Джон Варли
Демон (21)

ШЕСТНАЙСЕТ

Робин наблюдаваше през бинокъла първото предаване на детето. И готова за скок, не сваляше ръка от дръжката на вратата.

Вторият ангел се появи на мониторите преди половин час, от мрачните дебри на Кронос. Преди минути успяха да го видят и с очите си, след което го погълна още по-гъстата тъма над тях. Дори при максимално увеличение Робин едва различаваше двете фигури, а междувременно слушаше обясненията на Конъл.

— Вторият Ангел е на около петдесет метра зад тях. Сега се издига… приближава се. Първият се обръща. Предава бебето… добре, вторият го пое. Държи го по същия начин, като първия. Адам е буден. Той… той плаче.

Робин преглътна с мъка. Чу думите на Крис, но не се обърна.

 

— Първият сега се спуска. Той… Исусе!

— Какво? — подскочи Чироко. — Говори, Конъл!

— Той, хм… той просто се разпадна. О, направо експлодира. Сега летим през облаци от перушина. Костите и мъртвешките змии се разпадат… Вече нищо не виждам. След малко ще разберете за какво става дума.

Всички стояха в очакване. Робин наблюдаваше нарастването на дифузния облак, в който се бе превърнал Ангелът. Скоро бинокълът стана излишен. По самолета сякаш заудря градушка. Разкъсана мъртвешка змия увисна за миг на лявото крило, после изхвърча.

— Значи е номер — отбеляза Чироко. — Ангелите изобщо нямат намерение да се приземяват. Ако застреляме следващия, обесникът, който носи Адам, ще лети, докато пукне.

— Но той не е и бил жив… — започна Крис.

— Не бъди глупак, Крис. Зомбито е точно толкова живо, колкото аз и ти. Това е групов организъм с кошерна организация, който населява труп и живее в него. Мъртвешките змии глождят мъртвата плът и всичко, което докопат. В тях няма нищо свръхестествено.

— Да не смяташ, че този… просто е решил да умре? Искам да кажа, че всички мъртвешки змии изведнъж са се гътнали. Нима е възможно?

Чироко се замисли.

— Не разбираш от зомбита. Първо, липсва им инстинкт за оцеляване, както при рояците. Не усещат болка. Едва ли са интелигентни, но се подчиняват на заповеди. Който и да ги командва, им е посочил крайната цел — да вземат детето без да го наранят. Освен това ги е пообучил на някои хватки и те се справят.

— Прилича на предварително пресметната ситуация — отбеляза Робин.

Чироко кимна.

— Май си права. Който и да им дърпа конците — Лутер, Бригам, Мерибейкър, Муун, — пресметнали са колко ще издаяни един мъртвешки ангел.

Крис се окашля, за да привлече вниманието на Чироко.

— Мисля, че сега е моментът да приключим с тая история.

— Съгласен съм — добави Конъл.

— Чироко — продължи Крис, — според теб какви са шансовете ни? Ако оная мърша изпусне Адам, ние с Робин ще го хванем ли?

Чироко тръсна глава.

— Какво да ти кажа? Чудя се. Твърде много са факторите. Но шансовете ви са големи. Ако не се паникьосате… би трябвало да го хванете. А и Робин твърди, че е тренирана. По моя преценка има само пет на сто вероятност да не успеете.

— Моите шансове са по-големи — обади се Нова. — Аз ще скоча.

— Ти не можеш да си едновременно на две места — отвърна Чироко. — Продължавам да държа на мнението си. — Тя се обърна към Крис. — Ще повторя пак. Шансовете ви са отлични. Ако залагахме на покер, щях да съм „за“. Но съществуват и тези пет процента малшанс.

— Зная, зная — Крис скри лице в големите си длани и дълго остана безмълвен. Когато отново ги погледна, очите му бяха зачервени. — Какво би направила ти, Капитане?

Чироко се облегна назад в креслото.

— Крис… Не мога да взема такова решение. Питам се дали искам да го върнем, за да го спасим или защото той ще е моят спасител. Чувствам се като детектив, към когото се обръщат за помощ. Мога да изброя различните варианти на родителите на отвлеченото дете, но решението си остава тяхно. — Тя погледна Крис, после Робин, и отново Крис. — Така че вие решавате какво да правим.

— Какво искаш да направим, Крис? — попита Робин.

— Аз? Да го вземем веднага, защото вече не издържам. Но вие знаете мотивите ми.

— Каквото и да ни коства — аз съм съгласен — намеси се Конъл. — Не искам Гея да го прилапа.

— Аз съм против — обади се Нова. — Съжалявам, майко. Дори аз да скачам, рискът е прекален. Деветдесет и девет на сто съм сигурна, че ще успея. Но нали остава цял един процент.

— Разкажи ми за Гея — помоли Крис.

— Гея? — Чироко се намръщи. — Може и да не повярваш, но тук се чувствам на по-сигурна почва. Казаното от Снич е чиста истина. Тя няма да го нарани. Щом веднъж го получи, животът му е в безопасност. Ще се отнасят добре с него.

— Ами психическият тормоз? — каза Крис.

— Колкото и да ми е тъжно, Крис, но ни остава само едно: да изберем вида на травмата. Или падане, или петнайсетметрова любяща баба.

— Това ще го нарани — каза Крис. — Тя е похитителка.

— Разбира се. Но не я подценявай. Тя ще го възпита така, че той да я обича. Следователно там ще го гледат като писано яйце.

Всички замлълчаха. Накрая Крис въздъхна.

— Май никога не съм вземал по-трудно решение. Трябва да се помъчим да го вземем сега.

— Съгласна съм — тихо каза Робин. Тя се пресегна назад и хвана ръката на Крис.

— Добре — съгласи се Чироко. — Ние сме горе-долу в центъра на Кронос. След около рот ще имаме достатъчно светлина, за да се разберем и ошушкаме тая мърша. Няма да е зле, ако ви хрумнат и други идеи.

 

И двата самолета се плъзгаха безшумно из сребърната тъмнина на Кронос. Стотици неща можеха да се объркат и всички го знаеха.

В един момент на безкрайния рот от Таксидо Джанкшън се обади Роки и това за малко разнообрази Чироко.

— Капитане — каза бодро Роки. — Открих липсващото яйце. Беше се търкулнало извън стаята. Вече е ликвидирано.

— Браво, Роки.

— Има и още нещо, но преди май не беше подходящ моментът да ти го кажа.

— Сега може.

— Добре. По пътя си към Белинзона Валия е открила на един хълм приблизително на километър и половина оттук дванайсет мъртви зомбита. И никакви следи от екшън.

— Хълмът по посока на вятъра ли е?

— Да. Допускам, че ги е загробил любовният прах на Нова.

— Звучи резонно.

— Според Валия през хълма са минали двама Свещеници. Смята, че там са били и Лутер и Кали. Но не е сигурна, защото вонята била доста поизветряла. И още нещо. Пак там е намерено мъртво човешко дете, момче, възраст между пет и петнайсет години. Не мога да определя по-точно възрастта.

— И то не се е превърнало в зомби?

— Не. Вероятно няма и да се превърне.

— Може и да си прав, но все пак го кремирайте. Нещо друго?

— Скоро говорих с Валия. Помоли да й се обадиш.

— Разбрано, ще го сторя. — Чироко превключи каналите. — Серпент, чуваш ли ме?

— Чувам те, Капитане.

— Къде си, приятелче?

— Почти насред Япет, Чироко. — Всички доловиха изтощението в гласа на Серпент.

— Ти си невероятен, но се боя, че те пратихме за зелен хайвер. Почти прекосихме Кронос и сме сигурни, че детето е на път за Хиперион. Едва ли има смисъл да продължаваш.

— Предпочитам да продължа, освен ако нямаш нещо друго предвид. Ще спра само да си хапна и отдъхна.

— Не се насилвай толкова. Излишно е.

— Ще продължа, а после ще видим.

— Добре — Чироко натисна друг клавиш. — Валия?

— Аз съм в покрайнините на Белинзона, Чироко.

— Какво има?

— Нали ми нареди да хвана живи зомбита — започна тя. — С мен са още пет Титаниди. Те твърдят, че Лутер е минал скоро, но не знаят за други зомбита в околността. Можем да потърсим заблудени, но засега не ги надушваме. Жителите на тоя чуден град са станали достатъчно предпазливи и умело погребват мъртъвците си. Исках да те питам друго, Капитане. Тия зомбита трябва ли да са от вече мъртви човеци?

Чироко за момент се замисли.

— Валия, ти си безмилостна и практична.

— Капитане, за мене човеците тук се делят на екзекутирани заради престъпленията си и такива, които поради недоглеждане все още са на свобода. Смяташ ли, че трябва да им прочета правата и да им уредя справедлив съд?

— Следвай правия път както го разбираш — пропя Чироко.

 

Валия прибра радиото в торбата си. Изпя нещо на петимата си спътници и затрополиха надолу по широкия кей край Големия Канал. Когато стигнаха до канала, известен като Блатото на отчаянието, спряха и се огледаха. Тук беше средището на процъфтяващата търговия с роби в Белинзона.

Скоро по булевард „Едуард Телър“ тромаво се зададе каруца.

В нея имаше двайсет роби с пранги: шестнайсет женски и четири мъжки същества, повечето деца. Охраняваха ги десет мускулести мъжаги, допотопно въоръжени, а начело на процесията се клатушкаше робовладелецът, възседнал стол, носен от яки близнаци. Това превозно средство — очебийна привилегия при ниската гравитация на Гея — нямаше нищо общо с комфорта, а си беше чисто и просто перчене за престиж. А и контингентът от гардове бе твърде оскъден. Но робовладелецът разчиташе на невидимото присъствие на мафията-покровителка.

Титанидите се разпръснаха по кея. Гардовете се наежиха, настръхна и робовладелецът.

— Тия за продан ли са? — попита го Валия.

Той явно бе изненадан от въпроса. Знаеше се, че Титанидите не пазаруват роби. Истината беше да страниш от тях и никога да не ги закачаш — или поне да ги третираш като опасни животни. Така че мъжът стана и небрежно се поклони. Английският му куцаше, но вършеше работа.

— За продан са, разбира се. Ще пазарите ли?

— Така се случи, че ще пазарим — отвърна Валия и изви врата му. Много, много отдавна този мъж бе имал майка. И тя бе имала свидна рожба. За миг го съжали и се попита какво ли изпитва той.

Това бе единствената капка жал, която можа да изстиска от себе си.

Докато се огледа, и десетимата гардове бяха мъртви. Събитията се развиха така мълниеносно, че тълпата на булеварда почти нищо не усети. От каруцата с ескорта бяха останали само робите и Титанидите, които подреждаха телата в редица. Някои от минувачите побързаха да се отдалечат. Зяпачите постояха малко и се разотидоха. Нямаше викове, нямаше плачове.

Разсъблякоха труповете, събраха накуп оръжията и дрехите и освободиха робите, които не можеха да повярват, че са свободни. Цимбал предложи да охранява жените, които искаха да стигнат до Квартала на Свободните жени.

— След няколко рота повечето ще са поробени пак — изпя Кларинет.

— Знам — отбеляза Валия. — Обаче аз не съм дошла тук, за да прочиствам света. А само тази му част, и то за момента. — Тя се разрови в торбата си и измъкна радиото.

— Роки, чуваш ли ме? — попита тя на английски. Тромавите човешки устройства често изопачаваха песента.

— Тук съм, Валия.

— Четири Титаниди са на път към теб, за да изградят кошари. Ще донесем единайсет парчета. Капитанът даде ли ти някакви нареждания?

— Да. Известно време да ги държим на разстояние, докато не разберем дали прахът на Нова е ефикасен.

— Скоро ще сме при теб.

На връщане всичко мина гладко.

Валия се отби в гробищата, за да напълни с пръст голямата кожена торба. За всеки случай. Повечето от неизгорените трупове се превръщаха в зомбита и все пак друго си беше да се подсигуриш със земя от Белинзона — тя бъкаше от спори на мъртвешки змии.

Когато пристигнаха в Таксидо Джанкшън, наредиха труповете на земята като сардели и ги поръсиха с пръстта. И едно по едно новоизлюпените зомбита бяха окошарени.

Валия стоеше пред клетките и със задоволство наблюдаваше как урунгелите се щурат натам-насам и се удрят в стените.

Очакваше с нетърпение да види какво ги мори.