Джон Варли
Демон (48)

ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ

Чироко излезе от фонтана и се изпъна на пясъка. Притвори очи.

Когато ги отвори, все още лежеше на същото място, но това бе финият черен пясък от деня на последната им среща с Габи, когато изчезна Адам.

Извърна глава и пак я видя до себе си. Протегна й ръка. Усети как нещо сякаш я повдига и стъпи на крака. Прегърнаха се.

— Дълго те нямаше — каза Чироко, едва сдържайки сълзите си.

— Знам. Твърде дълго. Но и сега нямаме много време, а трябва да видиш доста неща. Ще дойдеш ли?

Чироко кимна и я последва в езерото. Знаеше, че е плитко, въпреки това усети дъното устремно да се спуска надолу и когато само главите им останаха над водата, двете с Габи заплуваха. После се гмурнаха.

Без никакви усилия слизаха надолу. Не беше точно плуване. Просто се движеха. Чироко усещаше как водата я подминава.

А и не беше точно вода. По-скоро кал, топла пръст. Сигурно същото изпитват дъждовните червеи. Спомни си как навремето си пробиваше път през влажната почва на Гея към светлината: гола, объркана, уплашена като младенец. Сега не беше същото. Страха го нямаше.

Незнайно как и кога се озоваха в огромна, необозрима пещера. Вървяха заедно с Габи покрай дремещи, паякообразни космически кораби.

— Започнах да ги събирам, когато започна войната — каза Габи. — Тия кораби са на дезертирали от войната капитани. С моя помощ намираха спасение тук.

Корабите бяха стотици. И всичките твърде странни.

— Изглежда толкова… плачевно — каза Чироко.

— Повечето от повредите са леки — увери я Габи.

— Предполагам. Но… но те не би трябвало да са тук. Приличат ми на медузи, захвърлени на брега.

Габи погледна мълчаливата армада и кимна. Сравнението беше точно.

— Каза, че ти си ги докарала, не Гея.

— Аз. Мислех, че все някога ще потрябват. Запасих се и с много други неща, щом разбрах, че Гея иска войната да продължи. Погледни тук — Габи леко побутна Чироко…

… и тъмата се затвори пак. Когато пелената се вдигна, Чироко разбра, че сега са другаде.

— Как правиш това?

— Скъпа, едва ли ще успея да ти обясня. Просто приеми, че мога.

Чироко се замисли. Почувства се замаяна, все едно че е пияна, все едно че сънува. Но умът й бе трезвен.

— Добре — съгласи се тя.

Вървяха по безкраен тунел. Приличаше на прав кюнец, в който пулсират многоцветни светлини.

— Това сега не е реално време — обясни Габи.

— А сън, така ли?

— Нещо такова. Това е Пръстенът на алхимиците. Дълъг е четири хиляди километра и ставащото тук няма нищо общо със земните ни представи. Тук Гея създава тежките си метали — отначало предимно плутоний, напоследък най-вече злато. Просто исках да ти го покажа.

Чироко се вгледа в светлинките. Хвърчаха из тунела като нажежени до червено, до бяло и жълто земни пчели. Не се движеха чак толкова бързо.

Според Габи времето тук е нереално. Светлинките би трябвало да са атомни ядра, а те би трябвало да се движат със скоростта на светлината. Не беше сън, но приличаше. По-скоро филм.

— Тук няма въздух, нали?

— Не, разбира се. Това притеснява ли те?

Чироко поклати глава.

— Добре, погледни тук…

… и отново поредно завъртане…

Този път се озоваха в друга пещера, доста по-малка от хангара за космически кораби.

— Тук се съхраняват замразени проби от стотици хиляди образци на земната флора и фауна при температура, близка до абсолютната нула. Някои са събрани от Гея. Други поръчах аз, точно преди войната. Надявам се някой ден да потрябват, като корабите. Сега стъпи нагоре…

Чироко се подчини и почти загуби равновесие. Ръката на Габи я подкрепи, а нозете й стъпиха на познатия черен пясък. Пое си дълбоко дъх, само така можеше да повярва.

— Не обичам да се движа така — оплака се тя.

— Добре. Но искам да видиш и други работи. А ти?

— Да.

— Тогава дай ръка и не се бой.

Чироко се подчини и те се издигнаха във въздуха.

 

И преди бе летяла, неведнъж, в сънищата. Имаше два начина на летене, вероятно свързани с различните състояния на душата. Или се носеше седнала, като на вълшебно килимче. Един вид се рееше над света. Или се стрелкаше надолу и нагоре, но без да може да се контролира както при пилотиране.

Сега летенето приличаше на стрелкането, но твърде прецизно и овладяно. Летеше с разперени ръце — пусна ръката на Габи и полетя сама, — с прибрани крака в шпиц.

Чудесно беше. Имаше обаче нещо, по което този полет се отличаваше от „нормалните“, в сънищата, и Чироко бързо разбра каква е разликата. Все още виждаше като в мъгла и и се чувстваше като замаяна, но можеше да усети аромата и вкуса на въздуха, неговия полъх и — най-важното — тялото й имаше маса, то тежеше.

Погледна към Габи, която летеше в същия стил.

— Приятно е.

— Знаех си, че ще ти хареса. Но трябва да побързаме. Следвай ме.

Габи се обърна и започна да се издига над мрачината на Диона. Чироко се подчини и я последва, като усети, че скоростта й се увеличава сякаш от само себе си. Прибра ръце и двете се понесоха нагоре като ракети. Скоро профучаха през отвора на спицата на Диона. Чироко вече не усещаше да пори въздуха, нищо че се движеха с невероятна скорост, стотици километри в час. Разпери ръце, но не усети вятър. Промяната на позата не влияеше върху полета. Тя просто следваше Габи.

 

Подобно на останалите шест спици на голямото колело, напречното сечение на спицата на Диона представляваше елипса със сто километра по дългата и петдесет по късата ос. Захващаше се за пръстена чрез огромно, приличащо на камбана разширение на тъканта, което постепенно преминаваше в аркообразния покрив над пръстена. Чрез отваряне и затваряне на клапите в горния и долния край на тристакилометровата спица, чиито стени се огъваха, Гея изпомпваше въздуха от една област и го изпращаше към друга, като го нагряваше и охлаждаше при нужда.

Само спицата над Океан бе оголена, а вътрешността на останалите гигантски цилиндри бе изобилна на форми на живот. Огромни дървета растяха хоризонтално от вертикалните стени. Сложни еко-системи процъфтяваха в лабиринтите от клони, в хралупите на дънерите и долу, в подножието им.

На Гея съществуваха десетки видове Ангели, повечето от които толкова различни, че не можеха да се кръстосват. Спицата на Диона поддържаше три вида — или Клана, както те се наричаха. Най-горе, където почти липсваше гравитация, обитаваше паякоподобният Клан на въздушните: джуджета сред събратята си, с полупрозрачни криле и кожа, ефемерни, не прекалено ярки, те приличаха повече на прилепи или птици. Рядко кацаха, освен за да снесат яйцата си, които оставяха на произвола на съдбата. Хранеха се с листа.

Средната част на спиците бе ареал на Дионските орли, които имаха родствени връзки с Клана на орлите на Рея, Феба и Кронос. Орлите не образуваха общности. В действителност, когато двама от тях се срещнеха, най-вероятно бе да се стигне до кървава разпра. Малките се раждаха живи, във въздуха и трябваше да се научат да летят през време на дългото падане към пръстена. Много от тях умираха.

Но Въздушните и Орлите бяха изключение. Повечето от Ангелите гнездяха и отглеждаха малките си. Разбира се, по най-различни начини.

Кланът Супра на Диона живееше в дъното на спицата. Тези кротки същества със социална нагласа строяха големите си гнезда като кошери от клони, кал и собствените си изсъхнали изпражнения, в които се съдържаше свързващо вещество. В едно гнездо живееха до хиляда представители на вида Супра. Женските раждаха нещо, на което му викаха плацентоид — един вид яйце на бозайник, съдържащо ембриона, което трябваше да се прикрепи към живата плът на Гея. В този смисъл женските не натежаваха от бременността и можеха да летят, а малките израстваха доста, преди да бъдат откъснати от утробата. Подобно на малките човечета, децата Супра оставаха дълго безпомощни. Научаваха се да летят след шест-седем години.

Чироко харесваше Ангелите Супра. Те бяха по-досегаеми в сравнение с останалите Кланове, дори понякога идваха да търгуват в Белинзона. Използваха оръдия на труда, за разлика от болшинството свои събратя.

И те, като много други, приличаха на кльощави като скелети човеци с гигантски гръден кош и черни, лъскави тела.

Ангелите имаха нещо общо с Титанидите. И двата вида бяха относително нови създания, направени от Гея като вариации на тема човек. Но имитацията на летящ човек бе подложила на неимоверни изпитания конструкторската мисъл на Гея.

Освен гнезденето, още две неща отличаваха Супра от останалите. Едното бе тяхната окраска. Женските имаха зелени крила, а мъжкарите — червени. И двата пола имаха черни опашни пера, освен през брачния период, когато женските въртяха пъстроцветни опашки, които им изникваха само тогава. Други полови белези липсваха.

Нямаха имена. В езика им липсваше първо лице и единствено число. „Ние“ беше най-доброто, до което можеха да стигнат, и въпреки това нямаха обществено съзнание. Живееха като индивуалисти.

Това някак затрудняваше общуването. Но то си струваше усилията.

 

Суприте въобще не се стреснаха при долитането на Габи и Чироко до гнездото им и кацането им, леки като перца, близо до големия отвор на върха на гнездото. В спицата валеше и покривалото бе дръпнато, за да предпазва гнездото от водата. Габи се мушна под него и Чироко я последва в тъмнината.

Адски странен бе този сън. Можеше да лети до момента, в който кацнаха в гнездото на Суприте, из което Чироко се защура както наяве.

С триста зора, вкопчена с двете ръце, успя да слезе по онова, на което Суприте викаха стълбище — сума ти въжета, вградени в стените, за които Ангелите се хващаха с орловите си нокти. По същия начин викаха стол на дългия стърчащ прът, на който явно се чувстваха комфортно.

Габи и Чироко влязоха навътре, където на опорната стена в малки джобове от живата плът на Гея бяха пръснати бебетата Супра. Някои бяха не по-големи от яйца на щраус, а други — колкото човешки младенци, и трябваше да се държат под око, за да не прекъснат пъпната си връв. За малките се грижеха всички членове на клана, по ред. Суприте не деляха децата на мои и твои.

Единствено тук, при развъдника, имаше равно и широко пространство, което можеше да послужи за под. Двете с Габи седнаха в йогийска поза, със скръстени крака. Чироко съжали, че не носят подарък. Всичко би свършило работа — Суприте си падаха по ярките шарении. Това би било учтиво начало на визитата. Но тя не носеше дори дрехи.

Габи също не носеше, но с магически жест отвори длан и в нея се появи стар пластмасов рефлектор за колело, който блестеше с всички цветове на дъгата си при въртене. Суприте го харесаха и той започна да минава от ръка на ръка

— Фамозен подарък — каза единият.

— Най-светещият — съгласи се друг.

— Елегантен и изкусен — вметна някой.

— Ние сме най-приятно очаровани — добави четвърти.

— Свято ще го пазим.

След като ги изчакаха да свършат с благодарностите, Габи и Чироко най-после се вредиха и те да вземат думата, за да възхвалат красотата, ума, маниера, уменията и летателните способности на домакините си с най-екстравагантни слова. Аплодираха детеразвъдника, гнездото, клоните, крилете, групата и клана на несравнените Супра. Една разгонена женска така се трогна, че разпери опашка в израз на благоволение. Въпреки че Чироко едва виждаше в сумрака, тя се присъедини към останалите във възхвалата на женската плодовитост и сърцатост с толкова откровени изрази, че биха накарали и проститутка да се изчерви.

— Бихте ли приели малко… храна? — запита един от домакините, а останалите сведоха погледи и запазиха свенливо мълчание. Това бе нов почин за Суприте, нещо, което твърде предпазливо експериментираха в отношенията си с човеците. Лично те нито приемаха, нито предлагаха угощение извън собственото гнездо. Не че биха отказали храна на прегладнял съсед Супра от друго гнездо, но повечето по-скоро биха умрели, отколкото да си поискат.

Поканата бе отправена от индивид с по-нисък статут в клана, стар, сбръчкан мъжкар на последно издихание.

— Просто не бихме могли — меко каза Чироко на друг индивид.

— Сити, ние сме напълно сити — съгласи се Габи.

— Още един грам и няма да можем да летим — обясни Габи.

— Затлъстяването е опасно.

— Въздържанието е добродетел

Те въобще не погледнаха към отправилия поканата, за да си разпределят бремето на конфуза поравно, както бе учтиво да се постъпи. Суприте зашушукаха одобрително и се замолиха за просперитета на гостите си.

Внезапно Чироко се сети за самотния Супра над Япет, докато мъртвешкият ангел отлиташе с Адам.

— И така, защо дойдохме тук, в това гнездо? — запита Чироко, обръщайки се към групата, а не към Габи, извъртайки въпроса си така, че да хвърли Суприте във възможно най-малък смут.

— Да, най-интересното нещо — каза един от тях.

— Защо са дошли, защо са дошли?

— Един от въздух, един от сънища.

— Сънища в гнездото, колко странно.

— Единият, дето горя. Защо са дошли?

Габи се окашля и я погледна.

— И сега сме дошли по същата работа — каза тя. — Пак да бистрим ингилъците на Гея и подготовката на война срещу нея, всички нейни съюзници и гнезда.

— Точно така! — Чироко, шашната, кимна. — Точно това възнамеряваме. Да… ангажираме най-брилянтните тактици и стратези.

— Най-точно! — ентусиазирано възкликна един Ангел.

— О, скърбим за деня!

— Гнездото на Гея ще бъде унищожено!

— Мрънкане — каза един Ангел, който всъщност искаше да каже, че нямат какво да кажат, но не искат да не кажат нито дума по въпроса.

— Мрънкане — съгласи се с него друг.

Лесно бе да се гледа на Суприте от Диона като на мили перушани или на видиотени професори, които говорят превзето и несвързано. Но би било тотална грешка. Английският, толкова нелогичен и плодовит, страшно пасваше на вродения им маниер да шикалкавят и лавират при всяка сгода.

— Доста насилствено — предположи Габи.

— О да, твърде насилствено. Много мъчения.

— И предпазливо, твърде.

— Тактиката — обади се един. — Лексикон на тактиката. — По начина, по който го каза, Чироко разбра, че въпросът би могъл да се преведе като: „Как ще се бием с нея?“

Габи отново направи тайнствения жест с ръце. Този път ядец, реши Чироко. И за миг се почувства като ония баламурници, пред които тя самата бе правила чудеса.

Габи измъкна една червена пръчка, несъмненено динамит, както си личеше от надписа: ДИНАМИТ — Произведено в Белинзона. Ангелите се умълчаха и зяпнаха в пръчката. Чироко я взе и я огледа най-щателно. Ангелите въздъхнаха в хор.

— Откъде я взе? — директно попита Чироко, забравила за миг, че не са сами. — В Белинзона няма нищо такова.

— Ще го има, но след един килорот — каза Габи.

— Ефемерно! Това е ефемерно!

— Невъзможно нищо — изказа мнението си друг.

— Още не е направено? Какъв фарс! Ние сме остро незапознати.

— Несъществуващо — обобщи друг. — Също като тая Чироко.

— Каламбурите стигат — прозвуча предупреждение.

— Забравяте ли, че това е сън? — напомни им Чироко.

— Динамит! Динамит! Динамит!

— Ще има динамит — съгласи се Габи. — Когато му дойде времето — за битката с Гея.

— Ще има! Един истински стратосферен глагол.

— Най-искрено.

— А-а… илюзии? — каза по-младият Супра и примигна, все още загледан в динамита в ръката на Габи.

— Воля на тъничката — някой обясни.

— Фигурант! Лунна светлина от бъркотия, препобърканост, инфрамрак, пъргава присмехулност! пустота! — крещеше друг, ефектно закривайки обсъждането.

Те отново се загледаха в пръчката сред накокошинено безмълвие. Габи ската динамита там, откъдето се бе появил — в бъдещето. Поне така предположи Чироко.

— Ох — въздъхна един.

— Наистина — потвърди друг. — Боже мой, нещата могат да се направят с такова парче могъщество! — безапелационно попита той.

— Да, може — отвърна Габи. — И сега вие ще ни разправите всичко.

И го стори най-изчерпателно.

 

Накрая последва ритуалната оферта за секс. И двете гостенки приеха, твърде дипломатично.

Всичко започна с ритуала на флирта, който Чироко винаги бе оприличавала на танц, докато другите пееха и пляскаха ритмично. Партньорът на Чироко бе расов мъжкар. Ярките му червени криле я обгръщаха нежно докато „консумираха“ акта.

Имаше и друго, което я привличаше у Суприте. Те нямаха и грам ксенофобия. Племенни хора, културата им беше изпълнена с ритуали, обичаи и традиции — но те притежаваха гъвкавост. При Суприте офертите за секс би трябвало да се реализират честно и без симулации. Но те бяха формализирали ритуала само заради човеците-визитьори. Истински секс със Суприте би бил гротеска и за двамата партньори. В случая мъжкарят я докосна леко с малкия си пенис, който никога не се вижда, и всички бяха щастливи. А на Чироко и стана по-добре на душата. Почувства се обичана.

 

Почти бе забравила, че това е сън, докато не се приземи леко върху черния пясъчен бряг и не видя спящото си тяло. Наблизо седеше Кларинет и си почиваше, правеше някаква инкрустация, докато се намираше в състояние на полублян.

Погледна ги и кимна и на двете.

Чироко целуна Габи за довиждане и я проследи с очи как отлита. После се прозя, изпъна се и погледна към себе си. Време е за ставане, помисли си.

Отново бе впечатлена от факта колко лесно фантазията се превръща в нещо банално. Коленичи до заспалото си тяло, припомняйки си как го направи последния път и се претърколи върху него.

Въздъхна когато вместо допира до пясъка, както бе очаквала, се докосна до гореща, мускулеста плът. За миг се изпружи върху заспалото тяло, после подскочи във въздуха, сякаш се бе приземила върху мравуняк. Изправи се ужасена, тъй като другата Чироко се размърда и посегна към лицето си… после леко се обърна на хълбок и продължи да спи.

Завъртя глава и видя, че Кларинет я гледа. Какво ли виждаше? Чудеше се дали някога би могла да го попита.

— Не съм готова за това — каза тя на глас. Въздъхна, коленичи на пясъка и нетърпеливо докосна тялото си. То отново бе друго. На едра, силна, помургавяла и не много хубава жена.

Хвана другата ръка на оная Чироко, която пак леко се размърда, промърмори нещо. После отвори очи и бързо седна.

Моментно виене на свят и отново само Чироко. Бързо се огледа и не видя наоколо никой друг.

— Само ти и аз, хлапе — каза си тя и отиде при Кларинет.