Джон Варли
Демон (6)

ЕДНО

Скоро след пристигането на Чироко в къщата, седмината странници — три Титаниди и четирима човеци — прекосиха последния хълм и зърнаха завоя на река Бриарей. Видяха канарата, голямото дърво и кацналото върху клоните му гнезденце на Крис.

Групата бе изминала двестата километра от Белинзона до Бриарей за същото време, за което Чироко бе обиколила почти половината колело на Гея.

Можеха да се движат и по-бързо. Единият от човеците отказа да язди Титанида. Така че цялата група се тътреше, наместо да зареже опърничавата. Някои от останалите бяха забелязали, че тя ни най-малко не оценява жеста.

След кратка пауза, през която Титанидите изпяха хвалебствени песни за прекрасния изглед и композираха няколко нови в чест на благополучното пристигане, групата се придвижи по едва очертаната пътека към реката.

 

Конъл отново беше влюбен.

Не че бе изневерил на Чироко. Все още я обичаше, нищо че тя го мразеше. Любовта си е любов, така че нищо не му костваше да се надява. А пък и тя не понасяше всички наред. Не му се вярваше, че омразата може да трае вечно. Все някой ден тя ще забележи колко е готин Конъл Рей.

Мислите на Конъл бяха доста по-различни към края на пътешествието до Бриарей. Наслаждаваше се на сладката полудрямка, излегнат върху широкия гръб на Титанидата Роки. Почти бе проспал пътуването. Докато се бъхтеше за Чироко, която даянеше и цял хекторот без да мигне и май не знаеше умора, Конъл се беше научил да цени всеки шанс да поспи. Възприел бе философията на пехотинец: много лежачка, пълен корем — и животът е песен.

Събуждаше се само при поредната перашка свада на жените. В началото се опасяваше, че ако се сбият, едната ще е мъртва. Но само в началото. После само се наслаждаваше на цялото представление. Какви псувни само знаеха тия женоря! Те обогатиха речника на Конъл и задълбочиха любовта му.

Обърна се на хълбок и пак заспа. Пътеката бе стръмна и скалиста, но ездата бе гладка, сякаш те търкаляха на носилка с колелца по линолеум. Смяташе се, че Титанидите са най-удобното транспортно средство за пътуване на всички времена.

 

На Титанидите не им се нравеше особено, че ги възприемат като транспортно средство, но не се и противопоставяха. Возеха само онези, които искаха да возят. Твърде малко човешки същества бяха яздили Титаниди.

Фазовия Превключвател (Двоен Диез Лидийско Трио) Рокендрол нямаше нищо против да вози Конъл. От деня, в който оперира Чироко преди почти петдесет хиляди рота, двамата извънредно се бяха сприятелили. Това понякога се случваше между Титанида и човешко същество. Роки знаеше за Крис и Валия, които се бяха обичали двайсет години, също за Чироко Джоунс и Кларинет, навремето двойка, а също и баба и внук — макар че роднинската им връзка не беше толкова проста, защото нито едно родословно дърво на Титанидите не е толкова просто. Чувал бе и за голямата обич между Габи Плъджет и Псалтерий (Диез Лидийско Трио) Фанфар.

Роки никога не бе сексирал с Конъл, а хич не се и надяваше, защото бе наясно, че той ще остане шокиран, ако разбере за тези му щения. Пък и не беше точно това, което се приема от хората за любов. Крис Мейджър го бе научил покрай Валия и бе останал наранен. Не беше и любовта, която Титанидите изпитват една към друга. А нещо съвсем различно. Нещо, което всяка Титанида би разбрала. Изведнъж и без разумни причини, всеки знаеше, че този или онзи човек беше човек на еди кой си, въпреки че те обикновено не се изразяваха така. Роки знаеше, че Конъл е неговият човек, за добро или зло.

Чудеше се дали Конъл мисли за него като за „неговата“ Титанида.

 

Зад Конъл и Роки пътуваха Робин и Валия.

Робин бе емоционално изцедена. Не очакваше да срещне Крис след толкова години.

Той остана на Гея, Робин се върна… но не се прибра вкъщи. Вече нямаше дом. Издигна се толкова високо, колкото бе възможно на Ковън, известно време бе Черна Мадона, глава на Съвета. Обра всички титли на общността, и то по-млада от своите предшественички.

Беше и си оставаше ужасно нещастна. Това бяха тежки двайсет години. Чудеше се какви ли са били за Крис.

— Валия, дали знаеш…

Титанидата извърна глава на сто и осемдесет градуса. На Робин й се прищя да не го беше правила. Ах, тази кошмарна гъвкавост на Титанидите…

— Да? Какво има?

Робин вече не помнеше въпроса. Тръсна глава и Валия пак заби поглед в пътя. Все същата е. На пет ли беше тогава? Значи сега е на двайсет и пет. Щом достигнат на три години зрелостта, Титанидите почти не се променят до петдесетака, до първите признаци на старостта.

Забравила бе толкова неща… Тукашната липса на време например. Пътуваха дълго, но колко, не се знаеше. Спираха на два пъти и Робин бе толкова капнала, че спа като убита, за пръв път от години насам. Достатъчно дълго, за да зараснат всички рани.

Времето се точеше както само времето на Гея може да се точи.

Как ли бе живял Крис?

 

Валия (Еолийско соло) Мадригал се тревожеше за Робин.

Сякаш вчера младата вещица се бе качила на кораба, за да се върне на Ковън…

Сега тя бе на трийсет и девет земни години, а изглеждаше с десет по стара. Имаше дъщеря — красива, непоносима лудетина, истински огън. Малката бе повече Робин, отколкото самата Робин. Както и този… ембрион.

Валия знаеше нещичко за човешките младенци, виждала бе хиляди. Но никога не загуби усещането, че нещо не е наред.

Отгърна леко одеалото и пак се взря. Дребосъчето едва би запълнило дланта й. Погледна я с бледосините си очи и се усмихна. Имаше само два зъба. Протегна малката си ръчица.

— Ма-ма! — рече то и загългука щастливо.

Това бяха границите на комуникативните му възможности. Учеше се да ходи и да говори. Етап, непознат на Титанидите, които прескачаха бебешкия период и повечето от онова, което хората смятат за детство. Часове след раждането си прохождаха, а малко след това и проговаряха.

Имаше още нещо, на което човеците трябваше да се учат, за разлика от Титанидите. Валия се извърна и подаде младенеца на майка му.

— Памперсът на това нещо пак се напълни.

— Хей, Валия. Моля те! Неговият памперс. — Робин го пое.

— Съжалявам. Точно сега полът му изглежда съвсем неуместен.

Робин горчиво се засмя.

— Бих искала да си права. Но на практика това е всичко, което е важно за него в този гаден свят.

На Валия не й се впускаше в подобни разговори. Обърна се и пак се замисли за Крис. Хубаво би било да го види. От последната им среща бяха минали почти десет хиляди рота.

 

Серпент (Два бемола Миксолидийско Трио) Мадригал бе виждал Крис нееднократно през тези десет хиляди рота. С него прекарваше повече от времето си.

Смяташе се за невероятен късметлия. Макар Крис да не участваше в триото, което му даде живот, той се държа като негов баща през първите четири години. Серпент си имаше и баща-Титанида, и две майки: негова задна-майка бе Валия, а предната му майка сега бе мъртва. Но никой от родителите му не приличаше на Крис. Серпент знаеше, че при хората бащинството е различно. Достатъчно бе да погледне веселото идиотче в ръцете на Робин, за да разбере защо е така. Но въпреки своята краткотрайност, детството на Титанидите бе факт и доста се различаваше от зрелостта. Щом пораснеха, Титанидите ставаха по-сериозни — според Серпент по-тържествени. Прекалено тържествени и сериозни. Губеха много от игривостта си.

И с хората ставаше същото, но те не се отчайваха. Нито един баща-Титанида не би го научил на бейзбол, защото Титанидите обичаха надбягванията, а останалите спортове им бяха чужди. Двамата с Крис с триста зора организираха различни лиги, като се започне с бейзболната и футболната и се свърши с хокейната. Оказа се, че Титанидите, отраснали с колективните спортове, не ги забравяха и в зряла възраст. Серпент бе най-добрият в „Гръмотевичните“ от Ключ „Ми“, шампионите по крикет в Хиперионската лига.

Имаше много причини да разговаря с Крис. Едната беше последната му идея за Световната купа. Допреди четири години тя се провеждаше на Земята, независимо от войната. Мачовете се играеха из цялото земно кълбо, за по-голяма безопасност. И все пак, три от тях свършиха преждевременно — стадионът, играчите и феновете бяха изпепелени. Накрая за домакин на Купата се кандидатира Източен Сибир.

Но през тази година, годината на Световната купа, бе изключено тя да се организира на Земята. Там вече нямаше стадиони. Оставаше вариантът Гея. И Серпент бе замислил нещо.

Тази мисъл така го развълнува, че той се забърза, ала само за да се сети за стотен път за техния подклисар. Забави крачка и хвърли кос поглед на тая, дето се татрузеше до тях, наместо спокойно да язди.

Той беше й предложил да язди, нали?

Изсумтя. Сама си е виновна, че краката й са отекли.

 

Това, че краката й бяха отекли, беше направо дреболия. Подобно на майка си, Нова нямаше особени задръжки. Сега бе готова да експлодира.

Само преди година тя познаваше живота в детайли, познаваше всяка гънчица на света. Разположеният в точката на Лагранж-2 Ковън бе стабилен, постоянен и реален. После Съветът реши се местят. Прекалено много колонии от О’Нийл бяха унищожени. И следващите ходове на манияците от Земята бяха непредвидими. Ето защо след съответната подготовка мощните двигатели заработиха. Вещиците от Ковън се понесоха към Алфа от Кентавър.

В началото на годината Робин бе Черна Мадона. Сега тя беше нищо. Измъкнала се на косъм от екзекуцията, майка й нямаше шансове за връщане назад. Шеметното й падение повлече надолу и Нова, която се превърна в същество без родина. Целият й дом бе опътувал към звездите.

Освен това, разбира се, съществуваше той.

Ама че начин за обобщение, помисли си тя. Това ужасно нещо влачеше подире си цяла серия нови местоимения. Той. Негов. На него. Тия думи нараняваха слуха й подобно на сатанински смях.

А сега пък и това кошмарно местенце.

Още с пристигането на двете с Робин им се наложи да бранят живота си. Изтрепаха стотина човека. Мащабите на кланицата я потресоха. Досега не й се беше случвало да убива. Знаеше как става, но откри, че теорията и практиката коренно се разминават. Дни наред беше като болна. Не минаваше и час пред очите й да не изникнат купищата окървавени трупове или глутниците от малолетни, разкъсващи дрехите на мъртъвците.

Освен това, Робин очакваше от дъщеря си да възприема всичките тия чудовищни пеещи урунгели като човеци. Да им бъде приятелка, о, Майко, спаси ни.

От Нова се очакваше също така да разговаря с това противно същество Конъл, с тая смрадлива, космата, безсрамна и проста грудка мускули, чийто най-добър час би бил преждевременният аборт. А сега пътуваха към друг мъжкар. Очевидно не им стигаха ония в Белинзона — майка й държеше да трамбоват през джунглата, за да намерят и тоя самец.

Всичко свързано с Гея беше ужасно. И температурата беше калпава. Всеки ден Нова се потеше непрестанно. Изкачването също я дразнеше. Гнусното усещане за прекалена лекота й погаждаше гадни номера и тя непрекъснато се препъваше.

Ама че идиотска тъмница беше тая Гея.

Във въздуха се носеше дъх на разложение, на пушек, на дивотии.

Този свят бе прекалено голям. Ковън щеше да се търкаля из това колело като баскетболна топка, хвърлена в гума на камион.

И никога не се променяше. Никой никога не затваряше прозорците и не позволяваше да настъпи нощта, нито пък ги отваряше за новия ден. Разбирането за време тук бе съвсем различно. Липсваха й така приятните получасове и удобните цикли от дни и седмици. Без тях се чувстваше носена без посока от течението.

Искаше й се да заспи и на събуждане да открие, че всичко това е било кошмарен сън. Щеше да отиде в Съвета и двете с Робин хубаво да се посмеят. Нали си спомняш онова място, където си била като малка, майко? Е, сънувах, че сме отишли там и че ти имаш бебе. Момче, представяш ли си?

Тая нямаше да я бъде.

Седна на пътя. Жълтата Титанида на име Серпент, дето беше одрала кожата на мамчето си, ама Нова трябваше да я брои за мъжка, се спря и й извика нещо. Нова се направи на ударена. Съществото почака за миг и продължи да върви. Това беше добре дошло за Нова. Сега виждаше кацналата на дървото къща. Ще отиде там, когато реши, че е готова. Или просто ще остане тук и ще пукне.

 

Последният член на групата беше най-щастлив.

През краткия си живот на три пъти се бе разминавал със смъртта, но хабер си нямаше. Първият потенциален убиец беше майка му. Робин дълго и твърдо бе мислила по въпроса, след като това нещо се бе пръкнало като по чудо от злочестата й утроба в този неспокоен свят.

Скоро едва не бе погубен от крадец на деца. Спомените му бяха мъгляви. Всичко свърши толкова бързо. Помнеше мъжа, който му се усмихна. Харесваше този мъж.

Имаше много нови човеци. Това му харесваше. И новото място също. Тук щрапукаше по-лесно. Рядко падаше. Някои от новите човеци бяха много големи и имаха много крака. И какви бяха шарени само — той се смееше от удоволствие винаги щом ги видеше. Научи нова дума: Тий-Ний.

Голяма жълта Тий-Ний го носеше сега. Беше доволен от пътуването. Само две неща помрачаваха инак идеалния следобед. Мокрееше му на дупето и се чудеше дали не е време да вечеря.

Тъкмо смяташе да се обади, когато Тий-Ний го подаде на мама. А мама го положи върху гърба на Тий-Ний и той прехласнато загледа дългата, пухкава розова коса, докато мама сменяше памперса. Тий-Ний завъртя глава и това беше много смешно. А й мама се смееше! Колко отдавна не се е смяла! Адам изпадна в екстаз.

Робин разтвори ризата си, повдигна го и той намери зърното.

Сега светът беше идеален.

* * *

Групата стигна долния край на висящия мост и започна да го пресича. Сега Адам спеше. Робин също бе готова да заспи. Нова беше повече от готова, но все още се тътреше далеч зад останалите.

Преминаха през сводестата порта, на която бе изписано името на гнезденцето на Крис: „Таксидо джанкшън“. Робин се зачуди какво ли означава това.Какво общо имат с преходите смокингите?.

 

Пандемониумът отново се беше емнал.

Докато се носеше през гората на Северен Хиперион, Гея обмисляше последващите събития. Тя не беше щастлива, а когато Гея не беше щастлива, всички наоколо го разбираха. Един слон не свари да се дръпне от пътя й. Тя го ритна, без да забави крачка. Слонът изхвърча и се приземи на стотина метра, разцепен надве.

Гея обмисляше програмата за следващата спирка. След обстоен размисъл избра „Седемте самураи“ на Куросава. После си спомни за другите двама, дето чакаха в „Таксидо джанкшън“. Е, имаше го и този филм от 1994 г., имаше девятка в заглавието си, нали? Библиотекарят й със сигурност щеше да го издири.

След това се сети и високо се засмя. Второто заглавие ще е „Осем и половина“ на Фелини.