Джон Варли
Демон (7)

ДВЕ

Крис ловко обърна пържените яйца от медния тиган върху керамичната чиния. Тиганът беше огромен, както и всичките му домакински съдове. Най-често му гостуваха Титаниди, които обичаха да ядат толкова, колкото и да готвят.

Не го биваше за готвач, но това май не притесняваше Чироко. Тя омиташе вече втора порция яйца и дума не обелваше. Крис придърпа табуретка до огромната маса и се настани срещу Чироко, която тъкмо разкъсваше стръвно четиринайстото яйце. Крис, който дояждаше второто, й хвърли поглед през масата.

Изглеждаше бледа. Окльощавяла. Ребрата й се брояха, а гърдите й почти не се забелязваха.

— Как мина пътуването? — попита Крис.

Тя кимна и се пресегна за чашата кафе, за да преглътне последната хапка. Наложи се да я държи с две ръце. Чашата беше за Титаниди.

— Без проблеми — отвърна Чироко и обърса уста с опакото на ръката. После се направи на ударена и взе салфетка.

— Съжалявам — с нервен кикот рече тя.

— Твоите обноски хич не ме засягат. Къщата е и твоя.

— Да-а, но това не е повод да се държа свински. Толкова беше вкусно. Имах предвид истинската храна.

Той знаеше какво има предвид. Прекалено дълго беше яла треволяци. Но се усмихна на епитета за храната. „Беконът“ беше месо от смехурковци със свински гени по дядова линия и при объркващата система на кръстосване на Гея това би вкарало Лутер Бърбанк^[1] в лудницата. „Яйцата“ бяха плодове на широко разпространен в Диона храст, но имаха вкус на истински.

Колкото и да бе странно, кафето си беше кафе, хибрид, приспособен към ниската гравитация на Гея. С разпадането на търговията със Земята отглеждането на кафе във високопланинските области стана също толкова изгодно, колкото и на кокаина, традиционният износен продукт за Гея. Но пазарът бе наводнен с кокаин, а кафе трудно се намираше.

— Конг е убит — започна Чироко след още една хапка.

— Наистина ли? От кого?

— Иска ли питане?

Крис се замисли и се сети само за един вероятен кандидат.

— Ще ми разкажеш ли?

— Ако запържиш още малко бекон. — Тя му се усмихна. Той въздъхна и стана.

Щом беконът зацвърча, тя му заразправя за видяното във Феба, като междувременно омете и втората порция. Стана, изплакна чинията си, застана до Крис и нареди няколко грамадни резена хляб на скарата.

— Според мен трябва да умре, когато нарежат мозъка му. Нали? — Чироко клекна и плъзна скарата в долното отделение на печката, за да се припекат филиите.

— И аз така мисля. — Лицето на Крис се изкриви.

Чироко се изправи и развърза опашката си, тръсна я и прокара пръсти през нея. Крис забеляза, че косата й е почти побеляла. И стига до кръста. Почуди се дали някога ще я подкъси. Допреди пет години рядко я пускаше под раменете, но след като лъсна черепа заради мозъчната операция, сякаш се влюби отново в дългата коса.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — попита я той.

— Отново говорих с Габи.

Крис не отрони дума и продължи да обръща парчетата бекон. Чироко се защура напред-назад из стаята.

— Какво ти каза?

Тя измъкна един титанидски гребен и започна да се реши. Помълча, после въздъхна.

— Видях я два пъти. Около три хекторота преди да ида до Планината на Конг. И после в Тетида. Първия път ми каза, че Робин се връщала на Гея. Защо — не спомена. Водела и децата си.

Крис си затрая. Не след дълго щеше да проговори, но започваше да се чуди за някои неща. Да речем, определението за „разумно“, смисълът на магията, границата между живота и смъртта. Изживяваше се като разумен. И цивилизован. Не вярваше в магьосничеството. Въпреки двайсетте години, прекарани тук, където си имаше „Бог“, с когото бе разговарял, въпреки че бе обичал един „Демон“, бивша „Магьосница“, не приемаше нито една от тези думи в буквалното им значение. Гея бе някакво незначително божество, не твърде дейно. Чироко бе забележителна, ала не притежаваше магически дарби, за добро или зло.

Пред лицето на нещата, които бе видял или чул, биваше ли да се притеснява за някакво си дребно възкръсване?

Но все пак то му беше създало доста ядове. Габи издъхна в ръцете му. Никога нямаше да забрави ужасните й рани. Първия път, когато Чироко му каза, че я е видяла, Крис избухна. После стана по-предпазлив, боеше се, че старата му приятелка започва да откача. Но лудостта бе прекалено просто обяснение. Дори рационалността да бе изфирясала, прагматизмът все още имаше някакво значение, а Крис смяташе себе си за прагматик. Но беседите на Чироко бяха изключително достоверни при предсказване на бъдещето.

— Кога ще пристигне? — поинтересува се той.

— На Гея ли? Вече е тук. Всъщност вече би трябвало да е близо до Таксидо Джанкшън.

— Тя идва насам?

— Конъл ги води. С тях са и няколко Титаниди. Какво има? Не ги ли искаш тук?

— Не е там въпросът. Ще е чудесно да я видя пак. Но никога не съм го очаквал. — Огледа кухнята. — Чудех се само дали ще ми стигнат провизиите. Може би трябва да отскоча до Хуа и да видя дали нямат нещо…

Чироко се засмя и го прегърна.

— Не се престаравай, Крис — каза тя и го целуна. — Титанидите са по-добри домакини от теб, пък и им харесва.

— Добре. Какво искаш да правиш? — Той я прегърна и с лекота я вдигна.

— Първо да махнем този бекон, преди да е изгорял. Реших, че не съм чак прегладняла.

— Нима?

— Е, не точно по този начин. Поне докато търчах през това вонящо колело и не виждах друго, освен железари. — Тя пъхна длан помежду им, плъзна я надолу към слабините му и го притисна. — Изведнъж домошарското ти лице започна странно да ме привлича.

— Това не е моето лице, стара жено.

— И то ще свърши работа — каза тя и отново го притисна.

 

След навъртането на сто и трийсетия лазарник отегчението се превърна в един от основните страхове на Чироко. Тя бе пощадена от опустошенията на старостта, от притъпяването на усещанията и оглупяването. Но може би някой ден щеше да й втръсне да изпълнява древния ритуал на съвокуплението. Това щеше да е денят, в който тя ще е готова да умре.

Но дотогава имаше време.

Намираха се в гнездото на гарван — таванско помещение над главната къща в Таксидо Джанкшън. С прозорци на всяка от шестте стени. Със стълби надолу към третия етаж и към камбанарията на Крис. Двайсет и пет въжета минаваха покрай едната стена, през дупки в пода и тавана.

— Йе-хуу — изкрещя Чироко и протегна ръка към въжетата. Избра едно и го дръпна. Най-голямата медна камбана нейде над главите им нададе радостен звън.

— Хубаво е, нали? — извика Крис и се стовари върху й.

— Бих казала триж по-хубаво — отвърна Чироко и дръпна още на два пъти въжето. После го обви с ръце и крака и го прегърна с все сила.

Животът на Гея имаше своите добри и лоши страни. Някои неща, като непроменящата се светлина, Чироко вече едва ли забелязваше. Редуването на деня и нощта беше само блед спомен. Едно от добрите неща, на които бе свикнала, беше ниската гравитация. Забелязваше я само когато правеше любов. Дори мъж като Крис бе лек като перце. Вместо да се превръща в смазваща тежест, тялото му беше топло и уютно. Можеха да си лежат така с часове, ако искаха. И тя обичаше това усещане. Щом мъжът веднъж проникнеше в нея, тя мразеше да се разделят.

Крис се надигна леко и я погледна.

— А каза ли нещо за… — Не довърши изречението, но както и да е. Чироко бе наясно какво има предвид.

— Нищо. Нито дума. Но знам, че наближава, и то скоро.

— Откъде знаеш?

— Не знам. — Тя сви рамене. — Наречи го шейсетгодишна интуиция.

— Доста вода изтече, откакто навърши шейсет.

— Моля? Сега съм на два пъти по толкова плюс десет.

— Значи си два пъти по-секси плюс десет отгоре.

— Дяволски си прав. Аз…

И двамата го чуха в един и същи миг. Недалеч се извисиха в хор гласове на Титаниди. Крис я целуна и отиде при прозореца с изглед към моста. Чироко се извъртя настрана и го погледна. Хареса й това, което видя, но се чудеше как ще го възприеме Робин.

От кръста надолу Крис беше най-косматото човешко същество на света. Сякаш носеше панталони от меча козина. Светлокафява, с цвета на косата му, дълга не по-малко от четвърт метър. Мека и тънка, най-хубавата козина, о която да си отъркаш босите крака.

Крис се превръщаше в Титанида. От петдесет хиляди рота насам. Сега по гърдите и ръцете нямаше нито косъм. Лицето му бе гладко като на момче — брадата му спря да расте преди години. Тук-там имаше и други неща, които сто на сто ще шокират Робин… Например опашката. Месестата й част беше само педя, но Крис я махаше и развяваше дългата й грива като игрив жребец. Самодоволно горд с нея, той не можеше да я командва повече от едно куче. Тя се мяташе насам-натам, докато той наблюдаваше как групата прекосява моста. Обърна се усмихнат.

— Те са! — извика той и дългите му уши щръкнаха над темето. Чироко се върна век и четвърт назад, към един филм, който дори тогава беше остарял: за палавите рисувани момчета, дето се превръщат в магарета. Малкото дървено човече, майка й, която я държеше за ръка в тъмното… но не успя да си спомни заглавието.

— Ще отида да ги посрещна — заяви Крис и заслиза по стълбата. Спря се, за да попита: — Ти ще дойдеш ли?

— След малко. — Когато остана сама, седна на големия, натъпкан със слама чувал, който им беше служил за легло. Отметна гъстите побелели коси от лицето си, протегна се и погледна през прозореца насреща.

Там зърна Габи, която седеше на един клон на нивото на камбанарията. На не повече от петнайсет метра разстояние.

— Добре ли беше? — попита.

— Да. — Чироко не усети притеснение или срам, когато осъзна, че Габи може би стои там отдавна.

— Трябва да внимаваш с него. Той е в голяма опасност.

— Какво мога да сторя?

— Има някои неща, които не знам. — Изглеждаше тъжна, после се поокопити. — Чуй две неща — рече Габи. — Първо, той е бащата и на двете деца. Може би и той ще го научи, защото Робин вече е съвсем сигурна.

— Крис?

— Да. Ще видиш. За Нова, как да е. Но и момчето е негово.

— Момче ли? Какво момче?

— Второ — продължи Габи. Засмя се. — Момичето ще те подлуди, но приеми нещата. Заслужава си усилията.

— Габи, аз… — Чироко въздъхна, а Габи направи кълбо и се гмурна в езерото. Видя я как се стрелна към дъното, изопната като струна, сетне видението изчезна в синевата.

Дълго се ослушва, но плясък не се чу.