Джон Варли
Демон (35)

ЕДИНАЙСЕТ

Както още много други неща на огромното колело, и Белинзона имаше мистериозен произход.

Първият земен проучвател на Диона беше съобщил за голям, празен град от дървесина. Изграден бе върху здрави колони, с улици, виещи се из скалистите хълмове на Ментовия залив. На юг от него се бяха ширнали полуравнинни области, издигащи се до проход, който бе заобиколен от гъста гора, обитавана от опасни създания. Но несравнимо по-лоши бяха плаващите пясъци, треската, отровните и хищни растения на Белинзона. Доста неуютно местенце.

Чироко Джоунс бе минавала оттам много преди „проучвателите“, но просто не си бе направила труда да разправя за града-призрак, изникнал през петдесетата година на магьосническия й стаж. И тя, като всички останали, се чувстваше объркана. Как ли се беше пръкнал?

Едно беше сигурно: беше граден по човешка мярка. Сградите, и големи, и малки, бяха пригодени към човешките размери.

След като заприиждаха бежанците, Чироко разбра идеята на Гея — да изгради сигурен подслон предвид неизбежното избухване на войната. Но в земите на Диона Гея не предеше, не предяха и нейните хуманни пориви. Някой беше изградил сърцевината на Белинзона, и то солидно. Приносът на Гея се състоеше просто в набавяне на населението му.

Чироко подозираше, че градът е дело на гномовете. Но нямаше доказателства. В архитектурата не съществуваше „стил а-ла-гном“. Джуджетата строяха най-разнородни неща, които си приличаха колкото стъклените замъци и хеопсовите пирамиди. А толкова би искала да си поприказва с тях и да ги пита за това-онова. Но дори вездесъщите Титаниди никога не бяха виждали малките човечета.

Хората бяха достроили безразборно и недобросъвестно центъра. Новите колони обикновено се крепяха на понтони, а и тази многобройна флотилия от лодки… Но някои постройки имаха твърде внушителен вид, независимо от цялата занемара и от това, че не се използваха по предназначение.

Чироко трябваше да събере бойни отреди за борбата с Гея. Само Белинзона можеше да й осигури достатъчно хора, но разхайтената пасмина не й вършеше работа. За да се сдобие с желязна дисциплинирана армия, трябваше да цивилизова и прочисти мястото, и несъмнено тя да командва парада в града.

Избра като начало голямата като хамбар сграда от Блатото на отчаянието. Наемателят на име Малески, от Чикаго, бе нарекъл своята обител Клупът. Чироко бе проучила под лупа Малески, член на голямата белинзонска четворка кръстници на мафията. Чутото звучеше като мит, но тя реши, че си има работа само с един от образците на местния фолклор. Предстоеше й да се опълчи срещу реалистичен чикагски гангстер.

Когато Чироко и петте Титаниди влязоха в сградата, почти всички обитатели се бяха струпали в другия й край, зяпаха през прозорците и киризеха небесната вис. Това не беше случайност. Чироко се изтъпани в центъра на една просторна стая под светлината на блещукащите фенерчета и зачака да я забележат.

Не чака дълго. Изненадата премина в смут. Смяташе се, че никой не може да влезе току така в Клупа, който стабилно се охраняваше отвън. Но Малески още не знаеше, че всичките му гардове са покойници.

Охраната в стаята наизвади саби и се пръсна покрай стените. Някои измъкнаха фенерчета. Агитка от деветима образува около Малески щит. За миг всички замряха.

— Чувал съм за теб — обади се най-сетне Малески. — Не си ли ти Чироко Джоунс?

— Градоначалник Джоунс — поправи го Чироко.

— Градоначалник Джоунс? — повтори Малески. Той излезе от обръча на агитката. Очите му се впиха в кобура върху черния брич, но май хич не се притесни. — За мен това е ново двайсет. Твоите хора бяха окошарили някои от моите момчета. Затова ли си тук?

— Не. Аз национализирам тази сграда. Обявявам десетчасова амнистия. Ще ти е скъпа всяка минута, така че побързай. Останалите също са свободни. Давам ви пет минути да си омитате партакешите.

За момент никой не издаде нито звук, от смайване.

Малески първо се намръщи, после се засмя.

— Дрънкаш адски простотии. Тая сграда е частна собственост.

Този път Чироко се засмя.

— На коя планета смяташ, че се намираш, идиот такъв? Кларинет, простреляй коленете на тоя баламурник.

Заповедта й бе изпълнена незабавно и перфектно.

Малески рухна и секунди след това стана мазало. Никой от оцелелите участници впоследствие нямаше думи да опише меллето, освен да отбележи, че „а си направил крачка напред, а са ти надупчили черепа — и си мортус“. Около двайсет човека не се помръднаха, въпреки ревовете и заповедите на Малески да пречукат проклетите кучки. Но балами нямаше — Титанидите държаха пушки във всяка ръка, а повечето от дебеловратите мутри бяха чудни мишени. Накрая Малески спря да пустосва и просто си лежеше, като дишаше тежко.

— Окей — изръмжа той най-сетне. — Окей, ти печелиш. Ще се махнем. — И тежко се претърколи.

Наистина беше много добър. Ножът бе скрит в ръкава му и той го запрати изневиделица с прецизността на дългата практика. Снарядът изсвистя във въздуха… и Чироко го хвана на педя от гърлото си. Малески се втрещи. А ножът вече летеше обратно към многострадалните му колена. Мъжът, застанал от лявата страна на Малески, се сгърчи в предсмъртна агония.

— Роки, превържи го. После го разкарай оттук. А останалите да хвърлят оръжието и да се дръпнат. Всичкото оръжие. А сега се съблечете. Занесете по едни панталони до вратата и ги подайте на Валия — жълтата Титанида. Ако тя намери някакво желязо, ще ви счупи вратовете. После можете да ги обуете и да изчезнете. Остават ви още четири минути.

И една стигаше. Всички бързаха да си вървят и никой не се опита да менти.

— Разправете всичко на приятелчетата си — извика подире им Чироко.

Започнаха да пристигат нейните хора. В групата й имаше и хора, и Титаниди. Титанидите бяха спокойни и си знаеха работата. Човеците бяха узнали за плановете само преди часове, затова нервни. Сред тях имаше Свободни жени, Доброволни бдители и някои от другите общности.

Домъкнаха маса и Чироко зае председателското място, след като уредиха въпроса с осветлението. Все още бе под пара заради битката и двубоя с Малески. Трикът с ножа й се удаваше само шест пъти от десет. Нямаше право отново да поема такъв голям риск — беше се разминала със смъртта на косъм.

Но най-вече я мореше сценичната треска. Очевидно този недъг бе твърде упорит. Преследваше я още от дете.

Двама от Доброволните бдители, работили в медиите още преди Войната, донесоха кабели, триножник и малка камера. Чироко примигна от блясъка на осветлението и погледна микрофона пред нея.

— Цялото оборудване е от памтивека — измърмори единият.

— Направете така, че да действа поне час — помоли Чироко. Но той като че не я слушаше — изучаваше лицето й от няколко ъгъла. Пресегна се колебливо към челото й, а тя стреснато се дръпна.

— Сложи нещо на лицето си. Лъщи — отбеляза мъжът.

— Да сложа какво?

— Грим.

— Наистина ли е необходимо?

— Госпожо Джоунс, ти каза, че искаш консултант по медиите. Аз просто ти обяснявам какво бих направил на твое място.

Чироко въздъхна и кимна. Една от Титанидите измъкна някакво мазило, което бе одобрено от консултанта с половин уста. Той наклепа с него лицето на Чироко.

— Картината е доста добра — съобщи другият мъж. — Но не зная колко ще изкара тая бракма.

— Тогава по-добре да започваме — нареди ортакът му. — Той взе микрофона. — Граждани на Белинзона — произнесе той и подскочи от бученето на микрофона. Пипнаха някое-друго копче и след поредната проба се получи ясен звук. Чироко чуваше думите да отекват в хълмовете навън.

— Граждани на Белинзона — прогърмя уредбата. — Имаме важно съобщение от Чироко Джоунс, вашият нов кмет.

На прозореца бе застанала една от Свободните жени и зяпаше нагоре.

— Ето я картината! — викаше тя.

Чироко се окашля нервно, потисна порива да се ухили до ушите, останал й от пресконференциите на НАСА, преди милиони години, и заговори:

„Граждани на Белинзона. Казвам се Чироко Джоунс. Мнозина от вас са чували за мен — аз съм един от пионерите на Гея и известно време работих при нея като Магьосница. Преди двайсет години бях освободена от този пост.

Важно е да знаете, че макар Гея да ме уволни, Титанидите не приеха това нейно решение. И всички те са на моите заповеди. Обстоятелство, от което никога не съм се облагодетелствала изцяло. Но сега ще го сторя и резултатите от това мое решение ще променят живота ви.

А сега, както вече споменах, всички вие сте «граждани на Белинзона». Вероятно недоумявате какво означава това. Неговата същност е, че всички се задължавате да се подчинявате на моите нареждания. По-късно планирам да въведа демократично управление, но сега за сега е по-добре да правите каквото ви казвам.

В момента в града ви има няколко хиляди Титаниди. Всяка една е наясно с новите закони. Приемете ги като полиция. Би било голяма грешка да подлагате на проверка тяхната сила и мобилност.

А сега за новите закони на първо време. Ще последват и други, по реда си.

Никакви убийства повече.

Забранява се робството. Да се освободят всички поробени лица. Незабавно. Казаното важи и за всички останали дейности или обичаи, които по някакъв начин накърняват човешките свободи. Колебаещите се — да речем тия, чиято религия твърди, че жената е собственост на мъжа — за тяхно добро да се допитат до някоя Титанида. За тази цел ви се дават десет часа амнистия.

Край на търговията с човешка плът. Всеки, уличен в сделка с Железарите, ще бъде застрелван на място.

Край на частната собственост. Разрешава ви се да спите там, където сте спали и досега, но не си въобразявайте, че притежавате нещо повече от дрехите на гърба си.

Поне четири декарота се забранява носенето на прободно оръжие. Докато трае амнистията предайте всичко на някоя Титанида. Ще гледам да ускоря максимално прехвърлянето на полицейските функции в човешки ръце. Междувременно за притежаване на хладно оръжие ще наказвам със смърт. Признавам, че липсата на ножове ще създаде известни битови проблеми, но мярката е неизбежна.

Не мога в скоро време да ви обещая много благини. Но вярвам, че някой ден, макар и не скоро, ще оцените високо онова, което правя за вас. Само експлоататорите, робовладелците и убийците ще загубят сегашното си положение. Останалите ще спечелят сигурност и ще усетят ползата от цивилизованото човешко общество.

До десет часа в сградата, наречена Клупът, да се явят хората, чиито имена ще бъдат прочетени, в противен случай ги очаква смърт чрез разстрел.“

След това Чироко изреди двайсет и пет имена на най-влиятелните лидери на мафията, бандите и тайните сдружения. Списъкът бе съставен с помощта на Конъл.

Чироко прочете същото въззвание на френски и на руски. После предостави микрофона на една от Свободните жени, която го прочете на китайски. Имаше още десетина превода, на човешките езици и на езиците на Титанидите. Чироко се надяваше обръщението да е достигнало до всеки нов гражданин на Белинзона.

Почувства се изтощена, след като най-сетне остана сама. Май не беше се справила най-добре. Тук-таме май трябваше да има гръмки декларации. Живот, свобода, може би нещо за щастието. Но като се размисли, осъзна, че най-много вярва в Правата с главно П. Нима някой смъртен би могъл да оспорва Правото на Живот?

Така че тя отново се върна към прагматизма. Беше й служил вярно през дългия й живот.

Дори и да започваше с най-добри намерения, за които нямаше дар-слово, Чироко съвсем не бе толкова сигурна в тяхната целесъобразност.

 

Животът в Белинзона не можеше да се нарече скучен. Насилствената смърт бе навред и връхлиташе изневиделица. За връзкарите тя беше едно удобство, без излишни нерви. Но никой не знаеше кога даден бос ще бъде ликвидиран и цялата грижлива подготовка за по-лек живот ще отиде на вятъра. И въпреки това бе за предпочитане пред това да си част от безличната маса. За тази маса Белинзона беше особен ад. Като не се брои постоянната заплаха от заробване… повечето люде нямаше какво да правят.

Разбира се, винаги съществуваше нуждата от оцеляване. Това ти запълваше времето. Но не бе същото като да имаш работа. Не бе същото като да отглеждаш реколта на собствените си ниви — или дори на нивите на земевладелеца. В покрайнините хората бяха длъжни да се подчиняват на Боса, на Шогуна, на Земевладелеца… на някакъв местен Господин Големец. Жените бяха още по-онеправдани, освен ако не попаднеха при Свободните си посестрими. Тяхната робия бе още по-тежка. Нещо по-страшно от непосилния труд на мъжете-роби. А именно — старовремско сексуално робство. Жените сменяха собствениците си десет пъти по-често от мъжете.

И когато някой станеше безполезен, идваше касапницата.

В действителност, малцина биваха убивани само от людоедски подбуди. Случваше се, но при наличието на манната и на босовете това бе поставено под контрол. И въпреки това, при липсата на месо, много от труповете, вместо до обществените клади, стигаха до кланниците, ножовете и огромните казани.

Друг голям проблем беше отегчението. То пораждаше престъпления — безсмислени случайни престъпления, — санким Белинзона се нуждаеше от някаква причина за насилие.

Честно казано, Белинзона бе узряла за промени — независимо какви.

Така че когато цепелинът спря над града, нещата замряха.

Тукашните хора бяха виждали цепелини, но отдалече. Знаеха, че са големи. Мнозина си нямаха понятие, че гигантите са интелигентни. Повечето бяха осведомени, че цепелините избягват Белинзона заради пожарите.

Но очевидно това не важеше за Свирчостоп. Примъкна се над града, сякаш го правеше всеки божи ден и разпростря грамаданската си сянка от Блатото на отегчението до Товарните пристани. Голям бе почти колкото Ментовия залив. После просто увисна там, най-голямото нещо, което жителите на Белинзона бяха виждали в живота си. Титаничните му задни перки бавно и апатично шаваха, само колкото да се задържи точно над центъра.

Това само по себе си бе достатъчно, за да спре движението. После от цепелина слезе една личност, която започна да дрънка разни небивалици.