Джон Варли
Демон (37)

ТРИНАЙСЕТ

Полицейските задължения не се нравеха на Роки. И не само на него, а на всички Титаниди. Но Капитана го завери най-тържествено, че това е начинът да си върнат Детето, затова Роки усърдно патрулираше.

Това бяха интересни времена.

През първия ден участва в нападение срещу квартирата на Боса, покосило триста живота, включително на една Титанида, пронизана със стрела в сърцето. И Роки бе наранен от стрела, в левия хълбок. Все още го наболяваше, макар че раната бе лека.

Имаше и по-тежки случаи. Единият от Босовете издържа почти сто рота. Титанидите обсадиха сградата и запалиха наоколо огньове, за да му стъжнят живота. Накрая неговите хората изхвърлиха главата му през прозореца и се предадоха. В тази акция загинаха три Титаниди.

Роки знаеше всичко на всичко за дванайсет смъртни случая сред Титанидите. Мъртвите сред човеците бяха хиляди, но повечето изгинаха в самото начало, с още един пик, когато политиката на разоръжаване влезе в сила. Сега всички банди бяха разпръснати. Хората гледаха Роки с подозрение и страх, но от доста време никой не дръзваше да го закача.

И така, той обикаляше района си и се оглеждаше за неприятности с надеждата да не ги открие. Понякога минаваха ония човеци, на които Чироко им викаше луди, а според Роки те имаха бръмбари в главата. Лудостта на човеците бе обществена тайна, но болшинството бяха възхитително, божествено луди. Малцинството бе нещо друго. Английската дума психопати не се харесваше на Роки. Тия типове трябваше да бъдат убивани на място, и единствената въпросителна бе не дали, а кога.

Но Капитана бе забранила да се убива, освен при залавяне с „кървави ръце“ или както се бе изразила Чироко „за престъпление, наказуемо със смърт“.

В действителност, това засега бе добре дошло за Роки. Беше се нагледал на касапници. Нека хората убиват своите собствени грешки.

Предпочиташе да си мисли за по-приятни неща. Усмихна се на една човешка жена, която след кратко колебание също му се усмихна. Роки докосна смешната си шапка в отговор и се почеса под ризата. Ама че дяволски дрехи. Понякога дори Капитана се поддаваше на лудостта. Като заповедта за тия униформи, да речем.

Долови неясните, мрачни мисли на Тамбура в съзнанието си и пак се усмихна.

Тамбура бе неговата дъщеря. Все още не много голяма. Валия издебна подходящ момент да склони Магьосницата. И декарот преди нахлуването в Белинзона Серпент бе внедрил полуоплоденото яйце в утробата на Роки.

Тамбура караше там четвъртия си декарот. Една прашинка от делящи се клетки, мозъче колкото семка, което преди е било яйце на Валия. Строежът на кристалната му структура бе твърде различен от този на човешкия мозък. Там вече бе програмирана способността да пее. Там се пазеха и много от знанията на Валия, включително и английския. Както и спомени за живота на Валия, за нейните предни майки, които се простираха до предната майка на акорда Мадригал, Виолина. Отредено бе, макар и по-скромно, място на предните и задните бащи — в единствената форма на безсмъртие, която имаше значение за Титанидите…

Роки се пазеше от шовинизма, но тази система му изглеждаше по-разумна от налудничавата бъркотия на човешката генетика. Произходът на човеците бе белязан от ужаса и липсата на гъвкавост, от студената безмилостност на шанса, от безбройните дефекти, получавани без вина и скъсяващи живота. В най-добрия случай хората представляваха низ от компромиси между доминантните и рецесивните гени. И единственото програмиране в мозъка на техните деца бе останало от древните животни, скачали по дърветата още преди Гея да започне да се върти.

Всичко това, според Роки, даваше обяснение на злокачествения тумор, какъвто си беше Белинзона. Титанидите получаваха солидно, основно и практическо обучение от своите предни-майки още като яйца. Подобната на машина структура в развиващото се яйце филтрираше фронталната сперма за информация и елементи, които могат да бъдат полезни, правеше тестове и друга интелектуална селекция. Яйцето не приемаше ДНК като цяло, заедно с доброто и лошото, а я разкъсваше на части и по преценка използваше ония, които бяха полезни.

Ако Титанидата-ембрион получаваше практическите и голяма част от историческите понятия от предната си майка, то всичко останало дължеше на задната-майка. Роки се чудеше дали не е пристрастен, но според него това бе най-важната част.

Тамбура бе жива, разбираше и между тях с Роки имаше неразривна връзка. Не словесна, не чрез музика — нищо че Тамбура знаеше доста думи и прекарваше повечето време пеейки странните песни на утробата. С нарастването на мозъка й, който доста заприличваше на човешкия мозък, но с кибернетично яйце в средата, Роки насищаше обвивката му със своята любов, своите песни и… своята душа.

Поради много причини за една Титанида бременноста бе най-добрата част от живота й.

Роки прекъсна общуването с дъщеря си, когато подуши насилие. Усети промяна във въздуха. Напоследък му се случваше често.

Като погледна напред видя източника й. Измъкна оръжието си от торбата и провери пълнителя. За разлика от онова, което носеше, когато пристигна навремето в Белинзона, за да оперира своя Капитан, това оръжие бе свръхсъвременно, проектирано за условията на Гея.

Прикладът, който беше прекалено малък за дланта на Роки, съдържаше четирийсет малки ракети с върхове от олово. Излитаха от цевта с относително малка скорост, за да преминат звуковата бариера само след метър.

Чудесно оръжие. Роки го мразеше. От начина, по който тежеше в торбата, до гнусните резултати от ужасяващата му точност. Дано скоро цялото това зло бъде пометено от земите на Гея.

Вече бе на крачка от побоя.

Грозна разправия между мъж и жена, които се дърпаха и кълняха. След тях вървеше плачещо дете. Никой от малобройните зяпачи не се намесваше. Позната до болка картина.

Изведнъж мъжът се спря и замлати жената с юмруци. А после и двамата видяха Титанидата с насочено срещу тях оръжие.

— Веднага я пусни — заповяда Роки.

— Виж, аз не исках…

Роки леко го цапна по главата по най-щадящия начин и грубиянът се свлече на земята. Жената, както се и очакваше, бързо коленичи до мъчителя си и ревна с глас, милвайки удареното място.

— Не го прибирай! — хълцаше тя. — Вината бе моя.

— Изправи се — нареди й Роки. Когато тя не се подчини, той я издърпа. Сетне й подаде стоманен нож, кръстен от жителите на Белинзона „лешникотрошачката“.

— Съветвам те да носиш това непрекъснато — каза й той.

— Няма. Не ми трябва нож.

— Както искаш — Роки го прибра обратно. — Днес всичко е наред. Обаче ако след един хекторот не си въоръжена, ще си в нарушение. Полага ти се един килорот в трудов лагер. За повече подробности виж съобщенията по таблата на обществените места. Незнанието не те извинява. Ако си неграмотна, един преводач ще…

Жената се втурна към него и го заудря с юмруци. Това се очакваше. Предизвика я пред свидетели най-вече защото не му се нравеше идеята да остави плачещото дете с нея. Остави я да го млати, после я цапна и прати в нокаут.

— Нападение срещу полицейски служител — информира той тълпата и никой не възропта. Детето заплака още по-силно. Май беше на осем години, но може и да грешеше. Възрастта на човешките деца бе сложна материя за Титанидите.

— Тази жена твоя майка ли е? — попита той хлапето, което дори не чу въпроса от страх.

Един мъж излезе пред тълпата.

— Да. Детето е нейно или поне тя така твърди.

Вероятно тя бе истинската му майка, защото не приличаше на жена, която би осиновила безпризорно, каквито имаше много в Белинзона.

— В комуната има ли някой, който иска да поеме отговорност за него? — попита Роки, като осъзнаваше, че това е смешно. Но такава бе процедурата и Чироко твърдеше, че комуните ще се развиват. — Тогава аз ще го го отведа в комуна, където ще го гледат, докато майка му се върне от лагера.

За негово учудване напред пристъпи един мъж.

— Аз ще го взема.

— Господине — започна Роки, — вашите задължения в тази ситуация са…

— Знам ги. Чета проклетите съобщения. Много внимателно. Ти се занимавай с тия двамата, а аз ще се погрижа за това приятелче.

В думите на мъжа имаше злъч. Човеците щяха да се погрижат за своите — това бе подтекстът. На Роки му беше все едно. Той имаше нужната власт да взема решения на място и остави момчето на грижите на този мъж.

Хвърли на гърба си мъжа и жената и пое към затвора. По пътя Тамбура отново се обади. В съзнанието му прозвуча:

Майко, какво боли? Въпросът на Тамбура бе неизразим с думи, защото се губеха доста нюанси и емоцията.

Събитията, отношенията между личности и раси. Животът.

Майко, трябва ли да се раждам?

Животът ще ти харесва, детето ми. Почти винаги.