Джон Варли
Демон (66)

ТРИНАЙСЕТ

Пясъчният червей бе обект на всеобщ мистичен страх. За него се разправяха хиляди истории, нищо че от човеците само Чироко го беше виждала.

Бил дълъг десет километра, а устата му била двеста метра. Лочел кръв. Обичал да се крие под пясъка, където се плъзгал по-бързо от тичаща Титанида, а когато се измъквал на повърхността, поглъщал цели армии.

Е… нещо такова.

Много от лаладжиите си спомняха чудовището от адски стария филм — един от любимите на Гея. Тя толкова много го харесала, че сътворила чудовището и го пуснала в Мнемозина, която, според легендите на Титанидите, навремето е била перлата в короната на колелото.

Истината беше и много по-цветиста, и много по-семпла.

По пътя през пясъците превалиха една голяма извивка в средата на червея, който бе дълъг триста километра и четири в диаметър. Предпочиташе да стои под повърхността, но там, където не можеше да вмести диаметъра си, той нямаше избор, така че гънките му се виждаха надалеч. Лека-полека постепенно раздробяваше скалата на фин пясък и някакси си прехранваше от минералите.

А що се отнася до скоростта…

Триста километра пясъци създават доста триене — Пясъчният червей бе направен от огромни пръстеновидни сегменти с дължина около сто метра. Събитията се развиваха горе-долу така: сегментите се поместваха шест-седем метра напред, но един по един, верижно. А след две или три минути атакуваха следващите шест-седем метра дистанция.

Облекчението когато го видяха внушителен и толкова безвреден, бе толкова голямо, че даде тласък на една мания и Чироко не си мръдна пръста да я спре. Армията започна да го покрива с графити.

На два-три километра преход командирите даваха кратка почивка и войниците се струпваха около червея и започваха да пишат върху най-голямата, при това жива стена, която някога бяха виждали и да се смеят на съобщенията, оставени от предшествениците си. Имена, градове и сантиментални любимци. „Мариян Пападаполис, Джакарта“, „Карл Кингсли, Буенос Айрес“, „Фад Фонг, Великият Свободен щат Тексас!“

По удивително меката обвивка на гиганта можеше да се дълбае с меч или нож.

Имаше поезия: „Този, който топките на червея изографисва…“

Спешни съобщения: „Сами, обади се вкъщи!“

Реклами: „За да прекарате добре, обадете се на Джордж, Пети легион, дванайста палатка.“

Критика: „Соня Колская е страхотна кучка!“

Философия: „Проклета Армия.“

Полезни предложения: „Ухапи се отзад.“

И патриотизъм: „СМЪРТ НА ГЕЯ!!!!“

Това съобщение се повтаряше по цялата дължина на червея. Имаше вълнуващи възпоменания за мъртви приятели, тъга и носталгия. Дори малко история: „Килрой мина оттук.“

Присъствието на червея беше полезно. Армията се нуждаеше от някакво комично разтоварване. Преходът през Мнемозина беше ужасен.

Температурата достигаше сто и четири по Фаренхайт и рядко падаше под сто, сиреч под четирийсет градуса по Целзий. Влажността беше ниска, но липсваше отмората на нощта, липсваше хладният полъх.

Стратегията тук беше доста по-различна от тази в Сахара. Слънчевата светлина бе слаба като разреден чай. Човек не можеше да хване тен, камо ли да изгори. Затова не носеха тропически шлемове или други подобни. Мнозина се разсъбличаха, за да съхне по-бързо потта. Други слагаха най-леките си дрехи, за да попиват част от влагата.

Но и двете стратегии не бяха добри. Водата щеше да стигне за прехода, без да я пестят. Проблемът беше друг — да се осигури възможност на хората да поспят и да предпазят краката си от изгаряне.

Раздадоха се странни устройства, оплетени от груба тръстика, нещо като мини-ски. В тази пустиня цялата топлина идваше от земята, под пясъка, който на места ставаше за пържене на яйца. Освен, че предпазваха подметките от допира със земята, „луноходките“ разпределяха теглото така, че да не затъваш.

Титанидите също имаха луноходки, само че в макси вариант. Но Джиповете прекараха ужасни дни. Почти непрекъснато стенеха.

Лагеруването също беше кошмарно.

Хората спяха прави, подпрени на колите. Струпваха всички подръчни материали, за да се изолират от палещата земя. Трупясваха се върху тия купчини палатки, дрехи, одеала и какво ли не още, за да се събудят скапани, плувнали в пот, масово сънуваха, че ги изгарят на клада.

Беше по-отморяващо да се спи по време на път. Войските на партиди се качваха на колите и преспиваха по няколко часа, докато не ги вдигнеше следващата смяна. Мнозина заспиваха както си вървяха, просваха се и скачаха с неистов вик.

Имаше случаи на пълно изтощение и обезводняване. Въздушните сили сновяха насам-натам непрекъснато, като пренасяха най-изнурените войници до Океан. И въпреки всичко пустинята взе своите жертви, макар и не толкова много, колкото бе очаквала Чироко.

В зоната на здрача между Мнемозина и Океан, на брега на топлото езеро, където Офион извираше пак, Чироко разреши кратък отдих, след който поеха в бърз марш към най-голямото море на Гея, което заемаше шейсет процента от територията на Океан и се наричаше също Океан.

Морето беше студено. Всичко живо с ликуване нагази в благодатната вода.

Чироко събра генералите си още веднъж. Опита се да скрие страховете си от тях, но не се заблуждаваше, че е успяла. За Чироко Океан беше големият непознат. Неведнъж го бе прекосявала, но винаги умираше от страх. Един необясним страх, тъй като никога не беше загазвала тук. Но Габи отказваше да говори за Океан и точно това я притесняваше.

На съвещанието бе решено войниците с разклатено здраве да останат тук, на западния бряг на езерото. Не можеха да си позволят лукса да им осигурят охрана, така че ги оставяха сами да се грижат за себе си.

Чироко им преподаде кратък курс по оцеляване — кое се яде и кое е опасно — и след безкрайни отлагания най-накрая поведе армията на поход през Океан.