Джон Варли
Демон (63)

ДЕСЕТ

Въздушният убиец знаеше за враговете, които го преследваха. Бяха се появили от никъде и щяха да го настигнат преди той и ескадронът му да са достигнали до врага в Кронос.

Изпитваше непреодолимо желание да се обърне на север, към сладката, безпомощна мишена — Белинзона. Градът го привличаше като магнит. Искаше да се обърне на север…

После се появиха малките, достойни за презрение самолети и той разбра, че са се крили наоколо. Гея беше голяма. Гея беше добра. Гея беше умна и сигурно е знаела, че ще попадне в капан, ако бе обърнал на север.

Напълно сигурен, той полетя към Кронос.

Когато неприятелската ескадра влезе в обхвата на ракетите му, той изстреля четири от седемте бръмчащи бомби назад, да поведат битка.

Те бързо се отлюспиха. Той продължи да лети и с радара за обратно виждане ги видя как умират, една след друга. Емоциите му не бяха по-силни от тези на стрелец, видял четири от куршумите му да пропускат мишената. Беше неприятно да пропуска, но той никога не мислеше за самите куршуми.

После видя един от вражеските самолети да пада. И това, което беше по-добре — три от останалите сега бяха далече зад него, загубили време и гориво в битката с четирите бръмчащи бомби. Само един продължаваше да го преследва и имаше шанс да настигне намаления му ескадрон, преди да посее смърт над армията.

Поколеба се само за момент, освободи още една бръмчаща бомба, за да забави самолета на врага. Не питаеше илюзии, че ще го уцели.

Бръмчащата бомба се хвърли стремглаво към атакуващия самолет… и го пропусна. Обърна се, но сега беше засечена от останалите трима преследвачи. А идваха и други.

Щрак. Това беше. Сега бе почти над Кронос. Този самолет зад него щеше да получи една, може би две бомби от ескадрона. Нямаше да получи три. Дори и самият Въздушен убиец да бъде улучен, бръмчащите бомби си имаха свои Заповеди. Те щяха да атакуват, докато им свърши горивото и след това като камикадзе да се устремят към най-голямата възможна цел.

Също като във въздушно шоу, помисли си Конъл, когато бръмчащата бомба нарастваше пред него челно. Самолетите летят точно един срещу друг и човек си мисли, че няма начин да не се ударят, и в последната минута единият се отклонява на една страна, другият — на друга, и се разминават на сантиметри.

Само че при въздушно шоу самолетите не се обстрелват. От приближаващите се бръмчащи бомби на всички посоки струеше светлина. Конъл усети две от светлинките да преминават през крилата му, но той не гледаше встрани.

От момента, в който я видя, докато се отмести от пътя й, не бяха изминали повече от две секунди. Но сякаш бе минал час. Нарастваше, нарастваше, а той чакаше, чакаше, после се обърна толкова рязко, че изгуби съзнание.

Но само за миг. После вдигна глава, все още беше във въздуха и почти зад оставащите три, въпреки че те все още бяха далеч. Далеч отзад атакуващата бомба завиваше, но можеше да забрави за нея. Никога нямаше да го настигне.

Провери управлението. Самолетът не беше ударен лошо. Оръдието на дясното крило реагираше бавно на командите му, но Конъл реши, че ще издържи. Лепна се за трите атакуващи бомби. Свали едната, която дори не се опита да избяга. Насочи се към Въздушния убиец, но той се извъртя нагоре и встрани. Това го остави с другата бомба, която също не предприемаше атака. Не му се искаше да губи време, но се остави на компютъра, който забучи ракетата право в опашката на бръмчащата бомба.

Конъл вдигна глава и видя Убиеца. Обърна се, изстреля друга ракета — после се извъртя бързо, виждайки, че един страничен ветреник се е насочил към него. Все още се обръщаше, когато ветреникът отмина, отнасяйки метър от лявото му крило.

Малкото Водно конче се изкашля и Конъл увисна на коланите си. Шеметно загуби триста метра от височината си. Прозрачните крила скърцаха от напрежение и се мъчеха да намерят нова форма, за да компенсират повредите. Накрая, след броени секунди разбра, че все още владее самолета, макар той да е доста по-тромав.

Измами Убиеца, чийто четвърти двигател не действаше и бълваше черен пушек. Но това не притесняваше Убиеца, който се спускаше, и Конъл знаеше, че това е нарочно, за да различи по-добре разпръснатите в далечината огньове на армията.

Конъл зае по-удобна позиция.

Внимателно се прицели и нареди на компютъра да стреля до дупка.

Но не се случи нищо.

С проклятия премина на ръчно управление и се опита да стреля с оцелялото оръдие на крилото.

Отново нищо.

Компютърът продължаваше да работи, но командите му не достигаха до оръдията.

Конъл изкрещя от ярост и се доближи по-плътно до Убиеца.

Въздушният убиец не беше притеснен.

Не можеше да спре изтичането на гориво от повредения двигател, така че огънят не гаснеше и това му причиняваше известна болка, но тя не можеше да го отклони от целта. Бързата проверка на потреблението показваше, че загубеното количество не е повече от това, което щеше да изгори двигателят, ако работеше. Щеше да се справи.

Щеше да се справи, ако онова дребното…

Къде, по-дяволите, е то? Само преди секунда беше на радара му. Снишаваше се. Щеше да го види, ако се беше разбило. Прегледа небето с радара и визуалните сензори, но не откри нищо.

Едва сега започна да се притеснява.

* * *

Конъл се намираше на десетина метра под Въздушния убиец.

Чувстваше, че може почти да докосне огромния му търбух. Червените-очи и страничните-ветреници висяха на гроздове и скимтяха нетърпеливо.

Виждаше как горе краищата на крилата се накланят и цепят въздуха и побърза да вземе мерки, за да не се окаже пред чудовището.

Забавяне. Подготовка за бомбардиране. Иска да бъде точен, да изсипе колкото се може повече от смъртоносния си товар при единствения си рейд над армията. Вероятно знае, че няма наземни оръдия, които да го наранят.

Оръдия.

Конъл беше мислил за таран. Ако Убиеца не беше забавил скоростта, това щеше да бъде единственият му шанс.

Погледна към търбуха му, покрит с подобни на сфинктери сбръчквания. Беше се питал откъде падат бомбите. Трябваше да се сети. Това бе съвсем в каруцарския стил на Гея, подхождаше на чувството й за хумор.

Отвори люка си. Вятърът го шибна като юмрук. Но и двамата с чудовището продължаваха да забавят ход и положението ставаше по-добро. Бръкна в якето и измъкна пистолета. Вятърът отклони първия изстрел вляво — пропуск. Имаше още два куршума. Дали съществото не започваше да се обръща? Няма значение. Отново се прицели като се съобрази с вятъра. Видя пламъкът да навлиза в меката плът на сантиметри от един от сфинктерите. Беше магнезий, прекалено ярко, за да го гледа.

Конъл се обърна. Обърна се и Убиеца. Дочу скимтене, погледна нагоре, към едно гадно немигащо око, защитено от твърда материя, подобна на пластмаса. Окото го заливаше с омраза. Въздушният убиец се килна безпомощно настрана с пламтящи карантии.

Конъл си помисли за всичките бомби и керосинови пари, и ракети и обърна самолета си рязко, колкото му стигаха силите.

После настана нещо като китайска Нова година. Наоколо валяха въгленчета, оставяха огнени дири. Водното конче бе грабнато от ударната вълна, цапардосано с шрапнел и мигновено пламна при прекалено близкото разминаване с една бомба.

После отново излезе на открито.

Самолетчето с всички сили се мъчеше да открие в паметта си конфигурация, която би направила възможен по-нататъшния полет.

Но такава конфигурация нямаше.

Храбрата малка машинка сякаш искаше да каже „Съжалявам!“, за да се извини, че забива нос и пада като камък към земята.

Конъл се катапултира и в същия миг видя Въздушния убиец да се разбива на стотина метра пред армията.

Като се замислиш, той трябваше да е доволен, че е от ония момчета, които не могат да се отърват от живота, също като героите в комиксите.

Погледна нагоре и видя, че на парашута му зее огромна дупка. Но хич не му пукаше. И това ще преживея, каза си той с усмивка.

И удържа на думата си.

Когато се опита да стане, изтръпна от болка в глезена. Явно беше счупен.

— Така и не стигнах до тренировки с парашут — обясни той на спасителите си.