Джон Варли
Демон (60)

СЕДЕМ

Конъл настояваше да атакува базата на Кронос. Най-накрая на Чироко не й остана друго, освен да му довери най-секретния си план, този, дето можеше и да стане, а можеше и да не стане. Нямаше друг изход, за да го укроти.

Когато чу плана, Конъл миряса, макар и с неохота. Робин и останалите щяха все още да са застрашени от ония гнусни виещи чудовища, но нямаше друг начин.

— Така трябва, Конъл — каза Чироко. — Подозирам, че ако ти атакуваш базата на Кронос, тя ще получи подкрепа от цялото колело, преди да имаме възможност да поднесем изненадата. Ако връхлетят много наведнъж, ти и твоите хора ще бъдете пометени. И тогава ще бъдем под прицел от въздуха през целия път до Хиперион.

Така Конъл остана в базата си, в сигурното прикритие на северните хълмове на Япет. Той изгуби сън и покой. Самолетът му го чакаше в пълна бойна готовност, а той все се навърташе край пистата.

Останалите пилоти играеха карти, шегуваха се и гледаха да убият времето. Повечето бяха мъже и жени с опит от военновъздушните сили на Земята. Те роптаеха, че Чироко е поверила командването на Конъл, но се възхищаваха на познанията му за специалните условия на Гея и възможностите на малките самолети.

Ефирът бе на постоянно прослушване.

Но те самите пазеха мълчание. За да издадат местоположението си на Гея, освен това подозираха, че бръмчащите бомби улавят радиосигналите. Чуваха данните от наблюденията в Метида и оскъдните съобщения на напредващата армия.

Накрая прозвуча сигналът за тревога.

— Бандити в осмия час — разнесе се в ефира. — В шестия, седмия… това е осмият, деветият… и с Батето стават десет.

Екипажите се защураха. Конъл бе излетял, когато пристигна краят на съобщението.

— Спускат се. Скриха се. Станция едно прекратява предаванията. Слушайте станции две и три.

Станция едно беше в южните хълмове на Метида и разполагаше с най-големия телескоп на Гея, с който наблюдаваха непрекъснато централния кабел на Метида.

Две и три се намираха на изток и на запад от кабела. Независимо накъде е тръгнал Осми, Конъл скоро щеше да е информиран. Очакваше ятото да поеме на изток, към Белинзона и армията, но не беше изключено това да е само маневра или трик.

Но в едно беше сигурен нещо. Пето ято се спуска към Кронос.

— Докладва станция три. И десетимата бандити се движат на… изток и са в обсега на радара ни.

При първоначалния сигнал за тревога се задействаха и трите ескадрона от по пет самолета. На Конъл не му се мислеше за оскъдния си резерв от машини.

— Тук Големия Канадец — каза Конъл. — Водач на Трети ескадрон, завий на изток и изпълнявай план три.

— Разбрано, Канадец.

— Късмет.

— Разбрано — дойде лаконичният отговор. Конъл знаеше, че имаха нужда от късмет. Осмо ято ще лети на изток максимално дълго, преди да разкрие крайната си цел — или да завие рязко на юг към Белинзона, или да продължи към Кронос и армията. И в двата случая неговият Трети ескадрон щеше да ги засече, нищо че беше два пъти по-малоброен.

Конъл видя петте самолета да излитат, прекрасни като във въздушно шоу. Така му се искаше наистина да е само шоу.

В момента, в който тръгнаха да завиват, по ефира пристигна съобщението, от което толкова се страхуваше.

— Тук Роки Пътник. Атакуват ни по въздуха. По суша засега не. Предполагаме, че е Пето ято от Кронос, но не сме сигурни — чу се звук от експлозия. — Побързайте, момчета! Ще ни разпъртушинят!

 

Още при първото съобщение от Станция едно армията започна да изпълнява плана за отбрана, колкото и мижав да бе.

В Кронос бяха като на длан, затиснати от юг от джунглата, а от север от морето върху клин тревиста земя.

За нападателни действия и дума не можеше да става. Нямаха ефективно оръжие срещу бръмчащите бомби. Правили бяха опити да преобразуват оръдията от самолетите за наземна противовъздушна отбрана, но без успех.

Наскоро в Белинзона бе започнало производството на барут и нитроглицерин, но почти всички запаси, под формата на динамит, бяха складирани на някакво скришно място и генералите бяха бесни срещу Чироко. Но дори и да имаха достъп до динамита, той не вършеше много работа при въздушно нападение. Ракетите и бойните глави, с които армията разполагаше, ставаха само за празнични салюти и кьорфишеци. Смяташе се, че червените-очи и страничните ветреници ще бъдат привлечени от топлината им.

Накладоха огньове със същата цел от няколко десетки каруци, пълни с цепеници и керосин, които за заблуда на противника бяха разпръснати колкото се може по-надалеч с надеждата лумналите пламъци да подмамят атакуващите.

А всичко останало хвана личния шанцов инструмент, сиреч лопатите, и трескаво започна да се окопава в твърдата почва.

Чироко установи, че се държи доста странно. Когато синьо-белите точки на Пето бомбардировачно ято закръжиха над тях, тя хукна назад към магистралата с неистови крясъци и размахан меч.

— Залегни в окопите! Крийте главите си!

Видя как далеч пред нея разцъфна първото смъртоносно цвете и в същия миг бе сграбчена, вдигната и хвърлена върху широкия гръб на Кларинет. Тя го сграбчи за раменете и извика в ухото му.

— Скрий се, говедо такова!

— Веднага, щом ти го сториш.

Изтрополиха по магистралата, стряскайки войските с размаханите мечове и крясъците, напълно излишни, тъй като земята затрепери и запламтя под огъня на Свирепия Пети. Чироко знаеше, че нейното е лудост, парадоксална проява на военачалническия синдром за неуязвимост, защото тя не хранеше илюзии относно собствената си неприкосновеност, базираща се на силата на нейната личност — това бе само теория, лансирана в най-фантасмагоричните мемоари.

Но беше убедена, че няма право да се свре в миша дупка. По-добре доблестна гибел. Войските имаха нужда от доказателство за личната й храброст, за да рискуват собствените си кожи, когато тя го поиска.

Боже, не е ли чудесно да се воюва?

 

Повечето от Титанидите следваха линията, която Чироко и генералите единодушно бяха приели за най-логична. Нямаше за кога да копаят огромни окопи. Тяхното предимство бе скоростта.

Затова те се разбягаха.

Разпръснаха се накъдето сварят, далеч от центъра на събитията и загледаха, вцепенени от ужас, чудовищната красота на битката, разгръщаща се и горе, и долу.

С неистови писъци ракетите за фойерверк се изстрелваха от пиротехничните коли, оставяха оранжева диря, нажежаваха се до ярко червено и накрая избухваха. Червените-очи и страничните ветреници избухваха на ята под крилата на бръмчащите бомби, оставяха след себе си червени, сини или зелени пламъци, страховито се засилваха и с вой на кръвожадна радост се хвърляха самоубийствено към запалените каруци, или преследваха ракетите, а най-печените не се хващаха на тия номера и на метри над земята бълваха напалм. Аероморфните същества се виждаха само по синьо-белия пламък. Бомбите въобще бяха невидими, докато не паднеха, а след тях всичко останало губеше значение.

Няколко Титаниди не издържаха и понечиха да се върнат, но бяха спрени от по-разумните.

Само Титанидите-лечители не бяха напуснали полесражението. Подобно на човеците-лекари, те правеха същото като всички лекари на война. Събираха ранените, помагаха им и… умираха до тях.

 

— О, Велика Майко, ако остана жива, никога повече няма да изоставям компютъра си, никога, никога, никога…

Нова не осъзнаваше, че крещи. Тъпчеше се в окоп, май не по-дълбок от сантиметър, с още двама войници.

Когато настана относително спокойствие, и тримата се измъкнаха навън и започнаха да копаят като маниаци. После чудовищата преминаха отново и те пак се натрупаха в окопа, една бъркотия от лакти, ботуши, мечове, шлемове и жилото на страха. Бяха се покрили с щитовете и чуваха как буци пръст трополят по метала.

Една бомба падна наблизо. Нова мислеше, че е оглушала навеки. Посипаха се парчета врял метал и димяща пръст.

— Никога, никога, никога…

 

С част от съзнанието си Конъл знаеше, че нашествениците от Метида са запрашили на север, по посока на Белинзона. Тази част от него оплакваше превъзхождания от врага Трети ескадрон.

Останалата част от съзнанието му се беше концентрирала върху тъмнината отпред, която постепенно просветляваше. Виждаха битката, доста преди да са пристигнали.

После не остана време да се мисли за нищо друго, освен за сражението.

Остави повечето работа на компютъра. На екрана се виждаха твърде много отблясъци, всичко бе прекалено объркано и ставаше в пълен мрак. Правеше главоломни лупинги, изравни се с нещо обещаващо… но управлението бе поето от компютъра, идентифицирал мишената като приятелска. После удари бръмчаща бомба. Целият сблъсък трая максимум три секунди. Не си направи труда да види падането на победения, а веднага се обърна към следващата мишена.

Битката клонеше към края си. Знаеше, че за тези на земята, чакали двайсет минути долитането на ескадрона, това не беше така. Но вражеското Пето ято бе изгърмяло по тях адски тъпо голяма част от патроните си, сиреч малките същества-куршуми. Всяка експлозия на мунициите им във въздуха означаваше по-малко смърт за тези, които се бяха окопали долу.

Накрая остана само Въздушния убиец. Конъл и двама от пилотите му го заклещиха отзад и той загуби част от лявото си крило, а после, улучен смъртоносно, Убиеца се сгромоляса сред кълба дим и земята запламтя.

— Тук Големия Канадец, Роки Пътника, обади се.

Последва дълга, тягостна пауза и най-после чу отговора.

— Тук Роки Пътник, Канадец. Не виждам повече врагове.

— Точно така. Всички са мъртви. Пето ято е аут. Нямам новини от Трети ескадрон, но знам, че са засекли Осмо ято над Диона и твоите хора ще имат време да си отдъхнат преди евентуална атака.

— Ясно, Канадец. Ще продължим да се окопаваме.

Конъл имаше чувството, че едва се тътри, докато компютрите му търсеха Първи и Втори ескадрон. Вгледа се и видя, че двама липсват. На екрана замига сигнал за помощ, на земята, близо до Хестия. Нареди на един от пилотите си да мине оттам и да види има ли оцелели.

Два загубени самолета. Един загубен пилот, вероятно два. Два други самолета почти на решето.

Конъл усети, че го избива пот. Мина на автопилот, облегна се и едва след минути успя да се успокои. После избърса потта от челото.

— Голям Канадец, Голям Канадец, тук Трети ескадрон.

Конъл различи гласа на Грациана Гомес, най-младата и неопитна сред пилотите на Трети ескадрон.

— Чувам те, Гомес.

— Канадец, Трети ескадрон засече врага десет километра южно от Ментовия залив. И десетте противникови машини са унищожени. Един премина над Белинзона и току-що му видях сметката. Той пусна три, може би четири бомби над града.

В гласа й имаше нещо, което притесни Конъл.

— Гомес, къде е водачът на ескадрона?

— Конъл… аз съм водачът. Всъщност… аз съм Трети ескадрон. — Гласът й затрепери и се въцари тишината.

— Грациана, върни се в базата.

Последва дълга пауза.

— Не мога, Канадец. Самолетът е доста повреден, но може би ще успея да го опазя. Ще се опитам да кацна аварийно. Мисля, че мога…

— Не, Гомес. — Конъл знаеше точно за какво си мисли тя. Пилоти имаше, самолетите бяха кът.

— Добре, тогава ще остискам до залива, някъде на плиткото. Могат да го издърпат и…

— Гомес, насочи машината към Мороз и скачай.

— Канадец, мисля, че мога…

— Скачай, Гомес! Това е заповед.

— Разбрано, Канадец.

По-късно Конъл научи, че Гомес е приземила успешно самолета, а след час е починала от раните си.

 

Нова полека осъзнаваше, че нещата са се закротили.

Понадигна глава. В нощта горяха огньове. Чуваше стенания и откъслечни писъци. Внимателно се обърна, намести шлема си и се озова лице в лице с един от другарите си по окоп, който се захили глуповато. Тя се усети, че се киска. Велика Майко, ама че ужасия! Но още дълго не можа да се спре. Мъжът също се кискаше, доволен, че е жив. После се извърнаха към третия събрат по окопа, за да сподели и той радостта от оцеляването.

Но под лявата му ръка и на гърдите му имаше дупки от куршум. Нова дълго не можа да изцеди и сълза, въпреки че имаше огромно желание.

Макар да не бяха разменили нито дума, те се бяха крили заедно като животни и се бяха блъскали заедно сред мрака и експлозиите, треперейки и поделяйки топлината си. И тя не бе разбрала кога топлината бе започнала да изтича от него ведно с кръвта.

 

Чироко и Кларинет бяха съборени от ударната вълна на паднала наблизо ракета. Макар и цели-целенички, предпочетоха да залегнат. Стига стойки.

Сега Чироко яздеше през бойното поле със заглъхнали уши, опърлена коса и мигли и разкървавена десница.

Направи равносметка. Мъртви и ранени — бол, но за тях се полагаха грижи. Сержантите крещяха като на учение. Навсякъде се стелеше кал. Много от окопите вече стигаха дълбочина два метра. Не видя нито един лентяй. Пето ято бе направило от всички тях вярващи.

Голямата палатка встрани от окопите бе лазарет. Дълго спориха да я маркират ли с голям бял кръст. Накрая предпазливостта надделя. Гея си бе отредила ролята на лошото момче. Можеше да е инструктирала бръмчащите си бомби да налитат на бели кръстове.

Влезе в палатката и се свърза с Конъл.

— Голям Канадец, още ли си тук?

— А къде? Капитане, как е Робин?

— Нямам информация, Канадец

— Добре — каза той след кратка пауза. — Съжалявам. Не трябваше да питам.

Чироко се огледа, но не видя никой наблизо.

— Конъл, ще ти се обадя веднага, щом науча нещо.

— Добре. Сега какво трябва да правя

Обсъдиха на кодов език, неразбираем за непосветените. А в плана на Чироко за Въздушните сили на Гея бяха посветени само те двамата с Конъл.

— Мисля — каза той, — че ако ще ще действаш, действай максимално бързо.

— Съгласна съм. Дай ни… още два рота, за да се окопаем по-солидно. Ти и твоите хора се връщайте в Япет за гориво и муниции. Генералите ги остави на мен.

 

Робин прекара повечето от битката затрупана от мъртва Титанида. Заедно с още четирима души изкопаха своята лисича дупка и когато се посипаха бомбите, Титанидата се строполи точно на ръба на ямата. Тялото й бавно се плъзгаше надолу, затискайки Робин. Изглежда това бе спасило живота й. Едрото тяло бе спряло цял дъжд от шрапнели. От съседите й по окоп имаше само една ранена, в крака.

Успя да зърне за миг Чироко, която я прегърна преди да забърза към палатката на генералите.

Двете вещици не се вписваха в армията и Робин остро го усещаше. Нямаха никакви задължения. В една най-обикновена война Робин би била петото колело. Но присъствието й сега бе наложително.

Но защо беше военна тайна. Дори самата Робин не беше съвсем наясно с ролята си.

Сега тя се шляеше из бойното поле и търсеше дъщеря си. Имаше и други шляещи се, но те бяха в шок. Робин се беше справила със страха си още преди двайсет години, когато за първи път си позволи да се шубелиса. Атаката бе отшумяла и с нея всички емоции, освен отвращението от касапницата и… и притеснението за Нова.

Намери я да копае окоп. Чак на третото повикване малката вдигна очи. После долната й устна потрепера, тя се измъкна от дупката и се хвърли в обятията на Робин.

По страните на Робин се стичаха сълзи на щастие. Чувстваше се малко глупаво, както винаги, да прегръща момичето си, почти с цяла глава по-високо от нея. Нова плачеше неудържимо.

О, майко, искам да си вкъщи.