Джон Варли
Демон (41)

СЕДЕМНАЙСЕТ

Серпент профуча през полето. Под копитата му изхвърчаха чимове, предните крака финтираха умело с черно-бялата топка. Ритна я към Мандолина, тя подаде на Зампона, който безпомощно проследи как по-пъргавият Кекезе от отбора на Диезите я изстреля към Клавесин, а той я насочи към вратата на Минорите. А когато Целемпан парира атаката на противника и подаде на Пиано, Серпент вече се беше пласирал добре. Овладя топката, понесе се като вихър — Пеле на четириногите — и направи разноглед вратаря на Диезите с хитрите си ходове.

Голът беше страхотен — при това със задния крак. Топката се завъртя като пумпал и замря в центъра на противниковата врата.

Минорите поведоха с четири на три.

Резултатът бе увеличен само сентирот преди края, когато Мандолина вкара първия гол във футболната си кариера. Серпент поздрави заедно с другите новака в чудесната игра, наречена футбол. Никога не му бе минавало през ума да изтъква заслугите си — лично той бе направил хеттрик. Без съмнение, Серпент бе най-добрият футболист на Гея.

Задъхани и изпотени, Титанидите подхванаха нова игра след оспорвания двубой. Изведнъж Серпент чу някакви звуци. За миг застана нащрек. Нещо го подсети за ужасния ден от началото на бунта.

Но това бе ликуването на малка група затворници зад страничната линия. Те викаха и ръкопляскаха.

Напоследък се събираха там, за да гледат. Сега кибиците бяха повече. Всъщност агитката нарастваше с всеки изминал ден. На няколко пъти след мачове на Титанидите, някои от затворниците бяха излезли за да поритат.

Серпент улови топката и я шутира към зяпачите, до един мъже, и ги загледа как я подритваха напред-назад, в очакване Титанидите да си тръгнат.

Накрая им излезе късметът и Серпент ги загледа как се разтичаха по тревата, като нехаеха за изровения терен. Май бяха по двайсет-тридесет в отбор и с весели възгласи щъкаха по грамадното игрище с размери, прилягащи на Титаниди.

Серпент се дръпна замислено настрана. Присъедини се към останалите Титаниди и отиде на западния хълм. Там удобно седна, измъкна кожения си бележник и въгления молив от торбата, взря се в долината и изпадна в състоянието на духовна отмора, което нямаше нищо общо със съня на хората, но и съвсем не беше будуване.

Разглеждаше ширналия се пред него пейзаж. Далеч вдясно, на север, бе Ментовият залив и отвъд него — Мороз. Струпана в по-близкия край, под обичайното си мъгливо покривало лежеше Белинзона. Далеч в небето се рееше Свирчостоп, увиснал на три километра над града.

Пред Серпент се простираха километри земя, отвоювани от джунглата.

Но почвата тук не беше напукана и ялова като на Земята. На Гея царуваха други закони. Растенията разчитаха на хранителното мляко на Гея и подземната топлина. Фотосинтезата не бе от особено значение за тях, защото вирееха чудесно и в сумрака на Диона и бяха обагрени във всевъзможни цветове. Така че околността приличаше на огромен юрган от шарени кръпки. Градините бяха квадратни — с изключение на парцелите вдясно от реката, терасирани и наводнени за отглеждането на оризоподобни култури. По виещите се между кръпките прашни пътеки пъплеха човеци с ръчни колички, за да закарат реколтата до речните пристани, където шлепове я откарваха до града. Тук и там сред полята бяха разпръснати палатките на работниците.

Чироко настояваше да ги наричат затворници, а според Серпент думата „роби“ бе по-точна. Според Чироко имаше разлика. Може би. Робството беше чуждо на Титанидите, така че Серпент приемаше въведената от човеците градация.

И все пак това бе въпрос на йерархия, още едно понятие, препъникамък за Титанидите. Всяко по-сложно положение от делението на млади и ветерани и от подчинението на Капитана ги объркваше ужасно.

Да вземем трудовите лагери, например. Управителят му, не особено симпатичен на Серпент се отчиташе пред Съвета — и по-точно пред Комитета по затворите. Съветът се управляваше от Чироко Джоунс и нейните съветници: Робин, Нова и Конъл.

От своя страна той командваше двайсет лагерни началника, а всеки от тях — десетината надзиратели и така нататък.

Отново погледна към бележника си. Почти неусетно за себе си бе скицирал пейзажа. Огледа го критично. Липсваха човеците. Палатките на близкия лагер бяха едва загатнати. Серпент се намръщи. Не, не беше това, което търсеше. Смачка скицата и я хвърли. И пак се загледа в лагера.

Замисли се пак за несъвършенствата на лагерната система. Например надзирателите и началниците се избираха от управителя, но не се одобряваха от Титаниди. А някои от тях бяха по-лоши и от затворниците и скришом вършеха злодеянията си. Титанидите просто не можеха да са вездесъщи.

Непрактично, неефективно… но така бе наредил Капитана.

В началото това го мъчеше. Но по-късно Серпент му хвана цаката. Колкото и да беше налудничаво такъв бе човешкият стил на действие. Те не умееха да откриват лъжата и злото, както го правеха Титанидите, затова прибягваха до компромисите, наречени „правосъдие“ или по-точно „закон“. Серпент отлично знаеше, че истината е относително понятие и понякога се изплъзва, но човеците бяха почти напълно слепи за нея. Цаката му беше да си трае, защото ако човеците почнеха да се осланят на преценките на Титанидите за Истината и Злото, те щяха да придобият всички предимства на разумното общество и да заробят и използват Титанидите.

В решението на Чироко имаше много повече смисъл. Тя щеше да използва Титанидите максимално, за да се галванизира обществото и да му се внуши, че злото се наказва.

После хората трябваше сами да започнат да преценяват нещата със своите човешки мерки. Лека-полека съдилищата поемаха все по-голяма част от бремето на своя гръб. А честите грешки бяха цената, която хората трябваше да платят за своята свобода.

Още веднъж погледна към бележника си. Нарисувал бе три жени-затворнички. От лицето на най-старата, сбръчкана и отрудена извираше невероятна красота. Най-младата и най-хубавата според човеците имаше чудовищно лице. Серпент се сети коя е. Тя бе лоша. Някой ден ще увисне на въжето. Изведнъж забеляза, че лицето й е обрамчено от въжето на бесилото. Пак откъсна листа и го смачка, като хвърли поглед към в лагера.

Насред плаца имаше бесилка. Все по-рядко влизаше в употреба след онзи ужасен бунт.

Затворническият живот не беше лек, но по-добър от този на повечето затворници в Белинзона. За разлика от преди, от небето вече не се сипеше манна и свежите попълнения разправяха за глад и несигурност. В града имаше достатъчно работни места, но надниците едва стигаха само за прехраната. А имаше и дни, когато флотата се връщаше без улов, или пък не пристигаха шлепове от стопанствата, тогава всички оставаха гладни.

Затворническата храна беше най-добра и изобилна. Затворът бе едно сигурно убежище. Повечето от човеците тук нямаха никакви намерения да създават неприятности.

Така че Титанидите само патрулираха по ивицата ничия земя между лагера и града. Рядко залавяха бегълци и при вечерната проверка почти не откриваха празни легла.

Серпент отново заразглежда скиците си. Трима обесници. Двамата бяха от лошите, спомни си Серпент. Но единият бе увиснал за някаква дреболия. Убийство на надзирател пред очите на Титанида. Надзирателят, разбира се, си го беше заслужил, но Законът си беше Закон. Серпент би оставил човека жив. Но съдията-човек бе решил друго.

Ядосан, Серпент смачка и тази скица. Знаеше го с душата си, но мразеше да мисли по въпроса. Това беше лошо място, място на страданията, място, предназначено за човеци и противопоказано за Титаниди. Те знаеха как да се държат, а човеците прекарваха живота си в безкрайна борба за преодоляване на животинската си природа. Твърде бе възможно тези закони, затвори и бесилки да са най-доброто решение на този парадокс. Но за Титанидите бе болезнено да бъдат част от него.

Вгледа се в тъмата на спицата на Диона и запя песента на тъгата, на носталгията по Голямото дърво, по дома. Останалите също се присъединиха към него и пяха дълго.

Сигурно тук може да се стори и някоя добрина. Серпент не се заблуждаваше, че ще промени света. Нито пък човешката природа. Но дори да можеше, пак не би го направил. Те си имаха своя съдба. Целта му беше по-скромна. Просто да направи света малко по-добър. Нищо повече.

Пак погледна към белия лист. Засмяно момченце с шорти, раирана тениска и маратонки гонеше футболна топка.