Джон Варли
Демон (27)

ТРИ

Валия седеше на върха на хълма срещу Таксидо Джанкшън, близо до широката ивица обгоряла земя. В пепелта сред побелелите кости вече избуяваха някакви кълнове. Скоро килимът от растения щеше да заличи дирите на огъня.

Тук-там се търкаляха човешки черепи. Единият много по-малък от останалите.

Титанидата бе заета с работа. Почти бе привършила с резбоването на широката стара дъска, но едва ли го осъзнаваше. Ръцете й се трудеха сами. Съзнанието й беше далеч оттук. Титанидите не спят, освен когато са още деца, но те изпадат в състояние на намалена възприемчивост за период от два до три рота. Това бе време за бленуване, време, когато съзнанието блуждаеше надалеч, в миналото, из места, които не би искало да посети в действителност.

Припомняше си времето, прекарано с Крис. Усети отново горчилката и самотата, така разяждаща душата му, че той не искаше да я дели с другите, които тя също обичаше, ужасната и безкрайна агония на раздялата, превърнала го от симпатичен хахо в побъркан човек, бавното завръщане и прозрението, че може би нищо никога няма да е както преди. Тя отново се докосна до дълбоката си любов към него, непроменена и непроменима.

Замисли се за Белинзона. Хората стерилизираха собствената си планета. За целта използваха оръжия, от които тя не разбираше, оръжия, които можеха да превърнат Хиперион в разтопено стъкло. Хрумна й нещо, за което будна не би и помислила. Ако имаше едно от тях, щеше да стерилизира Белинзона. Да затрие за свой срам много свестни люде. Но със сигурност ползата от това дело би била доста по-голяма от стореното зло. Колелото бе нейният дом. Тези неканени гости бяха тумор, който раззяждаше сърцето на колелото. Имаше, разбира се, и добри човеци. Но май като се съберяха накуп, сред тях започваше да нараства злото.

Пак премисли нещата и реши, че и хората на Земята вероятно също смятат така. „Не е хубаво това, което си мисля, но доброто е повече от злото. Простено е, че ще бъдат убити и невинни…“

Валия с облекчение се отказа от разсъжденията си за стерилизиране на Белинзона. Също като останалите Титаниди от доста време насам, ще трябва все така да се бори с тумора клетка по клетка.

С тази мисъл Валия премина от бленуването към реалността и забеляза, че е завършила творението си. Вдигна го към светлината и критично го прецени.

Не за първи път изработваше такова нещо. Нямаше име за тези неща. Титанидите никога не погребваха мъртвите си. Просто ги хвърляха в Офион и ги оставяха на течението да ги отнесе. Не издигаха паметници.

Титанидите нямаха друг бог освен Гея. Не я обичаха, но увереността, че я има, не беше въпрос на вяра. Гея бе не по-малко реална от сифилиса.

Те не очакваха живот в отвъдното. Гея им беше казала, че подобно нещо не съществува, и нямаше причина да се усъмнят. Така че Титанидите нямаха ритуали за това.

Но Валия знаеше, че при хората е по-различно. Наблюдавала бе церемониите при погребенията в Белинзона. Въпреки целия си прагматизъм, не смяташе, че обредите са безсмислени. А тринайсетте трупа бяха анонимни и не се знаеше в кой от стълпотворението от земни култове бяха вярвали приживе. Тогава кое бе разумното решение?

Спря се на дърворезба. Всяко от изображенията бе различно, един вид експресия, базираща се на недоразбирането от страна на Валия на земните тотеми. Имаше кръст и корона от тръни. Имаше сърп и чук, полумесец, звезда на Давид, мандала^[1]. Имаше и Мики Маус, телевизионен екран с окото от Си Би Ес, свастика, човешка ръка, пирамида, камбана, думата SONY. Най-отгоре се мъдреше най-мистериозният от всички символи, надписът върху останките на „Рингмастър“: думичката NASA.

Харесваше ги. Телевизионното око гледаше от центъра на пирамида. Подсети я и за един друг символ, който също би паснал добре: буквата S, пронизана от две вертикални чертички.

Валия сви рамене, стана и постави заострения край на гравираната дъска на земята. С предното ляво копито я заби здраво в почвата. Зарита черепите, докато не ги събра около дъската, после погледна към небето. Това също не вършеше работа. Там беше Гея, а на нея не си струваше да говори. Затова тя се огледа наоколо — светът, който обичаше.

— Който и да си и каквото и да си — запя тя, — моля те притисни към гърдите си тия отлетели човешки души. Единият от тях е бил твърде млад — това е всичко, което знам. А другите са слугували като зомбита на това зло Лутер, не човек, а дявол. Каквото и да са сторили, изпърво са били невинни като всинца ни, така че смили се над тях. Вината, че са родени човеци, е твоя. Ако те има някъде там, би трябвало от себе си да те е срам.

Не очакваше отговор, а не го и получи.

Коленичи отново, събра такъмите си в торбата. Ритна дървените стърготини и хвърли прощален поглед на идиличния пейзаж.

Тъкмо потегляше към Таксидо Джанкшън, но видя по пътеката да се задава Роки и го изчака. Замисли се и осъзна, че в състояние на блян бе взела решение и относно неговата оферта.

Той се доближи и огледа творбата й. Помълча тържествено една минута, както бе виждал да правят хората на погребение, после се обърна към Валия.

— Изминаха хиляда рота — изпя той.

Един килорот, помисли си Валия. Четирийсет и два земни дни, откакто Адам и Крис са затворени в Пандемониума.

— Аз взех решение — изпя тя. — Не, времената не са подходящи да дарим на света нов живот.

Той сведе очи, после пак я погледна, с лъч надежда. Тя му се усмихна и го целуна.

— Но времената никога няма да са достатъчно добри. Така че защо не опитаме, и то веднага, без да питаме Гея. Може пък детето ни да има дълъг и бурен живот.

— За човеците — запя отново Роки — тия думи са прокоба.

— Зная. Те бръщолевят и пълни безсмислици, за да си пожелаят късмет. Не вярвам в прокобите или шанса и ми е странно, че някой копнее животът му да е къс и отегчителен.

— Човеците са луди, то се знае.

— Не говори за човеците. Говори ми с тялото си.

Тя се остави в ръцете му и те се притиснаха силно един към друг, целувайки се. Смути ги само тракането на такъмите в торбата на Валия. Засмяха се и тя ги сложи настрана, после отново започна да го целува.

Сетне започна по-сериозната любовна игра.

Очакваха ги пет бурни рота.