Джон Варли
Демон (36)

ДВАНАЙСЕТ

Изминали бяха само двайсет рота откакто Чироко бе узурпирала властта и вече й се щеше да зареже Белинзона. Предвиждала бе размириците, но това не променяше факта, че те я отегчават. Въздъхна и продължи да се ослушва. В този момент предпочиташе евентуалните й съюзници да не се нуждаят от методи на убеждение, подобни на тези при Малевски.

Но както се очакваше, нямаше да мине без други демонстрации. От двайсет и петте от черния списък осемнайсет бяха мъртви. Седем бяха дошли, безоръжни, да изразят предаността си на новия Бос. Чироко чудесно знаеше, че не всичките са неблагонадеждни, но беше най-умно да ге остави да загинат от собствената си лакомия и да си плетат интригите, след което щяха да увиснат на въжето в името на закона. Имай вяра на човека точно тогава, когато е загазил.

И така, в този смисъл лошите момчета не бяха проблем. Страшни главоболия й създаваха, то се знае, тъкмо добрите.

— Ние не можем и няма да отстъпим автономията на нашия анклав — обясняваше Трини. — Отскоро си тук, Чироко. Нямаш представа какво е да си жена и да оцеляваш в Белинзона! А на какво бяха подлагани някои от нашите… О, това ще те накара да виеш! Изнасилването е нищо работа. Не отстъпваме своята независимост.

— И ние няма да се разоръжим — заяви Стюарт. Той бе представител на Доброволните стражи, а Трини — доайен на Свободните жени. — Ти говориш за закон и ред. От седем години май само нашата група се бореше за спазването на известна доза благоприличие от всички човешки същества на Гея. — На това място Стюарт направи многозначителна пауза и се втренчи в Трини, която обаче не се смути. — Ние сме и ще бъдем на стража на благоприличието дори на онези, които не са ни поддръжници. За целта се нуждаем от хора и оръжие. Не твърдя, че сме преуспели. Но всичко е било в името на морала.

Чироко гледаше ту единия, ту другия. Странно, и двамата бяха успели да да се вместят в по няколко изречения. И май не си спомняха за десетте часа спорове и кавги, които бяха сумирали току-що за броени минути.

Но в един миг настъпи гробна тишина и двамата притеснено погледнаха към Чироко.

— Харесвам ви и двамата — тихо каза тя. — Ще ми е адски неприятно, ако някой от вас бъде убит.

Не трепнаха, но някак помръкнаха.

— Стюарт, и двамата знаем, че оръжейното ми ембарго няма да трае вечно… Аз контролирам всичките муниции в Белинзона, макар че тук е фрашкано с оръжие, и огнестрелно, и хладно, което смятам да конфискувам, за да спечеля време. Имам намерение да използвам краткия промеждутък, когато всички са разоръжени, за да… дам на хората възможност да си отдъхват. През следващите дни Титанидите ще се поразвихрят, така че ще има доста убийства. Но хората убийци ги чака публична екзекуция. Искам всички да видят. Освен на върховната си власт, разчитам на факта, че повечето от заселниците идват от законови общества на Земята, така че скоро ще си спомнят как да живеят заедно в разбирателство.

— Опитваш се да създадеш рай, така ли? — подсмихна се Стюарт.

— Изключено. Нямам илюзии. Ще започнат брутални и нечестни игри. Но вече е по-добре отколкото преди двайсет рота.

— Тогава лично аз се чувствах на сигурно — вметна Трини.

— На сигурно като в концлагер. Вината не е твоя — и аз да бях на тебе, щях да съм същата. Но аз трябва да разруша стените. А не мога да си позволя много Доброволни стражи с мечове да се навъртат наоколо, преди да разбера що за стока са. — Тя се обърна към Трини. — Предлагам следното. След като конфискувам оръжието, да разреша само на полицаите да носят мечове и тояги и само на жените — ножове.

— Не е честно! — извика Стюарт.

— Дяволски си прав — продължи Чироко. — Не е честно и това, че разни мутри са разпродавали жените като зарзават на сергия.

Трини наостри уши, но все още бе нащрек.

— Някои от сестрите ще загинат — посочи Трини. — Повечето от тях не знаят как се борави с ножа.

— Някои загинаха вчера, защото нямаха ножове — парира Чироко.

Трини продължи да е нащрек. Чироко се обърна към Стюарт.

— Що се отнася до твоите Доброволни стражи… след преходния период ще ни трябат полицаи-човеци. Смятам да са твоите хора.

— Въоръжени с бухалки? — запита той.

— Не подценявай бухалките.

— Значи моите хора ще тарашат разни приятелчета? Ами ако им извадят нож?

— Зависи колко добър е твоят човек. Инак му е спукана работата.

Чироко ги остави да премислят. Изкушаваше се да ги постави натясно. Но и те самите знаеха, че нямат избор. В техен интерес бе да намерят начин доброволно да харесат решението, или поне отчасти.

— Значи ще има закони и съдилища? — запита Стюарт.

— Засега не. Дотогава Титанидите ще действат като съдници. Съвсем скоро ще изработим законите и ще преминем към спазване на юридическите формалности.

— Нямаше да е зле вече да има закони и съдилища — каза Трини.

Чироко само я погледна. Сети се за далеч по-бруталната алтернатива, която бе кръстила „Панацеята на Конъл“. Сиреч цялата власт на Титанидите. Чироко изцяло би се доверила на техния вердикт. Щом те постановяха смъртна присъда за някой човек, беше сигурно, че са прави. Това безмерно би опростило и ускорило нещата.

Дори не знаеше дали не бърка. Чироко вярваше в доброто и злото, но понятията праведно и грешно бяха нещо коренно различно. Трини се уповаваше за праведния съд, защото с това бе израсла. И Чироко също като нея вярваше, че безусловно съдилищата са необходими на хората, ако ще живеят в общество. Но тя не ги боготвореше. Убедена бе, че Титанидите подушват злото в човеците по-добре от които и да е дванайсет съдебни заседатели.

И все пак се беше спряла на по-трудния вариант — съда в човешки вариант.

— Сигурно ще имаме съдии, когато му дойде времето. Но от вас зависи.

Трини и Стюарт се спогледаха.

— Искаш да кажеш от нас двамата? — попита Стюарт. — Или от всички граждани?

— И това зависи от вас. Сработите ли се с мен, ще имате шанс вие да управлявате, щом аз се махна.

— Щом се махнеш? — смая се Трини. — Но кога?

— В първия удобен момент. Взех властта не по желание. А защото само аз съм способна да управлявам и… поради причини, които не ви засягат. Нямам афинитет към властта. Създава ми адски главоболиям.

Стюарт ставаше все по-умислен. Чироко реши, че добре го е преценила. Беше жаден за власт. Преди войната сигурно е заемал ръководни постове.

И Трини притежаваше същия импулс, макар и под различна форма. Освен това беше любяща майка и водеща сила сред Свободните жени.

Трини и Стюарт бяха лика-прилика. Чироко не харесваше истински нито един от двамата. Долавяше нещо перверзно в основата на желанието да командваш масите, но смяташе вождовете за необходимо зло. При нужда Чироко умееше да се сработва с лидери.

— Какъв вид управление предвиждаш? — попита предпазливо Стюарт. — Премахна частната собственост. Ти комунистка ли си?

От пространния отговор на Чироко стана ясно, че режимът е военна диктатура с комунистическа идейна платформа. в сбит преразказ нещата стояха така: премахване на робството и социалното неравенство, или „да бъдат отнети всички придобивки, получени от безскрупулните граждани само защото са кучи синове“, както цветисто се изрази Чироко. Следващата фаза след предприетата от Чироко национализация, бе „връщането на сградите, стаите и лодките на хората, и то по честен път“, сиреч уважаване на гражданските искове „за лична собственост, за жилища и земя“. Накрая Чироко изказа надежда, че след тези мероприятия ще дойде промяната.

— Защо всичко не си остане държавна собственост? — поинтересува се Трини.

— И това ще зависи от вас. Лично аз не ви го препоръчвам. Израснала съм с идеалите на демокрацията и частната собственост, може би затова. Но знам, че има и други теории.

Отново се взра в Стюарт и Трини, които се гледаха като куче и котка. С тия двамата нямаше да се мре от скука.

— От мене толкова — продължи Чироко. — Сега е ваш ред. Ще ми сътрудничите ли за изпълнението на безпрекословните ми решения?

— Щом са безпрекословни, защо сме ти ние?

— Да ме съветвате или критикувате. Но не си въобразявайте, че ще имате право на глас.

— Нима имаме избор? — попита Трини.

— Да. Няма да ви убивам. При отказ ще намеря други кандидати, а вие си вървете по живо по здраво. Все някой ще се навие.

— Да, знам — обади се Трини. — Може пък аз да приема.

Стюарт погледна Чироко и каза:

— Що се отнася до мен, твърдо да. И за начало ще ти кажа, че е огромна грешка да се оставят Титанидите да убиват хора. Това ще предизвика расова омраза.

— И аз бих искала тази промяна. Титанидите могат и сами да се бранят. Така че ако има застрашени, това са човеците, а не Титанидите. Но ако нещата не се уреждат по мирен начин, ще се наложи Титанидите да раздават правосъдие, като просто убиват всеки престъпник — било то мъж, жена или дете.

Стюарт май се стресна и се позамисли. Чироко не беше изненадана. Дори седемте години в дивата Белинзона не бяха изтрили човешкия егоцентризъм и убеждението, че накрая човешката раса ще триумфира над всички останали видове, също като на Земята. Стюарт просто едва сега осъзнаваше идеята, че тия сметки могат да излязат криви. И това не му се харесваше. А още колко неща нямаше да му харесат…