Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гея (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Demon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДЕМОН. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Demon / John VARLEY]. Формат: 20 см. Страници: 343. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-8340-19-4.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ЕДИНАЙСЕТ

По пътя към Таксидо Джанкшън получи Видение. Знаеше, че не го чака добро. Май Гея го предупреждаваше. Стигна до високия хълм, който гледаше към езерото и дървото с къщата, точно навреме, за да види края.

Видението все не бе го напуснало. То не се осланяше единствено на зрението — клоните, стените и разстоянието не бяха пречка за него. Видя пълчищата на Кали в къщата и детето, оставено да играе само в стаята. Видя как езичникът полутитанида тича като обезумял по стълбите, видя Чироко Джоунс да се появява на бегом, разбра кога двете човешки същества и трите Титаниди бяха скочили във водата.

За момент се отдаде на надежди — когато Демона се гмурна под водата. Колкото и да мразеше Джоунс, знаеше, че никой от бандата на Кали не може да се мери с нея — нямаше такъв и сред неговите хора. Нищо не би зарадвало Лутер повече от гледката на Демона, разкъсващ на парчета слузестите изчадия на Кали. Тогава детето може да стане негово…

Наблюдаваше с неверие как Ангелът се спусна надолу.

— Ангели! — изпищя той. — Ангели? Боже, боже, защо ме ижоштави?

Последователите му нервно потреперваха зад гърба му, нетърпеливи да се емнат. Тъй като бяха абсолютно безмозъчни, те някак се настройваха на неговата вълна. Попиваха нарастващото му безсилие, омразата към Демона и Кали… бързата, разяждаща боязън заради току-що изреченото, равносилно на смъртен грях.

Лутер носеше на колана си специален Кръст от бронз, чиито ръбове до един бяха остри като бръснач. Измъкна го и започна да се млати с него по краката, като триумфираше при всеки удар, умъртвяващ собствената му плът.

Над главата му се разнесоха зловещи звуци.

Той вдигна глава и зърна Кали, която слизаше от убежището си на дървото. Пред невероятната й пазва се люлееше бинокъл. Нейният бодироб, осемгодишно голо момче, търчеше уплашено подире й, пъргаво като маймунка. Носеше златен нашийник и бе прикован със златна верига от четири халки към господарката си.

Кали бе цялата позлатена и разлагаща се. Веригата на роба бе нискокаратна, но пръстените и халките, с които бяха отрупани пръстите на ръцете и краката й, бяха изработени от чисто, меко, нежно злато. Огромният й кафеникав бюст се поддържаше от месингов сутиен, който навяваше мисли за готическа катедрала. Краката и четирите й ръце бяха стегнати в безчет богато украсени ленти и обръчи така, че плътта й преливаше. Талията бе закопчана в златен пояс с дължина две педи, ето защо телесата й се раздуваха и прерастваха в купища тлъстини по бедрата и ханша. Изразът „фигура като пясъчен часовник“ сякаш бе създаден специално за нея.

Ноктите на ръцете й, дълги към двайсет сантиметра, бяха направени от бронз.

А лицето й… въпросът с лицето беше по-сложен, тъй като Кали имаше три глави. Но двете, отдясно и отляво, бяха закрепени с гвоздеи и ако някоя от тях изгниеше, биваше сменена с резерва от богатите запаси на Гея. Когато Кали слезе от дървото и се отправи към Лутер с гротескната походка на полюляваща бедра блудница, една от страничните мъртвешки глави бе доста престояла, а другата — съвсем пресна.

Тази в центъра бе принадлежала в предишния си живот на една монахиня, Мая Чандрафрабха. От нея бе останала само главата. А приживе Мая бе имала плоско, ужасно, стерилно тяло. Докато тази, която сега се наричаше Кали, цъфтеше в злокачествената си плодовитост. Утробата й бе плодородна като на медуза и на всеки килорот тя раждаше поредното вресливо уродче за славата на Гея.

Украсата на колана й се състоеше от човешки скалпове.

Лицето на Кали бе мъртво и безизразно. Въртеше натам-насам очи, но без да мига. Не се усмихваше, не се мръщеше, нито пък затваряше уста, тъй че челюстта й бе увиснала, а езикът вечно изплезен. Смехът на Кали бе гъргорещият звук, който Лутер бе чул.

Кали бе олицетворение на варващината.

Хилеше се на Лутер, и пръстите на две от ръцете й рисуваха неясни символи във въздуха.

— Тя казва къде, по дяволите, беше изчезнал, Лутер? — измърмори монотонно момчето.

Момчето бе орисано с велика съдба. Когато семейството му се беше измъкнало от убежището си в планините на Мексико, една от спасителните мисии на Гея го беше прибрала. Майка му бе глухоняма, благодарение на което то имаше способности, полезни сега за Кали. Навремето весел, здрав, буден малчуган, сега приличаше на карикатура на Световния глад. Очите му никога не изпускаха от поглед ръцете на Кали. Откакто бе дошъл на Гея, бе остарял с горе-долу осемдесет години.

— Гея ме упълномощи да взема детето — изгърмя Лутер.

Кали загъгни още по-силно и пръстите й запърхаха.

— Тя казва Гея не те е упълномощила, освен ако не пристигнеш пръв — изстреля момчето. — Тя казва, че си адски закъснял. Тя казва ти си породист… — Кали го плесна през устата — Тя казва ти си прод… — Пореден удар през лицето. — Протист… — И отново шамар. — Про… тестент… но… ти си протестант претакован… неук… дяволски долнопробен християнин. Тя казва, че си прекалено гаден, за да живееш. Тя казва защо не цунеш папата отзад.

— Уличница от Фафилон! Блудница от Гомор!

— Тя казва да вървиш по дяволите. Каза, че ще ви разкатае, теб и цялата ти срамна шайка. Тя казва, че ще те накара да дадеш обет за без… — Кали отново го перна. — Бези… беза… безбри… безбрачие.

Момчето въздъхна с облекчение, щом уцели правилната дума и Кали престана да го удря.

— Безбрачие, безбрачие, безбрачие — мърмореше то. Без съмнение, следващия път щеше да я произнесе правилно.

— Фофщина — изгърмя Лутер, сиреч се опита да каже „попщина“. Артур Лундквист, чийто бледен дух надъхваше действията на нещото, в което се бе превърнал, не познаваше думата „попщина“ от неограничената индулгенция, тъй като беше от трижди реформираните лутеранци и духовен съюзник на повечето католически секти. Но на Гея й доставяше удоволствие всичките й свещеници да бъдат фундаменталисти, а тя имаше силна памет, ето защо Лутер се вбеси още повече.

— Фофщина! — повтори той и Апостолите фъфлеха и се умилкваха съчувствено на слабостта му. — С кво прафо се опитфаш да отмъкнеш детето?

— Тя казва, че по заповед на Гея. Тя казва, че е свършила дяволски по-хубава работа от теб и твоите лайнари.

— Но Ангелите. Аз… — Лутер се спря, яростен, но неспособен да предприеме нещо без да изпадне в богохулство.

Защо Гея й бе дала Ангелите? Лутер нямаше Ангели. Никога не бе ги имал, никога дори не му бяха казвали, че би могъл да ги има.

— Няма да стане — опита се той отново. — Ангелът ти не може да стигне Фандефониума.

Момчето отново се втренчи в ръцете.

— Тя казва, че ще стане. Тя казва тя има много Ангели. Има достатъчно да разчита, че малкият дявол ще стигне до Пандемониума. Тя казва че би искала да получи сочна хапка от нейния голям и сочен…

Този път Лутер изкрещя и фрасна момчето. То преглътна удара, както бе преглъщало всичко през последните две години, без да откъсва очи от ръцете на Кали, без да спира гадните си клетви. Научено бе, че нищо, което идва от някъде другаде, не би могло да се мери с нещата, които идват от нея.

Но този път бъркаше. Лутер замахна с кръста си и уби момчето на място. После се обърна към Кали и Апостолите му го последваха. Започнаха да я разкъсват. Тя не се противопоставяше. Просна се възнак и загъргори, а смехът й още повече вбесяваше Лутер…

Докато не забеляза, че всичките му Апостоли са мъртви.