Джон Варли
Демон (51)

ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ

Нова погледна към Клавесин и се помъчи да прикрие разочарованието си.

— Уморена ли си?

— Не — отвърна Клавесин. — Аз… просто не ми се тича днес.

— Пак ли не си добре? — Нова не знаеше друга Титанида, която вечно да има мигрена. Титанидите бяха здрави като коне. Само трябваше да внимават за счупвания и наранявания.

Разбира се, Нова не питаеше илюзии, че Клавесин е нейна собственост, нито имаше претенции да разполага с времето й. Но редовно ходеха на пикник до някое отдалечено, планинско кътче. Първо хапваха и си говореха за това-онова, после Нова подремваше, а Клавесин изпадаше в своя полублян.

Постепенно Нова все по-рядко намираше време за излети поради заетостта си. Но това бе единственият й начин да си отдъхне, да избяга от вечните, кошмарни цифри. Тя не ходеше на футболни мачове. Не пиеше.

— Е, може би утре — каза тя, което на жаргона на Белинзона означаваше след следващия период на сън.

За нейна изненада Клавесин се поколеба и отмести поглед.

— Не мисля, че ще мога — каза тя неохотно.

Нова пусна багажа си на дървения тротоар и сложи ръце на кръста.

— Добре. Имаш нещо наум. Смятам, че имам право да го чуя.

— Не съм сигурна — каза Клавесин. Изпитваше болка. — Навярно Тамбура би искала да поязди с теб. Мога да я попитам.

— Тамбура? Защо тя? Защото е хлапе?

— Тя може без проблеми да те носи.

— Не е там въпросът, Клавесин! — Нова потисна гнева си и пак опита. — Искаш да кажеш, че… не искаш да яздиш с мен нито днес, нито утре… никога?

— Да — тъжно отвърна Клавесин.

— Но… защо?

— Проблемът не е в „защо“ — притеснено отвърна Клавесин.

Нова се опита да разбере смисъла на това изречение. Не е в „защо“. Но винаги има защо. Титанидите са честни, но не винаги казват цялата истина.

— Не ме ли харесваш вече? — попита Нова.

— Все още те харесвам.

— Тогава… ако не можеш да ми обясниш защо, поне ми обясни какво… каква е разликата. Какво се е променило?

Клавесин неохотно поклати глава.

— Има нещо — най-после подзе тя. — Нещо, което нараства в главата ти.

Нова неволно вдигна ръка към челото си. Незабавно си помисли за Снич и усети тръпки да я побиват. Не, изключено.

— Мислех, че бързо ще отмре — продължи Клавесин. — Но ти го подхранваш и скоро ще е прекалено голямо, за да бъде убито. И аз плача заради това. Бих искала днес да се сбогуваме, преди то да погълне онази Нова, която обичах.

Този път Нова бе по-настоятелна и успя да измъкне нещо.

— Има ли то връзка с майка ми?

Клавесин се усмихна, доволна, че Нова е познала.

— Да. разбира се. Това е сърцевината.

Нова отново усети, че побеснява. И се попита дали този път ще го озапти.

— Слушай, по дяволите, ако Робин те е накарала…

Клавесин я шляпна. Леко за Титанида. Не я нарани.

— Тогава Чироко, нали? Тя ти е казала какво…

Клавесин пак я шляпна. По-силно. Нова заплака.

— Много съжалявам — каза Клавесин. — Но аз си имам гордост. Никога не бих станала маша в чиито и да било ръце, за да се сдобрите с Робин.

— Но това не е твоя работа!

— Точно така. Това не е моя работа. Ти живееш своя живот и ти преценявай как да постъпваш. — Клавесин се обърна и си тръгна.

Нова тръгна след нея и я хвана за ръката.

— Почакай. Моля те, почакай, Клавесин. Слушай… какво мога да сторя?

Клавесин се спря и въздъхна.

— Зная, че не си искала да бъдеш неучтива, но даването на съвети в подобна ситуация е грубиянщина. Не мога да ти чета лекции.

— Да се сдобря с майка си, така ли? — Горчиво запита Нова. — Кажи й, че може да нарушава тържествената клетва… да общува с този…

— Не зная дали това ще ти помогне. Аз… говорих прекалено много. Иди при Тамбура. Тя е млада и известно време няма да вижда това нещо. Можете да яздите заедно.

— Защото… Искаш да кажеш, че другите Титаниди могат…

Таова озарение я потресе. Почувства се като гола. Нима всичките й тайни мисли бяха изложени на показ пред всяка Титанида?

Какво виждат те?

Клавесин бръкна в торбата си и измъкна малко парче дърво от ония, които използваше често за дърворезба.

Върху него бе изобразено девойче, в което лесно се разпознаваше Нова, седнала в сандък с каменно изражение на лицето. Извън сандъка бяха останалите — Робин? Конъл? Клавесин? — едва загатнати, но си личеше, че са тъжни. Нова се усети, че сандъкът може да е и ковчег. Но момичето вътре не бе мъртво. Почувства се зле и понечи да върне на Клавесин творбата.

— Вгледай се в лицето — нареди и Клавесин.

Тя се подчини. Изглеждаше безизразно. При по-внимателно взиране тя видя самодоволно, котешки присвити устни. Самодоволно? Очите й бяха празни дупки.

Върна парчето дърво на Клавесин, който тъжно го погледна и го запокити във водите на Мороз.

— Няма ли да го запазиш? — горчиво запита Нова. — Може някой ден да представлява ценност. Но трябваше да има малко повече символика. Ако опиташ пак, ще успееш да го докараш по-точно.

— Това беше петото поред, Нова. Правя ги в полублян. Мъча се да не им обръщам внимание, изхвърлям ги. Но не мога повече да не се вслушвам в сънищата. Ти пренебрегваш тези, които те обичат. Това е тъжно. А ти се забавляваш. Сама ми каза, че то не е моя работа, но е нещо, което не мога да понасям. Сбогом.

— Почакай. Моля те, не си отивай още. Аз ще… Аз ще й се извиня сама.

Ще й кажа, че съжалявам.

Клавесин се поколеба, после бавно поклати глава.

— Не зная дали това ще е достатъчно.

— Какво мога да направя?

— Отвори себе си — без колебание й отвърна Клавесин. — Ти си се затворила за любовта. Не само за тази на майка ти. Огледай се, наоколо има някой, който те обича, който те обожава. Работи в твоя офис… може да се сприятелите. Или да се обичате. Но сега това не е възможно.

Нова се изуми още веднъж.

— За кого говориш?

— Не зная името. Ще разбереш, ако погледнеш.

— Но как?

Клавесин въздъхна.

— Нова, ако беше Титанида, щях да те посъветвам да се усамотиш някъде. Ако тази болест на душата порази мен, аз бих отишла в дивата пустош, и то час по-скоро, докато все още имам ясна гледка. Не зная обаче дали това помага при хората.

— Но аз не мога. Работата ми… Чироко има нужда от мен…

— Да — тъжно отвърна Клавесин. — Права си, разбира се. Довиждане.