря скоро трябваше да се пръкне на повърхността на Япет, спътник на Сатурн. В оскъдните си интервюта сестрите й бяха разкрили същността на репродуктивния метод, на Титан, както и на титанските яйца и разпространението им.

Знаеше се също, че Гея използва сътворени от нея същества, които не притежават свободна воля, а по-скоро са нейни допълнения, също като пръста или ръката за човека. Наричаха ги „оръдията на Гея“. Дълги години едно от тях бе представяно на посетителите като самата богиня. Когато Чироко го уби, Гея набързо създаде друго оръдие.

Това, че оръдията и семената можеха да се комбинират, не беше изненада за Чироко. След деветдесет години живот с полудяващ бог малко неща можеха да я изненадат.

Резултатът от кръстоската наподобяваше космически кораб. Гея разпръсна тези управляеми, изключително мощни семена веднага щом разбра, че „Ксенофоб“ е унищожен и не се предвижда друг да го замести. Те поеха към орбитата на Земята, като почти цялата първа партида бе ликвидирана преди влизането в атмосферата. Втората година от войната беше смутно време: всеки стреляше пръв и дори не си правеше труда да задава въпроси.

Но постепенно семената се усъвършенстваха. Приземяваха се на места, превърнали се в ядрена касапница, и сигнализираха, че спасението е близо. Семената зовяха, изпълняваха музика, за да повдигнат духа на сломените същества, които бяха избегнали гибелта, обещаваха медицинска помощ, чист въздух, храна, вода и неограничени перспективи в гостоприемния скут на Гея.

Глобалните мрежи кръстиха семената „полети на милосърдието“. В началото авантюрата бе твърде рискована, тъй като повечето бяха унищожавани при опита им да напуснат Земята. Но малцина човеци се колебаеха. Някои се бяха нагледали на такива ужаси, пред които адът бе същински курорт. Скоро враждуващите страни оставиха на мира Гея-семената. Имаха далеч по-важни въпроси за решаване, например чий милион хора да бъде изтребен през идната седмица.

Семената побираха по сто души. На излитане се развихряха страховити схватки. Нямаше милост за децата, а възрастните преминаваха всички цивилизовани граници, само и само да се качат на борда.

Никоя мрежа не съобщи този факт, но пътуването до Сатурн бе чудотворно. Нямаше рана, която да остане неизцелена. Ужасите от войната избледняваха. Имаше изобилие от храна и вода за всеки. По време на „полетите на милосърдието“ надеждата отново възкръсваше.

* * *

Вътрешността на Гея бе разделена на дванайсет области: шест непрестанно осветени и шест тънещи в безкрайна нощ. Между тях се намираха тесните ивици на изгрева или залеза — според посоката на пътуването или състоянието на духа — известни като зони на здрача.

В зоната между Япет и Диона, заобиколено от планини, се простираше езерото с неправилна форма, наречено Мороз, сиреч „Съдба“ или „Орисия“.

Начупена и стръмна, бреговата му линия бе осеяна на юг с безчет полуострови и тесни, дълбоки заливи, които имаха имена, за разлика от повечето ограничаващи ги тесни ивици суша. Залив на Измамата, Разюздаността, Залив на Скръбта, Двусмислиците или Забравата, Залив на Глада, Недъга, на Войната и Несправедливостта. Дълъг и потискащ списък. Но въпреки това логичен: съставен бе от първите картографи, които са имали под ръка справочници по гръцка митология. Не бе подминато нито едно от децата на Нокс, сиреч Нощта, чийто първороден син бе Мороз, следван от Измамата, Разюздаността, Скръбта и всички останали, тънещи в мрака роднини.

Най-източната част от брега бе известна като Ментовия Залив. Причината да се сдобие с това име бе проста: Магьосницата го преименова, защото на никой не му се живееше в Залива на Убийствата.

Там бе селището Белинзона — плъзнало във всички посоки шумно и мръсно място. Едната му половина се бе сгушила до почти отвесната стена на източния полуостров, а другата се простираше във водата върху понтони. А островите бяха изкуствени, изградени върху колове или скали, които стърчаха от водната чернилка.

Приличаше на Хонконг. Един многоезичен град от лодки, вързани за колове или на гроздове, понякога по двайсет-трийсет наведнъж. Лодките бяха дървени, от всички разновидности и форми, каквито човешкото въображение бе успяло да роди през вековете.

Белинзона бе само на три години, когато пристигна Роки, но вече бе обител на греха и разложението — огромен престъпен свят на насилие върху лика на Ментовия залив.

Това беше град на човеците, и хората там бяха толкова различни, колкото и лодките, от всякакви раси и националности. Там нямаше полиция, нямаше пожарна, нямаше училища, нито съд, нито данъци. Фрашкано бе с оръжие, но липсваха муниции. Дори така броят на убийствата беше астрономичен.

Малко от туземните раси на Гея навестяваха града. Прекалено бе влажен за пясъчните духове и прашен — за цепелините. Железарите от Феба поддържаха на един от островите анклав — там купуваха човешки деца, за да ги ползват за инкубатори или хумана на своите новоизлюпени. От дъжд на вятър се отбиваше и някоя изгладняла Подводница и отхапваше цели части от града, но отворената му канализационна система обикновено отпъждаше гнусливите гиганти. Титанидите идваха да търгуват, но намираха града за потискащ.

Повечето от жителите му бяха съгласни с тях. А някои откриваха романтика в мястото — първично, диво и жизнено, „свирепо като куче със смъртоносна захапка, хитро като туземец…“ Но за разлика от старото Чикаго, Белинзона не се славеше със своите касапи, техничари или търговци на жито. Храната идваше от езерото, от манната, или от дълбоките кладенци, които улавяха млякото на Гея. Градът произвеждаше предимно тъмнокафяви петна във водата и кълбета черен пушек във въздуха, защото все някой от кварталите гореше. В глухите улички се намираха удушвачески клупове, отрова и роби. Човешкото месо се продаваше открито по месарските тезгяси.

Сякаш тук бе събрана цялата нищета на измъчената Земя: дестилирана, концентрирана и оставена да изгние.

Точно както бе планирано от Гея.

 

На 97 761 615 рот от двайсет и седмия гигарот, Фазовия Превключвател (Двоен Диез Лидийско Трио) Рокендрол слезе от дългата си лодка в покрайнините на Белинзона.

Чироко Джоунс каза веднъж за Титанидите, че „те са пример как една система, създадена да опрости нещата, може да се изкилиферчи“. Имаше предвид, че истинското име на една Титанида е песен, която означава много за самата Титанида и нищо за човеците. Понеже без помощта на Гея беше абсурд човешко същество да усвои тези песни, Титанидите започнаха да вземат английски имена, защото повечето хора на Гея говореха именно този език.

От системата несъмнено имаше имаше полза — за Титанидите. Имената на акорда, към който принадлежат, им служеха за фамилни. Акордът е нещо като човешки клан или сдружение, голямо семейство или раса, чийто смисъл е понятен на малцина човеци, нищо че повечето разпознават характерната им окраска — също като шотландските полички или вратовръзките на различните колежи. Второто, бащиното, име сочеше благодарение на кой от двайсет и деветте начина се е пръкнала Титанидата, която имаше от един до четирима родители. Собственото име бе свързано с третия важен фактор за всяка Титанида — музиката. Всичките се кръстеха на някой музикален инструмент.

Но с Фазовия Превключвател системата се наруши. Магьосницата реши, че името му е прекалено скандално. Прекръсти го на Роки и това му пасна. Истински успех за Чироко след повече от век тормоз заради този прякор. След като го хариза на Титанида, тя откри, че никой повече не я нарича Роки.

И така, бившият Фазов превключвател, сега Роки, привърза лодката си, огледа се наоколо, а после и небесната шир. Можеше да е и късна нощ. Така бе на Мороз от три милиона земни години и Роки не очакваше нещо да се е променило. Някъде на триста километра височина откъм спицата на Диона прииждаха облаци, докато от запад слънчевото злато се стичаше като разтопено масло през арковидния покрив над Хиперион.

Подуши въздуха и веднага съжали, но пак подуши, внимателно, за да усети дали отнякъде не лъха на разложение от Свещеник или още по-лошо, зловонието на Зомби.

Градът дремеше. В белезникавия здрач за Белинзона нямаше натоварени часове или мъртви периоди. Хората действаха по желание или ако нещата не търпят отлагане. Но въпреки това имаше и изблици на активност. Настъпваха моменти, когато жестокостта витаеше във въздуха, готова да се роди, но и времена, когато мързеливият звяр се пресищаше, свиваше се на кълбо и потъваше в неспокоен сън.

Роки отиде при към грохналия човешки самец, който пържеше на огъня в ръждясала тенекия рибешки глави.

— Ей, старче — повика го той на английски. Подхвърли му пакетче кокаин и то бе уловено във въздуха, подушено и скатано в джоба.

— Пази лодката ми — нареди Роки — и щом се върна, ще получиш още.

После се извърна и четирите твърди като диамант копита зачаткаха надолу по пристана.

* * *

Титанидата бе предпазлива, но не се притесняваше особено. Хората вече си знаеха урока, макар че доста вода изтече докато го научат. Мунициите им свършиха и Титанидите вече не си поплюваха.

Не че някога се бяха държали нежно с човеците, просто бяха реалисти. Нямаше смисъл да се спори с въоръжени люде, а такива повече от половин век бяха болшинството заселници от Земята. Но сега те бяха изгърмели патроните и Роки прекосяваше пристаните на Белинзона без особени опасения.

Тежеше повече от петима човеци и беше по-силен от десет. И тичаше поне два пъти по-бързо. Ако го нападнеха, щеше да къса глави и крака, без жал. При голямо числено преимущество на противника, щеше да избяга. И в краен случай да стреля с 38-калибровия, по-скъпоценен от злато револвер, затъкнат в торбата на корема му. Но възнамеряваше да върне оръжието на Капитан Джоунс неизползвано.

Препускащата през сумрачния град Титанида представляваше внушителна гледка. Висока три метра, тя имаше фигура на кентавър, но линиите на силуета й бяха по-плавни от тези на класическия гръцки модел, пък и не всички детайли бяха аналогични. Конската и човешката част не бяха строго разграничени. Като се изключат буйните черни къдри на главата и опашката, както и окосмяването под чатала, бледата лимоненозелена кожа на Роки беше съвсем гладка. Нe носеше дрехи, но беше окичен с дрънкулки и наклепан с боя. Онзи, който никога не е виждал Титанида, би го взел за жена. Но това бе илюзия, която се дължеше на факта, че Титанидите са голобради същества с големи конични гърди, дълги мигли и широки, чувствени устни. Инак полът им се определяше от органа между предните крака. Роки беше мъжкар, при това расов.

Той минаваше покрай тесни подпори, безкрайни върволици от лодки и малкобройни групички от хора, които му правеха път. Ноздрите му се разшириха. Долови безброй миризми — на пържено, на изпражнения, на далечните Железни господари, на прясна риба и човешка пот, — но не и миризмата на Свещеник. Постепенно стигна до по-обитаемите алеи, до широките, пулсиращи артерии на Белинзона. Прекоси няколко моста с високи, почти полукръгли арки — съоръжения, които лесно се строяха при гравитация четвърт „жи“. Спря се на една пресечка от Квартала на свободните жени. Огледа се. Знаеше за седемте човешки Свободни жени, застанали на пост на забранената линия. Пет пари не даваше за тях, както и те за него. При желание можеше да влезе в Квартала — те дебнеха само за човешки мъжкари.

Наоколо бе почти пусто. Само една жена, около двайсетгодишна според Роки, макар между пубертета и менопаузата всичките да му изглеждаха еднакви, седеше като статуя, подпряла с ръка брадичката си. Обута бе с черни бални пантофки.

Тя го погледна и Роки веднага разбра, че е от чалнатите. Но не от буйните. Лудостта не го притесняваше — това бе, в края на краищата, чисто човешко понятие. Всъщност Роки най-много харесваше човеците, дето хем бяха откачени, хем не бяха буйни. Чироко Джоунс, която сега бе там, беше луда…

Усмихна й се и жената тръсна глава.

Застана на палци. Ръцете й грациозно се вдигнаха и тя се преобрази. Започна да танцува.

Роки знаеше историята й. Като нея имаше хиляди: човешки отрепки, без дом, без приятели, без нищо. Дори просяците от Калкута притежаваха мястото на тротоара, където спяха, поне така се говореше. Калкута бе само един спомен. Повечето жители на Белинзона нямаха и толкова. Доста от тях вече бяха изгубили съня си.

На колко ли е била в началото на войната? На петнайсет? Или на шестнайсет? Оцеляла е и са я прибрали боклукчиите на Гея, за да я доведат тук, загубила не само имущество, родина и близки, но и разума си.

И въпреки това, тя беше богата. Отдавна, на Земята, някой я беше научил да танцува. И тя все още имаше танца и балетните пантофки. А също и безумието. То струваше нещо на Гея. То бе закрила. Онези, които измъчваха лудите, често биваха сполетявани от нещастия.

Роки знаеше, че човеците не чуват музиката на думите. Малкото хора наоколо, дори да бяха забелязали танца й, не чуваха мелодията, която тя създаваше за него. Роки сякаш слушаше филхармонията на Титантаун, докато балерината подскачаше и правеше пируети. Гея беше идеално място за балет. Танцьорката се рееше като перце във въздуха, а когато стъпваше на палци, това сякаш беше естествената човешка походка — доколкото при хората можеше да става дума за естествена походка. Танцът на двукраките бе източник на шеметно вълнение за Роки. Дори това, че можеха да вървят, беше чудо, но да танцуват…

Сред гробна тишина тя изпълни „Силфидата“ на мръсния кей, на ръба на отходната яма на човеците.

Завърши с реверанс и дари Роки с усмивка. Той даде и на нея пакетче кокаин, според него нищожна отплата дори само за усмивката. Тя отново стори реверанс. Той импулсивно измъкна едничкото бяло цвете от многото вплетени в косите му. Поднесе й го. Този път усмивката й бе по-чаровна от всякога.

— Grazie, padrone, mille grazie^[2] — извика тя, просълзена, и побягна.

— Имаш ли цвете и за мен, куче?

Роки се извърна и видя нисък, як човешки мъжкар, или „самеца-канадец“, както обичаше да се нарича той самият. Познаваше Конъл от три години и го намираше за прекрасно луд.

— Не мислех, че си падаш по човешките…

— А си казал „задник“, Конъл, а съм ти избил някой зъб.

— Нещо да съм казал? Какво има всъщност?

— Едва ли ще разбереш, защото си глух за красотата. Бих сравнил твоята поява с лайно, което пада в автентична порцеланова ваза от времето на династията Минг^[3].

— Нима? — Конъл се огледа, дръпна за последно от пурата си и захвърли угарката в тъмните води. И сега бе облечен с неизменния си балтон, който според Роки му придаваше интересен дъх. — Видя ли нещо? — след доста дълга пауза се поинтересува Конъл, като не сваляше очи от седемте сестри пазителки на Квартала. Те също се бяха вторачили в него, със свалено, но готово за стрелба оръжие.

— Не. Градчето май е спокойно.

— И аз мисля така. Надявах се ти да надушиш нещо, но изглежда отдавна никой не се е вясвял.

— Ако дойдат, ще го усетя — потвърди Роки.

— Тогава бихме могли да продължим. — Конъл се намръщи и погледна към Титанидата. — Освен ако не искаш да я разубедиш.

— Не мога, а и не бих се опитвал — каза Роки. — Има нещо адски гнило. Трябва да се действа.

— Да, но…

— Не е толкова опасно, Конъл. Няма да я нараня.

— Толкова по-добре за теб.

 

През онзи първи ден Чироко и Конъл се пазариха. И след години Конъл всичко си спомняше. Той държеше да й бъде роб до края на живота си. Според Чироко срокът бе прекалено дълъг: жестоко и ненужно наказание. Тя предложи двайсет хиляди рота. Конъл кандиса на двеста хиляди. Нейното контрапредложение бе трийсет.

Споразумяха се на петдесет. Но Чироко не знаеше, че Конъл възнамеряваше тогава, а и сега, за изпълни първоначалното си предложение. Щеше да й служи до смъртта си.

Обичаше я с цялата си душа.

То е ясно, че и той бе имал колебания, тежки моменти. Когато стоеше самичък в мрака, неохраняван, започваше да изпитва известно негодувание, да се наслаждава на мисълта, че тя се е отнесла незаслужено зле с него. Тази наслада изпълни много от нощите му и буден във вечния следобед на Гея, той усещаше как започва да се бунтува и познаваше абсолютния ужас. Защото понякога си мислеше, че я мрази — някъде там, в недостижимите дълбини на душата си — и това е ужасно, понеже не бе срещал по-прекрасен човек от нея. Тя му бе подарила самия живот. Сега знаеше нещо, което тогава още не подозираше — че той самият не би постъпил така. Той би убил тъпия, бъркащ се навсякъде абдал, идиота с комиксите. И днес пак би го убил, стига да срещне подобен глупак. Един куршум право в черепа, и толкоз.

В началото беше тежко. Все още се чудеше, как е издържал първите няколко килорота. Чироко почти винаги бе заета и той стоеше изоставен в пещерата, от която нямаше изход. Разполагаше с достатъчно време за размисъл. И за първи път в живота си се вгледа в себе си. Не в отражението си — в пещерата нямаше огледало, и това отначало го вбесяваше, защото го лишаваше от възможността да се възхищава на изобилието от мускули и да види колко обезобразен е сега. В края на краищата започна да използва огледалото на миналия си опит и видяното никак не го задоволи.

Какво имаше? Като сумира всичко, резултатът възлезе на едно силно тяло (сега потрошено) и… една честна дума. И толкоз.

Мозък? Не си струва да се говори. Чар? Ах, не думай, Конъл. Красноречие, целомъдрие, човещина, почтеност, въздържание, честност, благодарност, състрадание? Е…

„Ти си силен — казваше си той. И сам си отговаряше — но не и сега, Конъл, признай си, че тя ще те надвие, стига да поиска.“ Изводите относно външността и здравето бяха също толкова неутешителни.

Какво му оставаше? Като че ли само честта.

Засмя се. „Въпрос на чест“ — бе казала Чироко миг преди Титанидата да го цапардоса в гръб. Така че какво, по дяволите, беше чест?

Макар и да не бе чувал никога за маркиз Куинсбъри^[4], Конъл бе усвоил правилата на джентълменското поведение. Не бива да се убива в гръб. Изтезанията са в разрез с Женевската конвенция. Винаги се дава предупредителен изстрел във въздуха. Намеренията се съобщават на противника. Дава му се възможност да се брани.

Всичко това бе чудесно, но за игра. А игрите си имаха регламент.

— Понякога се налага да измисляш свои собствени правила — каза му след доста време Чироко. Но той вече го беше разбрал сам.

Дали това означаваше липса на всякакви правила? Не. Просто трябваше той да реши по кои закони да живее, с кои ще оцелее, защото Чироко говореше за оцеляване, а в тази област тя бе ненадмината в цялата история на човечеството.

— Първо разбери доколко ти е важно да оцелееш — каза тя. — После ще разбереш какво да правиш, за да оцелееш.

С враговете нямаше правила. Там не се намесваше честта. Най-добрият начин да ги убиваш бе отдалеч, без предупреждение, в гръб. При необходимост можеше да ги изтезаваш, дори да ги изкормваш. Ако се наложи — да излъжеш. Голяма работа! Нали става дума за враг.

Честта е уместна само сред приятели.

Последното Конъл трудно го схващаше. Той нямаше приятели. Чироко май не бе подходяща за начало — по-скоро бе дяволски добър кандидат за най-зъл враг. Никой никога не бе му причинил и хилядна от това, което тя му стори.

Но той продължаваше да предъвква списъка си. Неговата дума. Беше дал дума. Гол, беззащитен, миг преди смъртта, той бе дал дума — всичко, което можеше да даде, — но я беше дал честно. Или поне така си мислеше. Проблемът бе, че продължаваше да крои планове как да я убие.

Човек едва ли си струваше да живее така. Прекарваше дълги часове на ръба на пропастта, готов да скочи, като се упрекваше за угодниченето си.

 

Още при първото завръщане на Чироко, след повече от хекторот отсъствие, той сподели с нея терзанията си.

— И според мен дадената дума е хвърлен камък — каза Чироко. — Държа на своята, затова не я давам лесно.

— Но ти би излъгала враг, нали?

— Само ако ми се налага.

Той се замисли над думите й.

— Вече споменах — каза тя, — но не е зле да повторя. Принудителната клетва не е обвързваща. Поне за мен. Щом не е дадена свободно, тя не е никаква клетва.

— Тогава не очакваш да спазвам моята, така ли?

— Честно казано, не. Не виждам причина да го правиш.

— Но защо я прие?

— По две причини. Вярвам, че при нужда ще успея да предвидя ходовете ти и да те убия. А Кларинет вярва, че ще удържиш на думата си.

— Ще го направи — потвърди Кларинет.

 

Конъл не знаеше защо Титанидата бе толкова сигурна. Скоро пак го изоставиха и му дадоха още време за размисъл, но той откри, че отново поема по старите утъпкани пътеки. Принудителната клетва… и неговата Дума.

Накрая не му остана друго, освен да се затрие или да удържи на думата си. За да изгради от късчето спасено достойнство личност, достойна за уважението на Магьосницата.

 

Мъжът и Титанидата влязоха в Квартала на Свободните жени.

Преди това пропускът на Конъл бе подложен на щателен оглед и от седемте пазачки, които ги пуснаха с явна неохота. От основаването на квартала преди две години никой мъж, припарил повече от петдесет метра в територията, не бе останал жив, за да разправя. Но Свободните жени представляваха човешка група, която безрезервно признава властта на Магьосницата. За тях Чироко Джоунс беше богиня, свръхестествено същество, героиня от легендите. Влиянието й върху Свободните жени би могло да се оприличи на влиянието, което би оказвал и истинският, живият Холмс върху своите фанатизирани почитатели: тя можеше да получи всичко, което пожелае. Щом искаше този мъж да влезе в зоната, така да е!

Зад поста имаше стометрова пътека, известна като Зоната на смъртта. Както и вдигащи се мостове, метални бункери с тесни бойници, котли с врящо масло, призвани да забавят нападателите докато амазонките не сформират своя отряд.

Една дългокоса, побеляла жена очакваше посетителите. Носеше своите четирийсет и пет години с достойнство, непостижимо за много нейни посестрими. По обичая на Свободните жени тя бе гола до кръста. На мястото на дясната гърда имаше гладък син белег, до седмото ребро.

— Някакви проблеми? — запита тя.

— Здравей, Трини — вметна Конъл.

— Никакви — увери я Титанидата. — А тя къде е?

— Насам — Трини пристъпи от кея върху палубата на ферибот. Последваха я на друга лодка, не толкова внушителна. Разнебитен дървен мостик ги отведе до трета.

За Роки това бе невероятно пътешествие — винаги се бе питал как изглеждат убежищата на хората. Най-често мръсни, реши той. И с твърде малко възможности за уединение. Малки лодки, лодки с платнени навеси и други, открити. До една претъпкани с женски човешки същества от всички възрасти. Видя такива, които спяха в койки, отдалечени от импровизираната пътека, доколкото пространството позволяваше. Повечето жени готвеха около огньовете и дандуркаха бебетата.

Накрая стигнаха до по-внушителен плавателен съд със солидна палуба, акостирал близо до периферията на квартала и откритите води на Ментовия залив. Трини задържа платнището на входа на огромната палатка, за да пусне Конъл и Роки.

На място, вероятно предостатъчно за пет Титатиди, бяха натъпкани шест. Плюс Роки — седем. Единственото човешко същество, освен Конъл, беше увитата с одеала Чироко Джоунс, която бе полегнала на нещо като нисък бръснарски стол в дъното на палатката. Главата й висеше на две педи от масата. Валия (Еолийско соло) Мадригал, която я люлееше между присвитите си жълтеникави предни крака, вдигна острия бръснач от оголения скалп на Магьосницата.

Тя се привдигна и Валия й пошушна да мирува. Роки забеляза, че главата й се клатушка, очите не са на фокус, а думите й се сливат, но това трябваше да се очаква.

— Добре — рече Чироко. — Вече можем да започнем. Режи, щом си готов, докторе.

 

С изключение на две от Титанидите Конъл познаваше всички. Тук бяха Роки и Валия, разбира се, Кларинет, както и синът на Валия, Серпент. Въпреки че Валия бе на двайсет, а Серпент само на петнайсет, те си приличаха като близнаци. Конъл дълго не можеше да ги различава. Той кимна на Виола (Хиполидийски дует), на Токата, която слабо познаваше, и бе представен на Челеста^[5] и Кларино от акорда Псалм, които също му кимнаха.

Роки влезе и коленичи до Капитана. Серпент му подаде черна чанта, от която той извади стетоскоп. Докато поставяше слушалките, Чироко сграбчи другия край и го постави върху голата си глава, като я почука с юмрук.

— Донг… донг… донг… — напевно и глухо произнесе тя и се засмя.

— Много смешно, Капитане — каза Роки. И подаде лъскавите инструменти на Серпент, който бе отговорен за стерилизацията. Конъл се приближи и седна до Роки. Магьосницата се пресегна и стисна силно ръката му.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, Конъл — каза тя и като че я досмеша, защото пак се развесели. Конъл осъзна, че е дрогирана. Една от сестрите Псалм издърпа одеялата от краката на Чироко и започна да забива в тях игли, въртейки ги между палеца и показалеца си.

— О-ох — пъшкаше Чироко неубедително. — О-ох. Оу.

— Боли ли?

— Не. Не усещам нищо — и отново се захили.

Конъл плувна в пот. Загледа Роки, как се навежда, издърпва одеялото от гърдите на Чироко и поставя ухо на сърцето й. Преслуша я тук-там, после се зае с главата. Повтори същото и със стетоскоп, без да се доверява особено на инструмента.

— Не е ли ужасно топло тук? — запита Конъл.

— Свали си палтото — предложи Роки, без да го поглежда.

Конъл се подчини и разбра, че всъщност в палатката е студено. Или поне потта му стана лепкава.

— Кажи ми, докторе — попита Чироко, — а когато свършиш ще мога ли да свиря на пиано?

— Разбира се — потвърди Роки.

— Това е фантастично, защото аз…

— …никога преди не съм свирила — завърши Роки. — Тази е твърде стара, Капитане.

Конъл не устоя — той никога не бе чувал тази шега. Засмя се.

— Какво по дяволите правиш? — изръмжа Чироко, опитвайки се да се надигне. — Аз умирам, а ти го намираш за смешно, нали? Аз ще… — Конъл не успя да чуе какво ще направи, защото Роки започна да я успокоява. Яростта отмина толкова бързо, колкото се бе и появила и Чироко пак се засмя. — Хей, докторе, дали ще мога да свиря на пиано?

Роки мажеше челото на Чироко с лилава течност. Три от Титанидите подзеха тих напев. Конъл знаеше, че това е успокоителна песен, но тя не му повлия. А Чироко видимо се отпусна. Изглежда разбирането на думите помагаше.

— Можеш да чакаш навън, Конъл — каза Роки без да вдига глава.

— Какво говориш? Оставам тук. Все някой трябва да те наглежда как правиш всичко.

— Наистина не е зле да излезеш — погледна го Роки.

— Глупости. Мога да издържа.

— Чудесно.

Роки взе скалпела и ловко изряза върху темето на Чироко едно „С“, обърнато обратно, точно над веждите й. С пурпурнооцветените си пръсти изтегли парчето кожа надясно, разкривайки отдолу кървавия череп.

* * *

— Изнеси го — нареди Роки. — След малко ще се свести.

Роки чу как Челеста изтрополи навън с отпуснатото тяло на Конъл, както по-рано и шума от неговото сгромолясване, но не свали очи от работата си. Знаеше, че Конъл ще припадне. Даваше признаци за това от десет минути и всяка Титанида-лечител би усетила симптомите, недоловими за човешкото ухо.

Ако имаше област на абсолютно превъзходство на Титанидите, това бе слухът.

Ухо на Титанида чу за първи път странните звуци, идващи от главата на Чироко. Не бяха звуци, които можеха да се запишат на магнетофон — май въобще не бяха и звуци, в човешкия смисъл на думата. Но всички Титаниди-лечители ги чуваха: шепота на злото, мърморенето на предателството. Имаше нещо, чието място не бе там. Никой нямаше и най-малката представа какво би могло да бъде.

Роки бе изучавал анатомията на земляните. Смятаха да потърсят човешки доктор, който да извърши операцията, но Чироко отхвърли идеята, защото предпочиташе да се намира в ръцете на приятел.

И така, той се подготвяше да отвори черепа на съществото, което за тоя свят бе онова, което бе Исус Христос за човешката секта, известна като християни.

Надяваше се, че никой не усеща колко е уплашен самият той.

— Как изглежда засега? — попита тя. Гласът й звучеше доста по-уравновесено. Роки прие това за добър знак.

— Още не знам. Виждам голяма черна цифра осем върху бял кръг…

Чироко се захили:

— Смятах, че ще има надпис: „Вий, що пристъпите тоз праг, надежда всяка тука оставете“. — Затвори очи за миг и дълбоко пое въздух. — Мислех си, че мога за момент да почувствам това — промълви тя с треперещ глас.

— Изключено — възрази Роки.

— Щом казваш. Мога ли да пийна нещо?

Валия поднесе сламка към устните й и тя отпи глътка вода.

— Точно както си мислех — след внимателно вслушване съобщи Роки. — Проблемът лежи по-дълбоко.

— Не много по-дълбоко, надявам се.

Роки сви рамене и се пресегна за бормашината.

— Ако е прекалено навътре, ще се окаже извън моите възможности. — Свърза бормашината и я изпробва как работи. Лицето на Чироко се изкриви в гримаса.

— Разкажи ми за рокендрола — помоли тя.

Роки започна да действа с бормашината върху черепа на Чироко.

— Той е смесица от няколко музикални елемента и се е появил в човешката култура в началото на 50-те. — започна Роки. — Ритъм и блус, джаз, госпъл, известно влияние на кънтри музиката… всичко това се смесило под различни имена и в различни стилове някъде около 1954 година. Повечето членове на нашия акорд смятат, че стилът е намерил първата си изява в Чък Бери, с песента, наречена „Мабелене“.

Чироко подхвана началото на песента.

Роки премести върха на бормашината на друго място и погледна подозрително към Чироко.

— Ти си направила някои проучвания — упрекна я той.

— Просто съм любопитна за името на вашия акорд.

— Оказало се, че това е поредният бляскав, но кратък миг в музикалната история — призна Роки. — Известно време имал привлекателна сила, но скоро потенциалът му намалял. Което не било рядкост в онези времена, разбира се. Новите музикални форми рядко просъществували повече от две години, от дъжд на вятър някоя да откара до десетилетие.

— Рок-енд-ролът е откарал половин век, нали?

— Зависи за какво говориш. — Той започна да пробива третата дупка. — Видът музика, известен като „рок“, просъществувал дълго, но изостанал от духа на времето.

— Не си служи с такива сложни думи. Аз съм само едно просто човешко същество.

— Съжалявам. Съзидателната енергия била изразходвана в масовото производство, смазана от технологичните възможности, които хората нямали достатъчно разум да използват и разберат. Превърнал се в нещо кухо, с бляскава обвивка, разчитащо повече на формата, а не на същността, и скоро бил напълно забравен. Качествата на изпълнителите се мерели според силата на децибелите и мегаглупостите. Тъй като липсвала замяна, продължил да съществува, мъртъв, но непогребан, някъде до средата на 90-те, после престанали да го приемат за сериозна музика.

— Тежки думи от индивид, чиято фамилия е Рокендрол.

Роки беше пробил петата дупка. Започна нова.

— Въобще не е така. Аз просто не искам да обожествявам един труп, подобно на някои учени. Бароковата музика все още е жива, доколкото има хора, които я изпълняват и й се наслаждават. В този смисъл рокендролът също живее. Но възможностите на бароковата музика са били изчерпани преди стотици години. Същото е и с рока.

— Кога е умрял той?

— Мненията са различни. Според някои — през 1970 година, когато Маккартни осъдил Битълсите. Според други тъжната дата е 1976. Някои предпочитат шейсет и четвърта, поради различни причини.

— Ти какво предпочиташ?

— Между 1964 и 1970 г. По-скоро към 64-та.

Вече беше готов със серията от осем дупки. И сега режеше костта между тях с трион. Работеше в тишина и за момент и Чироко нямаше какво да каже. Чуваше се само стърженето на триона и тихият плисък на водата о борда на лодката.

— Чела съм статии със суперлативи за Елтън Джон — каза Чироко.

Роки само изсумтя.

— А какво ще кажеш за възраждането на рока през осемдесетте?

— Глупости. Сега да не вземеш да кажеш нещо и за диското?

— Не, няма да го споменавам.

— Добре. Нали не искаш пръстите ми да треперят?

Магьосницата изстена.

Роки почти изтърва триона. Никога не бе чувал в човешкия глас такава агония. Стенанието се превърна в писък и на Роки му отмиля животът. Какво прави? Бива ли така да изтезава своя Капитан?

Ако не беше Валия, Чироко щеше да одере кожата от лицето си. Всеки мускул на Магьосницата бе изпънат като струна. Тя се бореше, но стенанието замря от недостиг на въздух. Настъпилата ужасяваща тишина бе по-болезнена за слуха на Роки. Чироко започна да си хапе езика — Серпент се приближи и успя да пъхне пръчка между зъбите й, но само от едната страна и Роки чу как се счупи челюстта й.

После всичко свърши. Очите на Чироко се отвориха и се завъртяха насам-натам, сякаш търсеха нещо, готово да скочи върху нея. Пръчката бе прехапана почти надве.

— Какво беше това? — запита тя, все още сливайки думите. Роки нежно опипа челюстта й, намери фрактурата и реши, че по-късно ще я фиксира.

— Надявах се ти да ми кажеш. — Той се наведе, за да може Серпент да попие потта от лицето му.

— Това беше… сякаш бе събрана цялата болка на света. — Изглеждаше обезпокоена. — Но едва си го спомням. Като че никога не е било.

— Мисля, че трябва да се благодариш за това. Да продължавам ли?

— Какво искаш да кажеш? Вече не можем да спрем.

Роки се вгледа в ръката си, която бе престанала да трепери. Съжали, че е вещ в човешката анатомия. Ако не бе така любознателен, може би друг щеше да върши това тук.

— Прилича на предупреждение — това бе всичко, което каза. Не бе споделил с никого, че има доста добра представа какво ще намери под черепа на Чироко.

— Отваряй го — каза Чироко и отново затвори очи.

Роки изпълни заповедта. Пред погледа му се откри външната обвивка на мозъка, досущ като в описанието на Грей. Различи очертанията на главния мозък под мембраната. Между двете полукълба зърна подутина, чието място не бе там. С формата на обърнат кръст, като някакъв прокълнат дяволски знак …

Знакът на Демона, каза си Роки.

Наблюдаваше как подутината се движи.

Разряза около нея, повдигна мембраните от сиво вещество и се взря в кошмарната картина. Черна, лъщяща.

То беше бледо и прозрачно, с изключение на главата. Приличаше на малка змия, но имаше две ръце с извити нокти. Туловището бе разположено в надлъжната междина, а опашката се криеше между полукълбата.

Роки видя всичко това в първите секунди и продължи да се взира в лицето на нещото. Големите подвижни човекоподобни очи бяха разположени върху лице на гущер, а устата му мърдаше — имаше устни и Роки успя да различи езика.

— Върни ме обратно! — крещеше нещото. Започна да се навира между полукълбата.

— Пинсети — нареди Роки. Сграбчи демона за врата и го измъкна навън. Но опашката му се оказа по-дълга и все още се криеше в междината.

— Светлината! Светлината! — писукаше съществото. Роки, който го бе заклещил за врата, стисна по-силно и то започна да се дави.

— Задушаваш ме! — изквича дребосъкът.

Роки с най-голямо удоволствие би му извил врата, но се боеше от последиците за Чироко. Поиска друг инструмент и раздалечи внимателно двете половинки.

— Мамо — със странен глас извика Чироко и се разплака.

Какво, какво да прави? Той не знаеше, но бе сигурен в едно: никакво затваряне докато не отстрани съществото.

— Ножици — нареди Роки. Когато ги получи, успя да докопа демонската опашка. Поколеба се.

— Не, не, не — изпищя съществото, щом видя какво става.

Роки я кръцна.

Съществото крещеше отчаяно, но Чироко не се помръдна. Роки затаи дъх, издиша и отново погледна. Видя долу отрязания край на опашката, който се сгърчи и сам излезе от мястото, чието естество не бе известно на Роки. Почти го достигна с пинсетите, но изведнъж се сети за пленника си, който бе доста посинял. Подаде го на Серпент и той затвори пищящата гадост в буркан. А Роки отстрани остатъка от опашката.

— Капитане, чуваш ли ме?

— Габи — простена Чироко. После отвори очи. — Да, чувам те. Видях как го хвана.

— Наистина ли?

— Да. Не съм сигурна как. Вече го няма. Зная.

— Гея няма е щастлива този ден — пропя Валия. — Уловихме шпионина й. — Тя вдигна буркана. Съществото в него се сгърчи, засмукало края на отрязаната опашка.

— Съжалявам за станалото — каза Конъл и седна до Роки. Гадеше му се при вида на Чироко, но вече се владееше. — Изглежда нормално, нали Роки? Нищо ли не намери?

Валия вдигна буркана. Конъл го погледна.

— Някой да му помогне — нареди Роки. — Време е да приключваме.

* * *

Единайсет рота след като Роки заши главата на Чироко, в Пандемониума започна друга двойна прожекция: „Рок около часовника“ с Бил Хейли и „Кометс“ и „Мозъкът на Доновън“.

Както обикновено никой не разбра защо Гея е избрала точно тези заглавия от филмотеката си, но мнозина от наблюдаващите я забелязаха, че тя съвсем не изглежда щастлива. Едва поглеждаше екрана. Въртеше се неспокойно и размисляше. Толкова бе възбудена, че настъпи два панафлекса и един човек, като смаза и тримата.

Свещениците бързо изплюскаха труповете.