Джон Варли
Демон (34)

ДЕСЕТ

— Вещица-Юг, Юг, тук Вещица-Север. Доста ти беше раздърпано Е-то, приятел.

Това чу Конъл от микрофона на излизане от главоломния си лупинг.

— Плети си свойта плетка, дете — отвърна той. — На теб се паднаха все лесни букви. — Той се огледа бързо към огромните плоски проекции на вече изчертаните букви и пак пусна димния шлейф.

Цяла седмица се бяха упражнявали. Първите им опити, както се кълнеше от земята Чироко, приличаха на йероглифи, но леко-полека буквите ставаха по-четливи. Сега Конъл би се справил и със затворени очи.

Беше налудничаво, разбира се, но не по-налудничаво от всичко останало. Когато пишеха върху небето, не само че действаха в нова и непозната плоскост, но беше важен и начинът, по който рисуваха буквите. Всичко можеше да стане просто, като се програмират маневрите чрез автопилота, но тогава нямаше да ги има заврънкулките. А Чироко категорично бе забранила подобно опростенчество.

Конъл не се оплакваше. На него му харесваше да изписва предизвикателства в чистото небе на Гея.

— Вещица-Север, на това ли му викаш Р?

— Никой не го е писал по-добре в небето — отвърна Нова.

— Престанете — смъмри ги Робин, която летеше високо над тях. — Започвайте втория ред.

 

Чироко се дръпна от галванизирания жълт път недалеч от мястото, където започваха златните павета, и се шмугна между две високи сгради. Намери закътано местенце и бързо съблече костюма си.

Преминала бе през портала „Колумбия“ дегизирана като дъщеря на индиански вожд. Успя да мине за нов персонаж в разиграващия се там уестърн. Добра се до Тара по-скоро поради безразсъдството си, а не благодарение на камуфлажа, защото между дрехите и нейната собствена външност имаше твърде странна, набиваща се на очи дисхармония. Както и да е, успя да се добере до Крис. Сега беше лесно, понеже всичко живо зяпаше надписите по небето.

Но на излизане от базалтовия кръг на Пандемониума трябваше да изглежда различно и да приложи друга тактика.

Чироко се облече в черно — панталони, ботуши, риза и шапка. Горе-долу като при първата им среща с Конъл. Върза връзките на черната пелерина, натика малък автоматичен пистолет в ботуша и голям револвер в кобура на колана.

— Остава да си сложа и светещ надпис — мърмореше си тя. — Едва ли има по-очебийна улика от този костюм.

Замря за миг, за да успокои дишането. Импулсивно — това бе един от поривите, на които бе свикнала да се доверява — разкопча горните три копчета на ризата и поразголи бюста. За да отвлече вниманието от характерната си физиономия. После отново пое по жълтите павета и замислено закрачи към пазача на портала „Метро Голдуин Майер“.

Наложи се да сръчка с лакет. Той се пулеше във въздушното шоу.

— Какво означава — П-Р-Е-Д… — засрича той.

— Откъде намериха такъв неграмотник за пазач? — изръмжа Чироко. Мъжът застана мирно и притисна дъската за писане към гърдите си.

— Аз съм първи вицепрезидент по снабдяването — започна Чироко. — Имам мисия. Гея ми нареди да не-утрализираме абракадабрата незабавно. — Потупа се по несъществуващата лична карта в джоба на ризата, очите на мъжа проследиха движението на ръката й и застинаха. Той надзърна в цепката на деколтето и поклати глава.

— Какво каза? — изръмжа Чироко.

— Е, ами… вървете, господине!

— А сигурността? А данните за лицата, които влизат и излизат през портала? Всичките дяволи от ада могат да се намърдат вътре, а ти ще ги посрещнеш с хляб и сол. Няма ли да ме попиташ как ми е името?

— Ъ-ъ… Как те викат… господине?

— Гинес^[1]. — Тя надникна през рамото му, докато той изографисваше на дъската името. — Внимавай да не сбъркаш, Г-И-Н-Е-С. Алек Гинес. Това е важно за Гея.

Чироко се обърна и решително закрачи по спуснатия подвижен мост.

Едва след четвърт час мъжът се даврандиса. А в същото време Чироко беше на сто и петдесет километра от портала.

 

Гея разбра какво става още след изписването на първите две букви.

Намираше се до арката на „Юнивърсъл“, огромният й крак бе стъпил здраво върху повече злато, отколкото имаше във Форт Нокс^[2]. Стоеше с ръце на кръста и се усмихваше.

ПРЕ

ПРЕДА

Избухна в смях. А и най-печените киномани също бяха започнали да се усещат. Няколко неспокойни минути за повечето от тях. Очите им шареха от лицето на Гея към писанията и обратно. После смехът на Гея даде сигнал за избухване на всенародно веселие. Човешкото множество се заливаше от нова вълна при появата на поредната буква, а с всяка буква и смехът на самата Гея звучеше дваж по-гръмко.

Когато съобщението бе завършено, началното П вече едва личеше. Но това не намаляваше веселбата.

ПРЕДАЙ СЕ ГЕЯ

— Трябва да посетим Магьосника — измърмори Гея. — Той ще знае какво да прави.

Смехът й стана още по-силен.

Време е за фестивал, помисли си Гея. Джоунс съвсем се е отчаяла, за да прави такива глупости. Нима не знае, че Лошата магьосница от Запад пише по небето? Нима лоша не значи нищо за нея? В тая битка си има и правила, и символи, и всички те са важни.

Гръмогласният й смях премина в кудкудякане. Буквите се бяха размили и падаха на земята като фина мъгла. Към двата самолета се присъедини и трети, за който Гея отдавна знаеше. Твърде вероятно беше в него да е самата Чироко, която от безопасно разстояние е наблюдавала как подчинените й вършат мръсната и опасна работа. Гея се запита струва ли си да се води борба с такъв враг.

Странно, тази мисъл я разстрои.

Тя се опита да я прогони. Сега трите самолета летяха ниско, в ешалон, описвайки огромен кръг около Пандемониума. Все още изпускаха дим.

Фантастичен филмов фестивал. Какво бяха прожектирали напоследък? Ами, май имаше…

Гея се спря и се огледа подозрително.

— Не! — развика се тя и затича. — Не, кучко такава! Не сме го планирали така!

Тя се спъна в мъртво зомби, подхлъзна се, едва не падна. Видя друго зомби да се свлича.

След две минути зомбитата в Пандемониума бяха мортус.

 

— Всичко, от което се нуждаеш, е любов — запя Робин, после го изсвирука.

— Какво е това? — чу тя Конъл по радиото.

— Една песен, която ние, вещиците, обичаме да пеем. — И тя още веднъж изсвири мелодията, докато накланяше за последен път самолета над странния гигантски циферблат.

— Стига намеци, майко — раздразнено се обади Нова.

— Време е да не ти пука вече за произхода на нашия прах-зомбитрепач, скъпа. Не смяташ ли?

— Да, майко — Робин чу прещракването на радиото на Нова.

— При подаден от мен сигнал завийте наляво — нареди Конъл. Това отдолу е порталът „Метро Голдуин Майер“. Тоя, с големия каменен лъв.

— Разбрано — отвърна Робин, която все още си тананикаше. Пак погледна надолу към Новия Пандемониум.

Чироко им беше описала мястото. Но съвсем друго е да го видиш с очите си. Робин го виждаше за сефте, защото докато траеше цялото налудничаво шоу бе кръжала високо горе, воръжена до зъби срещу бръмчащите бомби, с десетина плана, блъскащи се в съзнанието й — планове, безмилостно натъпкани в главите на всеки от тях от Генерал Джоунс.

— Как мислите, какво ли ще каже Гея? — запита останалите. — Чудя се дали е разбрала, че току-що я засипахме с три тона любовен прах?

— Това Робин от Ковън ли е? — прозвуча нечий глас.

За момент настъпи тишина. Чуваше се единствено бръмченето на самолета.

— Робин, какво правиш, защо създаваш бъркотия в небесата ми?

— Исусе — прошепна Конъл, — нима това е…

— Южна Вещице, не забравяй правилата на ефира. Мисля, че ние трябва…

— Знам, че това е Конъл, скъпа — намеси се отново Гея. — Знам също, че в другия самолет е скъпоценната ти дъщеря, Нова. Не разбирам само всичките тия приказки за любовен прах.

Робин продължи да лети в тишина. Дланите й се увлажниха.

— О, добре — въздъхна Гея. — Виждам, че ще бъдете досадни. Но се откажете от План Х-98, или как беше там. Не пращам никого по петите ви. Ще се върнете в Диона несмущавани от моите бръмчащи бомби. — Отново настъпи пауза. — Но съм любопитна. А къде е самата Чироко Джоунс? Защо не ви придружи в тази авантюрка? Може би не й стиска. Тя си е такава — обича да накисва другите. Нима не сте забелязали? Ами защо се върна обратно в базата, докато моите приятели спасяваха твоя любим син, Робин, от оная кошмарна конюшна Таксидо Джанкшън? Няма що, насладихте се на героизма й… Тъжно ми е да го споменавам, но тя просто не свари бедните зомбита, за да се счепка с тях. Чудя се къде е била… Питахте ли я откъде идва? Но разговорът започва да става досаден — продължи Гея. — Просто исках да те попитам как си, Робин. Доста вода изтече от последната ни среща. А аз се надявах, че ще се отбиеш да ме видиш.

— Просто не успях да намеря време — отвърна Робин.

— Е, така е много по-добре. Трябваше да намериш време. Крис пита за теб.

Робин прехапа устни. Не си струваше да отговаря. Но би било глупаво да продължава да си мисли, че това е игра.

— Кажи ми — продължи Гея, след кратък размисъл. — Чувала ли си за Женевската конвенция за въоръженията?

— Смътно — отвърна Робин.

— А знаеш ли, че е неморално да се прилагат бойни отровни вещества? Питам, защото съм убедена, че Чироко ви е натъпкала главите с много глупости за добрите и лошите. Сякаш такова нещо съществува в действителност. Но дори и да беше така, запитайте се сами. Нима добрите престъпват международните конвенции по време на война?

Робин се намръщи. После тръсна глава и се замисли дали е опасно да слушат Гея. Дали не би могла да ги омагьоса чрез ефира и да ги доведе и тримата до лудост?

Но Чироко не беше споменавала подобно нещо.

— Ти си една дърта лепка, Гея — отвърна Робин.

— Гръм и мълния…

— Знам, че ти пука от всяка казана дума. Разбрах го от Чироко. А що се отнася до отровните вещества, какво ще кажеш за хората? Видя ли слоновете, камилите и конете си?

— Те май са наред — призна колебливо Гея.

— Така е. Не го приемай като лична обида, Гея, стара кучко. Открихме начин да изтребваме едни вредители, мъртвешките змии. Изпълняваме социална поръчка. Пандемониумът просто бе включен в обществената програма за обезпаразитяване. Надявам се, че лично теб с нищо не сме те притеснили.

— Не сте м… как им беше името? Как ги нарече?

Ха! Така ти се пада, гад такава!

— Викаме им глистите на Гея. Надявам се, че имаш голям кенеф.

Робин чу смеха на Нова. Това май окончателно вбеси Гея. Започна като некохерентно скимтене. Наложи се Робин да намали звука. След малко се изля поток от вулгарни думи, ужасни заплахи и високопарни слова. По време на една от кратките паузи Нова се обади:

— Тая наистина си я бива — каза тя. — Защо когато всичко свърши не я включим в атракциите на карнавала?

— Не — обади се Конъл. — Няма кой да плати. Всички са виждали лайна.

Последва отново кратка тишина.

— Млади човече — ледено отвърна Гея. — Един ден ще бленуваш никога да не си се раждал. Нова, това бе най-малкото неучтиво. Но виж теб те разбирам. Трябва да ти е много тежко. Кажи ми, как се чувстваш, когато този ужасен приятел чука майка ти?

Този път тишината беше съвсем различна. Робин усети стомаха й да се свива.

— Майко, какво…

— Нова, запази мълчание в ефир. И помни какво съм ти говорила за пропагандата. Гея, разговорът е приключен.

Но като че ли не Робин имаше последната дума. Хубаво нещо е пропагандата, ама това съвсем не означаваше, че ще е в състояние и занапред да лъже Нова.

 

Гея изключи радиото и унило се загледа в отдалечаващите се на запад самолети.

Въпреки че рациото и емоциите й вече не функционираха както преди — нещо, с което вече се бе примирила, — тя все така безпогрешно умееше да пресмята. Знаеше колко зомбита е загубила. Непокойниците — а сега вече дваж покойниците — съставляваха около четирийсет процента от трудовия колектив на Пандемониума. Това бе достатъчно зле — едно зомби бачкаше колкото пет, дори шест човека, взети заедно. По-издържливи, зомбитата не се нуждаеха от сън и почивка. Ядяха помия, която пренебрегваха дори свинете. Въпреки че не ги биваше за квалифициран труд, например за кинооператори, те бяха отлични водопроводчици, бояджии, електротехници, кранисти, дърводелци… Все ценни умения при създаването на филми. С някои разумни грижи те можеха да откарат шест-седем килорота. Дори и мъртви, бяха твърде икономични — зомбитата сами си изкопаваха гроба преди окончателния летален изход и лягаха в трапа.

Проблеми, проблеми…

Съюзите на дърводелците, които строяха за подвижните фестивали, се оказаха недодялани за изискванията на Новия Пандемониум. Някои от построените от тях сгради вече се рушаха. Дали да не създаде майсторска разновидност на дърводелците… Но Гея си признаваше, макар и с неохота, че като генетик не е на висота. Надяваше се вместо камили или дракони да сътвори нещо по-полезно и по-дълготрайно, но уви, не можеше да се разчита на това.

Такава бе ориста на смъртните. Защото и тя самата бе смъртна. Не ставаше дума за гигантското колело, познато като Гея, а само за гигантския клонинг на Мерилин Монро, в който бе преценила да вложи жизнените си сили.

Гея въздъхна, сетне се поразведри. Нещастията са по-добра основа за филмов сценарий от серията непрестанни успехи. Щеше да говори с творческия отдел да вмъкнат този злощастен за нея обрат в епохалната епопея на нейния живот, която се снимаше вече двайсет години. На последните кадри не им се виждаше краят.

Междувременно се налагаше да намери изход.

Още веднъж си помисли за Титанидите. Хиперион гъмжеше от тях.

— Титаниди! — извика Гея, стряскайки всички в радиус от километър.

Титанидите май бяха най-опърничавото й изобретение. Навремето изглеждаха добър вариант. Все още й харесваха на вид. Сътворени бяха в началото на двайсети век, един вид първо приближение на човека. Излезе, че е надминала себе си. Те не се вписваха в нейните планове.

Оше в самото начало на строежа й беше хрумнало да използва Титаниди. Изпрати Железарите да ги наемат, но безуспешно. Гея бе разочарована. Не знаеха ли, че тя е Бог?

С триста зора успя да залови няколко.

Които не желаеха да си мръднат пръста за нищо. Изтезанията не помагаха. Всички, които имаха възможност, се самоубиха. Доколкото знаеше Гея, преди това никога не бе съществувало самоубийство сред Титанидите. Те прекалено много обичаха живота.

Попита една от заловените Титаниди за това.

— Предпочитаме смъртта пред заробването — бе отговорът.

Гея го сметна за твърде сантиментално, но тя не бе залагала в тях този мелодраматизъм. По дяволите, хората привикваха към робството като патици към водата. Защо не можеха да го сторят и Титанидите?

Е, добре, добре, Гея нямаше да е Гея, ако не беше гъвкава. Щом не им се работи живи, ще да ги накара да бачкат мъртви. Титанидата-зомби би трябвало да вършее за сто човека.

Ама ядец. Непокойниците Титаниди бяха по-кекави от оригиналите, зле координирани и се прекършваха в кръста като дръгливи кранти. Последното несъвършенство се дължеше, както се оказа, на известни особености на гръбнака им, който загниваше след смъртта и се превръщаше в любимо лакомство на мъртвешките змии. Така че Титанидите я измамиха дори и след смъртта.

Понечи да си помисли, че това е един гнил свят, но овреме се сети, че именно тя го е сътворила.

Какво по-добро време за вестоносеца, пристигнал от злополучния портал „Метро Голдуин Майер“ с дъската за писане? Той коленичи пред нея, разтреперан, в очакване на височайшия гняв по повод лошата новина.

Но реакцията бе умерена. Гея погледна името върху дъската, въздъхна и небрежно я захвърли през покривите на трите зали за звукозапис.

Беше изиграна. На два пъти в един и същи ден Чироко Джоунс бе използвала любимите митове на Гея в неин ущърб.

— Прекара ме и с Оз, и със Звездни войни — мърмореше си тя.

Трябваше да се поразсее. Дали да не организира нов фестивал? Филми за филмите. Звучеше добре. Огледа се за архиваря и го видя да изчезва зад ъгъла. Гея му махна.

— Отивам към първа прожекционна зала — каза му тя. — За начало ми приготви оня филм на Трюфо, за деня и нощта.

Той прилежно си записа.

— Освен това „Режисьори“ — измърмори тя. — Приготви ми и няколко ленти на Хичкок. Всеки би свършил работа. „Каскадьорът“. И… как се казваше онзи за краха на студиото?

Архиварят сервилно й припомни и се втурна да изпълнява нейните заповеди, защото тя му бе отпуснала само десет минути.

Гея закрачи по златните павета, от векове не се беше чувствала така депресирана. Днес Чироко Джоунс бе ударничка.

Част от съзнанието й остана прикована върху проблема с работната ръка. Трябваше да докара насам повече бегълци от Белинзона. Но ужасното бе, че от сега нататък ще трябва да се отнася по-човечно с людете-работници, защото след смъртта си те щяха да си останат мъртви. Дяволска история.

Чудеше се дали ще смогне да попълни редиците на трудещите се от Белинзона. Полетите на милосърдието до Земята продължаваха, но корабите се връщаха доста празни.

Вече почти й се искаше да не беше започвала тази война.