Джон Варли
Демон (26)

ДВЕ

Конъл стоеше до кръст във водата и наблюдаваше как Робин плува по-скоро с ентусиазъм, отколкото с грация. Засмя се. Боже, колко е упорита. Само да се поотпусне, да се откаже от рекордите и просто се довери на гъвкавото си тяло…

Уроците започнаха скоро след завръщането им. Робин бе твърдо решена повече да не става за резил, защото не умее да плува, а за учител бе избран Конъл.

Той се справяше. Плуваше горе-долу сносно и хич не го биваше за даскал, но можеше да й показва и да я хваща, щом почне да се дави.

Погледна към дълбоките бързеи и видя там Нова, която полагаше не повече усилия от един сал, за да се движи. Искаше му се той да има известна заслуга за това, но тя просто бе от хората, родени да живеят във водата. Смешно бе, че й бяха потребни осемнайсет години, за да го открие. Сега тя бе недостижимо по-добър плувец от Конъл.

Но определено не го дължеше на гените на майка си. Конъл видя, че Робин отново има нужда от подкрепа, и запраши към нея. Тя плуваше с пръхтене на една страна.

— Всичко е наред — каза Робин. — Поне това усвоих.

— Ставаш все по-добра.

— Не ме будалкай, Конъл. Никога няма да плувам добре.

Той я придърпа към себе си и докоснаха с нозе дъното. Нова ги подмина, изкачи се по тесния плаж и застана, капеща, лъскава и блестяща, отърсвайки водата от късата си руса коса. Наведе се и взе хавлиената кърпа.

— Ще се видим горе в къщата — каза тя и си тръгна.

Конъл отмести поглед от нея и погледна Робин, която го наблюдаваше.

— Готина е, нали — тихо каза Робин.

— Мисля, че…

— Не бъди свенлив. Хубава е, нищо че ми е дъщеря.

— Смешното е — призна Конъл, — че всъщност не я гледах с такива мисли. Искам да кажа, не с помисли. Плуваме почти всеки ден заедно, така че вече съм свикнал на гледката. Тя е невероятно здраво животно. Огън е.

Робин го изгледа скептично, така че той изигра полагаемия етюд на леко засрамен и се окашля сякаш са го хванали в лъжа. Но интересното бе, че все пак не лъжеше. Можеше по цял ден да съзерцава голотата на Нова и да не помисли за секс. Съществуваха достижими мечти, съществуваха и невъзможни мечти, и Нова си оставаше сега и завинаги от последните. Колкото и лошо да бе това, то си бе истина. Сега и двамата работеха за постигане на взаимно уважение, което бе все още далеч от истинското приятелство, но на Конъл му харесваше.

И това не оказваше никакво влияние върху неговото разбиране за изумителната й красота. Един свят не би могъл да бъде съвсем лош, ако в него живее такова същество.

Робин и Конъл прецапаха до брега и се подсушиха с меките бели кърпи от Таксидо Джанкшън. Конъл хвърли крадешком поглед към Робин. Тя седеше на голямата гладка скала и грижливо подсушаваше пръстите на краката си, прецизна като котка.

Със сигурност не изглеждаше на четирийсет. Изглеждаше… около трийсетте, дори под трийсет. Но възрастта е интересно нещо. И на двайсет и осем пак може да си болнав, набръчкан и разплут. А може да си на петдесет и пет и да имаш твърд и плосък корем, да си в цветущо здраве и с бръчици от смях около очите.

А и косата… Високо и неестествено обръсната около едното ухо, това, което се намираше в центъра на странния пентагон. Рисунката наистина всяваше страх на пръв поглед, но с времето някак си почваше да й пасва.

Също като змиите. Те бяха нещо, което отвличаше вниманието на мъжете, змиите, които се увиваха около единия крак и едната ръка, и с една голяма извивка минаваха под гърдите й, а главите им заставаха една срещу друга. Но след като видиш татуировката няколко пъти, решаваш, че тя е точно за Робин. Нещо повече — самата татуировка е много красива.

— Имаш ли завещание? — попита я той, като енергично търкаше косата си с кърпата.

— Завещание? О, искаш да кажеш, когато умра. Няма да има особена полза от него тук, нали. Няма събрания или съдилища, или както там ги наричат на Земята.

— Мисля, че няма. Но когато умреш, кожата ти трябва да бъде съхранена.

Тя му се усмихна.

— Змиите ти харесват, нали? Нямам нищо против да бъда одрана и ощавена, когато всичко свърши. — Тя се изправи и го погледна. — Докосни ги, Конъл.

— Какво искаш да…

— Просто ги докосни. Моля те. — Робин протегна ръката си и хвана неговата.

Колебливо, чудейки се дали тя не се шегува, той докосна опашката. Тя се увиваше три пъти около кутрето и той проследи с пръст извивките. После още три, малко по-дебели спирали до лакетя на ръката. Докосваше леко-леко рисунката по нейната дължина. И още три извивки около бицепса. Робин се извърна и той прокара ръка по гърба й, между лопатките, а тя вдигна другата ръка — тази без татуировка — и продължи да се върти, докато отново не се озова с лице към него, а той прокара пръсти над гърдата й, сетне между двете, отдолу и с длан обгърна гърдата й. Робин погледна ръката му. Дишаше дълбоко и равномерно.

— А сега другата — каза тя.

Той коленичи и докосна крака й. Опашката на змията започваше от малкото й пръстче. След няколко завойчета опримчваше на два пъти глезена и прасеца. Конъл бавно плъзгаше пръсти по гладката като кадифе кожа, усещайки под нея твърди силни мускули.

Змията се издуваше около бедрото й. Той я проследи с благоговение, пресягайки се, когато тя бе извън погледа му. Робин отново се обърна и дланта му обиколи кръста й, мина през хълбока и пак по гърба й. Тя вдигна ръка и той премина под нея, и обгърна и другата й гърда. Задържа я за миг, пусна я.

Тя се обърна и тъжно му се усмихна. После хвана ръката му, вплете пръсти в неговите и двамата тръгнаха, рамо до рамо, по брега. Дълго време му беше странно приятно да върви безмълвно. Но това не можеше да продължава до безкрайност.

— Защо? — попита я най-после.

— Аз също се питам защо. Чудя се дали ти няма да намериш по-добър отговор на този въпрос.

— Това… свързано ли е със секса? — Конъл, помисли си той, ти си върхът на изтънчеността. Момичета, изливайте всичките си дребни проблеми пред Конъл. И той ще ги стъпче със своите подковани ботуши.

— Може би. Може би не е толкова просто. Просто исках да бъда докосвана. Съзнателно. Ти ме докосваше, докато ме учеше да плувам, но не беше същото… разстрои ме, толкова хубаво беше.

Конъл премисли казаното.

— Ще ти разтрия гърба. Зная как.

Тя му се усмихна. Очите й блестяха от сълзи, но май нямаше намерение да плаче. Колко странно!

— Ще го направиш ли? Ще ми хареса.

Отново настана тишина. Конъл видя стълбите към Таксидо Джанкшън и съжали, че са стигнали. Искаше му се брегът да е по-дълъг. Харесваше му да държи ръката й.

— Била съм много… нещастна през по-голямата част от живота си — тихо каза тя. Той я погледна. Робин се взираше в собствените си боси нозе, потъващи в пясъка.

— От две години съм сама. На младини и аз, като останалите, ги сменях всяка седмица. Но никой не ме изтрайваше дълго. Когато се върнах от Гея, исках да заживея с някого. Но най-дългата ми връзка продължи година. Затова реших, че просто не съм за съвместен живот. През последните пет години правех любов не защото ми харесваше, а защото ми беше зле без това. Накрая се отказах от секса.

— Звучи… ужасно — каза Конъл.

Намираха се в подножието на стълбището. Конъл тръгна да се изкачва, но Робин, все още хваната за ръката му, спря. Той се обърна.

— Ужасно? — една сълза се търкулна по бузата й и тя я избърса. — Не ми липсва толкова сексът. Само докосването. Милувките и прегръдките. Откакто Адам изчезна… никой не ме докосва.

Тя продължи да го гледа и това го притесни. Не се бе чувствал толкова нервен от първия месец, прекаран с гирите. Конъл беше обигран с жените, но тази тук и дъщеря й бяха различни, и тази разлика не се дължеше само на факта, че те бяха от Ковън.

Робин стисна силно ръката му, та той си помисли, какво, по дяволите, обви я с ръце и леко извърна лицето й, за да я целуне. Усети устните да се разтварят, но тя извърна глава и той се отдръпна, но в този миг усети ръцете й да го обгръщат. Конъл постави — според него бащински — длани на раменете й, но тя отърка бедрата си в него, бавно, и долепи сухи устни до врата му. Общо взето също толкова нежно, колкото при десетгодишни хлапета, които си разменят целувки при игра на бутилка. Но когато се намериха притиснати здраво един към друг, Конъл усети как сълзите й се стичат по гърдите му. Тя го държеше здраво, а ръцете му я милваха неспирно.

На няколко пъти се опита нежно да се отскубне, но тя не го пускаше. След малко престана да се дърпа и усети как го завладяват някакви диви инстинкти. Но да оставим съзнанието — една друга част от тялото му беше твърде напреднала за негов ужас и притеснение.

Накрая Робин избърса сълзите си и леко се отдръпна, все още с ръце върху бедрата му.

— Ъ-ъ… Робин, не зная колко знаеш за…

— Достатъчно — отвърна тя, свела поглед. — Не е необходимо да се извиняваш. Знам, че това твое приятелче си има свой собствен живот и се възбужда само от едно докосване. И това, че реагира независимо от твоите собствени чувства.

— А… да, но в действителност и двамата обикновено сме солидарни.

Тя се засмя, после го погледна сериозно.

— Знаеш, разбира се, че няма да се получи.

— Да. Зная.

— Твърде сме различни. Аз съм прекалено стара.

— Не си.

— Вярвай ми, стара съм. Може би не биваше да ме галиш.

— Може би.

Тя го погледна тъжно, после се заизкачва по стълбите. Спря, поколеба се, сетне се върна и застана на последното стъпало. Така се озова на нивото на Конъл. Закри с длани страните му и го целуна. После се отдръпна и бавно отпусна ръце.

— Ще бъда в стаята си около час — каза Робин. — Ако си умен, ще останеш тук. — Обърна се и Конъл видя змиите да играят по голия й гръб, докато тя изкачваше стълбите, докато не изчезна от погледа му. Обърна се и седна на стъпалата.

Изминаха десетина влудяващи минути, през които ставаше и пак сядаше. както и да е, той просто не можеше да влезе в къщата в това състояние. Търсеше разумно разрешение.

Ситуацията изискваше хладна мисъл. Робин бе напълно права. Нямаше да излезе нищо. А само веднъж би било глупаво, тя сама го каза. Само веднъж не бе достатъчно, а той би могъл да го стори само веднъж. Експеримент, обречен на неуспех.

Отново погледна нагоре по стълбите. Все още виждаше извивките на гърба й.

— Е — въздъхна той, — отдавна не ме бяха обвинявали, че съм интелигентен. — Погледна към слабините си.

— Ти си знаеше, нали?