Джон Варли
Демон (10)

ПЕТ

Лутер кръстосваше доковете на Белинзона, безлюдни като прашните улици на западния град във „Висока луна“ с Гари Купър. Може би правеше тази връзка, защото наскоро бе гледал същия филм в Пандемониума.

Той не приличаше на Гари Купър. А на чудовището на Франкенщайн след тридневен запой и автомобилна авария. Почти цялата лява половина на лицето му беше отнесена, като разкриваше част от челюстта и изпочупените зъби, част от слепоочната кост и зейналата очна кухина. През пукнатините в черепа прозираше зеленикавата мозъчна тъкан, която сякаш беше изтекла навън и безразборно бе натикана обратно. Оцелялото око представляваше черна яма сред почервеняло море, искрящо от праведен гняв. На врата си имаше обръч от шевове — не белези, а истински, дебели нишки, пронизващи кожата. Ако се разпореха, главата му щеше да се килне настрана.

Плътното черно расо скриваше всичко, с изключение на ръцете със струпеи и екземи, от които сълзеше кръв и гной. Единият му крак бе по-къс. Това не беше малформация, а просто технически проблем: късият крак бе присаден от монахиня. Но това не му пречеше.

Нямаше нужда да се крие, пък не се и опитваше. Той и бандата му през повечето време си имаха тегоби. Лутер не беше приятен полъх за носа, но ароматът на Апостолите му можеше от петдесет метра да вцепени свиня. Дори човеците, с тяхното атрофирано обоняние, обикновено усещаха появата на Лутер дълго преди да увисне пред взора им. Понякога дебненето по посока на вятъра помагаше, но по-късно жителите на Белинзона като че развиха шесто чувство що се отнася до Свещениците.

Дванайсетте му апостоли неизменно го следваха. В сравнение с тях Лутер бе хубавец.

Те бяха зомбита, а Лутер някога бе пастор Артур Лундквист, от Обединената американска лутеранска църква в Урбана, Илинойс. Урбана отдавна бе разрушена, унищожен бе и пастор Лундквист, поне в по-голямата си част. Парчета и някои негови чаркове навремето бяха принадлежали на други хора — Гея създаваше своите Свещеници от онова, което имаше под ръка. Но сегиз-тогиз блуждаеща мисъл за дома преминаваше през тъмния му мозък, мисъл за жена му и двете му деца. Тя го терзаеше и го караше да работи още по-ревностно за делото на Бога. Иначе мозъкът му постоянно се проветряваше заради прободната рана, на която дължеше и характерната усмивка, и начина на говорене. Те също го тормозеха.

Лутер се отправи към края на зоната на смъртта, която водеше към квартала на Свободните жени. Очите му оглеждаха укрепленията. Не се виждаше никой, но знаше, че са там и го наблюдават. Стоеше предизвикателно, надменно с ръце на хълбоците.

— Уагове на Бога! — извика той. Поради липсата на лява буза имаше проблеми с изговарянето на някои съгласни.

— Аж шъм Луте! Тук шъм ш божествена мишия!

Една стрела профуча в ниска траектория и се заби в гърдите му. Отпред останаха да стърчат само перата, а острието го прониза. Лутер дори не си направи труда да я пречупи, нито пък отмести ръце от кръста си. Една от Свободните жени изтича от прикритието си към моста с горящ факел в ръка. Хвърли го върху мазнината, която бяха разлели още при първите слухове за идването на шайката на Лутер в Белинзона. Пламъците облизаха моста. Жената побърза пак да се скрие.

— Едно дете е дофедено тук… преди фного… няколко рота. Бог има нужда от тофа дете. Бог ще дари ш ушмифка тази, която ни каже нещо за тофа дете. Елате, елате и получете милостта му!

Никой не притича, за да получи божията милост. Лутер го беше очаквал, но все още се вбесяваше. Започна да вие. Да крещи скверни слова към горящия мост. Скоро от окото му засълзи кръв, а от приплеснатата страна на лицето му потекоха лиги и храчки. Расото потъмня от влага на хълбоците. Лутер имаше силата, силата, която нарастваше. Падна на колене, протегна ръце към небесата и запя:

„Румена и свежа е нашата богиня!

Със меч и щит е тя непобедима —

прекъсва нишката на ужасните беди

и жъне ли жъне славни победи!“

Стих след стих гъгнивият Свещеник изстрелваше химна, като със съскащ бас заместваше забравените думи. Не думите имаха някакво значение, а Силата и той я усещаше за кой ли път след възкресяването. Изпружи се при спомена за дните, когато изричаше молитви от амвона. Тогава бе същински гръмовержец, ала нищо не можеше да се сравни със сегашния му облик. Бог щеше да се гордее с него. Зад него дори проядените от червеи зомбита се раздвижиха. Те скимтеха, сякаш се опитваха да пеят, а провисналите от ужасяващите им усти езици се поклащаха в такт с телодвиженията.

И тогава се появи тя, самотната Свободна жена, която се изправи и захвърли оръжието си. Ухилена, с горящи и празни като в сън очи.

Свободните жени пищяха. Започнали бяха да пищят с началото на зловонния химн на Лутер и сега удвоиха усилията си. Не скимтяха от страх — въпреки че всички бяха ужасени до дъното на душите си, — а просто такава им беше тактиката за отблъскване на Силата. За да се спасят болшинството бяха запушили с памук или восък ушите си, подобно на спътниците на Одисей. Лутер се надсмиваше над усилията им. Знаеше, че бъркат, защото със запушени уши са по-уязвими: не чуват зова на колектива, звука на солидарността, който бе единствената истинска отбрана срещу Лутер и хората му.

Жената тръгна напред. Една стрела я последва, но изпратена от треперяща ръка, пропусна целта си. Същото стана и с втората стрела. Третата я улучи в гърба. Присви се, но продължи да върви.

Свободните жени не стреляха от презрение или защото я смятаха за предател. Прекалено добре познаваха Силата на Лутер да забаламосва жените. Стреляха, защото смъртта бе милостивата алтернатива.

„Старият злобен враг, заклел се да ни озлочести

се е въоръжил с угроза и лукавство, и пъргавина за битката.

На Земята няма равен нему!“

Тя потъна в пламъците.

Настигнаха я още две стрели. Жената рухна на колене, косата й изгоря като хартия. Продължи пълзешком, цялата почерняла. С мъка се изправи и оглушала, заслепена, закрачи през горящата целина под нозете й. Политна назад и се претърколи през моста във водата.

Лутер спря да пее. Наблюдаваше с усмивка как половин дузина Свободни жени се измъкнаха от скривалищата си и хукнаха напред, криейки лицата си от изгарящия дъх на пламъците и от неговото собствено ужасно присъствие. Някои кръстосаха пръсти и това го изуми най-много. Нима наистина вярваха, че така ще се предпазят от него?

Издърпаха своята сестра с въже върху кея. Все още бе жива. Но дори да беше мъртва, те щяха с още по-голяма решимост да излязат, за да приберат трупа. Така тя получаваше право и след смъртта си да остане мъртва.

— Бог ще те дофърши! — изкрещя Лутер, после се извърна към шайката си. — Андрю, Джон, Тадеуш! Фил… Юда! — пет зомбита пристъпиха напред, включително и Филип, който поради беглото споменаване не бе наясно дали и той е бил повикан. Лутер припряно му махна да се върне. Винаги се обръщаше към тия четиримката щом имаше да се върши работа по една твърде прозаична причина. Можеше да произнася без грешка само техните имена, за разлика от тези на останалите две трети от неговите последователи.

— Фърфете след неферниците — нареди им той. — Пометете грешниците! Огънят на отмъщението ще ифпепели ония, дето не познават Бога, дето не се потчиняфат на шловата му! Пърфи Тесалонци! Едно! Осем до дефет! Фърфете, последофатели мои!

Лутер ги наблюдаваше как навлизат сред пламъците. Те безмълвно пренебрегваха забиващите се в тях стрели, както и факта, че горяха. Тъй като вече бяха мъртви, това едва ли имаше значение за тях.

Бившият пастор Лундквист се извърна настрана. Вече не усещаше болка, нито ни най-малко съмнение, ала понякога го налягаше такава мъка, че започваше да се щура в мрака като сакат и глух слепец. Първо, измъчваше го гледката на Юда, който вървеше към своята гибел. Това май бе дванайсетият „Юда“, когото губеше. Кой знае защо нещо го подтикваше винаги да избира за Юда най-едрите, най-яките и неразпарчадосаните екземпляри.

И още нещо. Колкото и да се напрягаше, си нямаше и на идея кои бяха тия тесалонци.

Навикът го отведе извън града, на пътя към старото гробище. Не очакваше да намери нещо.

Но извади късмет.

Имаше шест погребални пирамиди, готови за възпламеняване, имаше и прясно разровена пръст. Гробарите явно се бяха уплашили от Лутер и се бяха разбягали преди да изгорят труповете. А можеше ли да се смята, че някой е бил погребан наистина?

Почти всички в Белинзона бяха съгласни относно две неща — смъртта и лудостта. Лудите ги оставяха на свобода докато не започнеха да буйстват. А мъртвите ги погребваха незабавно. Пред лицето на смъртта примирието надделяваше и само тогава в Белинзона се проявяваше духът на единство. Всички се обединяваха, за да закарат мъртвите до гробищата, където ги изпращаха с церемонии, заимствани от индусите от поречието на Ганг.

Това не винаги е било така. В град, в който почти никой няма роднини, мъртъвците са били оставяни на произвола на съдбата. Гниели са със седмици, преди някой да се отврати дотолкова, че да ги изрита във водата.

Но тогава те се надигали, катерели се по лодките и се криели по тъмните кьошета. Така стражите и Свободните жени били принудени да ги погребват.

Мъртъвците обаче почнали да се измъкват и от гробовете. И така, единственото сигурно решение беше кремацията…

— Тряфало е да запалят огньофете! — Лутер доволно се изкиска и нареди на останалите Апостоли: — Донесете телата.

Вартоломей и Симон се заровиха в калта и довлякоха един разчленен труп. Някои хора си въобразяваха, че могат да метнат системата, но на Лутер тия не му минаваха. Дори това бе по силите на могъщия бог.

Материалът бе сравнително пресен, като се изключи един, явно бе престоял екземпляр. Имаше и един в бял саван: богаташ, като се имат предвид цените на платовете в Белинзона. Останалите бяха голи. Лутер отви лицето на богаташа и веднага позна в него Юда Искариотски.

Тихичко подсвирна. Това бе нищо в сравнение със свещеното изсвирване, предназначено за Свободните жени — възкресяването бе рутинно занимание като правенето на палачинки, да речем. След съответната настройка Лутер щеше да коленичи пред всеки и да го целуне по ледените устни. Стори го когато Симон съчлени и последния труп.

След няколко минути започнаха да отварят очи. Апостолите им помогнаха да се изправят, докато Лутер ги оглеждаше с око на познавач. Негърката ще е Тома, реши той. А китаецът е идеален за Йоан. Полът им приживе не беше от значение. И без това само след седмици щеше да е почти невъзможно да се определи.

Новите седем зомбита се олюляваха. Трябваха им десет-двайсет рота, за да достигнат пълната си мощ. А на съчленения — и повече. Лутер щеше да ги пренесе в горите и да остави при тях двамата Апостоли, дето бяха в повече, за да ги поведат към Пандемониума. В свитата му винаги влизаха точно дванайсет Апостола.

* * *

На брега на реката Лутер коленичи и занарежда молитви.

Добро или зло — за него това вече нямаше особено значение. Когато изпитваше онзи яростен или религиозен екстаз, който доста приличаше и на злобата, и на гнева, Лутер предпочиташе да се моли.

Не го правеше често. Богинята бе твърде заета жена и не обичаше да бъде обезпокоявана за тривиалности. Достатъчно обиден бе самият факт на липсата на отговор. Но днес тя го чу и му отвърна. Лутер бе осведомен къде се намира детето. Изправи се на крака, събра своя отред и даде заповед да поемат.

Само се молеше тая проклета копелдачка Кали да не се е замъкнала в Таксидо Джанкшън преди него.