Линкълн Чайлд
Игра до смърт (9)

9.

Медицинският център на окръг Южен Уестчестър представляваше група тухлени постройки в покрайнините на Рай, непосредствено до границата с Ню Йорк. Докато набиваше спирачки пред входа за линейките, Лаш забеляза, че спешното отделение е необичайно притихнало. В сенките зад стъклените врати имаше само две коли. Едната беше линейка; другата — дълга, подобна на катафалка лимузина с емблемата на главния окръжен лекар. Задните врати на линейката бяха отворени и Лаш погледна вътре. Някакъв санитар с кофа и почистващи препарати чистеше вътрешността. Дори от двайсет метра разстояние Лаш долови острия мирис на кръв.

Миризмата го накара да спре и той погледна колебливо тъмночервената грамада на сградата. От три години не беше влизал в спешно отделение, но си припомни напрегнатия глас на Маукли и продължи напред.

Чакалнята изглеждаше спокойна. Няколко души седяха на пластмасови столове и зяпаха с празни погледи стените или попълваха формуляри. В ъгъла се беше събрала малка група полицаи, които разговаряха тихо. Лаш тръгна бързо към вратата с надпис „ДЕЖУРЕН ЕКИП“, отвори я и пипнешком намери бутона за автоматичната врата към спешното отделение.

Тя се отвори с тихо съскане и разкри напълно различна сцена. Неколцина лекари тичаха с подноси и апарати. Мина медицинска сестра с банки кръв в ръце. След нея вървеше друга с количка. Трима санитари стояха при бюрото на сестрите, без да говорят. Изглеждаха замаяни. Двама още носеха светлозелени ръкавици, омазани с кръв.

Лаш се огледа за познато лице. Почти веднага забеляза главния лекар Алфред Чен, който вървеше към него. Обикновено Чен се движеше с бавната, величава походка на пророк и с усмивка на Буда. Сега обаче вървеше бързо, а усмивката беше изчезнала.

Очите на Чен не се откъсваха от металния клипборд в ръцете му и той дори не си направи труда да погледне към Лаш. Лаш протегна ръка и го спря:

— Алфред. Как я караш?

Чен го зяпна отсъстващо.

— О, Крис! Здрасти. — Усмивката се върна за миг. — Можеше и да е по-добре. Виж, трябва…

— Дойдох да видя двамата Уилнър.

Чен го изгледа изненадано.

— Тъкмо натам отивам. Ела.

Лаш тръгна с него.

— Твои пациенти ли са? — попита Чен.

— Потенциални.

— Как научи толкова бързо? Докараха ги преди пет минути.

— Какво се е случило?

— Опит за самоубийство според полицията. При това доста прилежен. Разрязани по дължина радиални вени от китката до лакътя.

— В банята?

— Точно това е странното. Намерили ги заедно в леглото. Напълно облечени.

Лаш усети как мускулите на челюстта му се стягат.

— Кой ги е открил?

— Кръвта започнала да пръска от климатика в апартамента под техния и собственикът се обадил в полицията. Сигурно са останали в това състояние часове наред.

— Как са сега?

— Кръвта на Джон Уилнър е изтекла. — Чен изпуфтя. — Намерили го мъртъв. Жена му е жива, но е на косъм.

— Имат ли деца?

— Не. — Чен погледна листа. — Но Керън Уилнър е бременна в петия месец.

Пред тях сестрата с количката изчезна зад спусната завеса. Чен също тръгна натам, следван от Лаш.

Зад завесата беше толкова претъпкано, че отначало Лаш не успя да види леглото. Някъде някакъв монитор пищеше с обезпокоително бързо темпо. Всички говореха един през друг със спокоен, но настоятелен тон.

— Пулс сто и двайсет, синусова тахикардия — каза някаква жена.

— Систолично седемдесет.

Внезапно към хора се включи сирена.

— Дайте още плазма! — Този глас беше по-силен и настоятелен.

Лаш се промъкна покрай облечените в синьо фигури към леглото. Успя да се пъхне между две колички с диагностични уреди и най-сетне видя Керън Уилнър.

Беше като от алабастър — толкова бледа, че Лаш различи невероятната мрежа от вени по шията, гърдите и ръцете й. Блузата и сутиенът й бяха разрязани и махнати, тялото й беше почистено, но тя все още беше с пола и белотата свършваше точно там. Тъканта беше пропита с кръв. Две системи, пуснати на максимум, бяха сложени в сгъвките на лактите й — една с плазма, другата с физиологичен разтвор. Под тях имаше турникети и лекарите се опитваха да зашият разрязаните й вени.

— Имаме вазоспазъм — каза една сестра, която бе поставила длан върху челото на пациентката. Очите на Керън Уилнър оставаха затворени и тя не реагираше на докосването.

Лаш се примъкна още по-близо и коленичи до безжизненото лице.

— Госпожо Уилнър — промърмори той. — Защо? Защо го направихте?

— Какво правите? — остро попита сестрата. — Кой е този човек?

Врещенето на кардиографа стана по-мързеливо и неритмично.

— Брадикардия! — извика някой. — Кръвното пада до четирийсет и пет на двайсет.

Лаш се приближи още повече.

— Керън — каза той по-настоятелно. — Трябва да знам защо. Моля ви.

— Кристофър, дръпни се — предупреди го доктор Чен от другата страна на леглото.

Клепачите на жената затрептяха и се вдигнаха; спуснаха се; вдигнаха се отново. Очите й бяха сухи и по-бледи дори от кожата й.

— Керън — повтори Лаш и постави ръка на рамото й. Все едно докосна мрамор.

— Накарайте го да спре — прошепна тя. Думите й бяха по-скоро дъх, отколкото глас.

— Какво да спре? — попита Лаш.

— Звука — едва чуто отвърна жената. — Този звук в главата ми.

Очите й се затвориха отново и главата й клюмна на една страна.

— Губим я! — извика сестра.

— Какъв звук? — попита Лаш, като се наведе още по-близо до нея. — Керън, какъв звук?

Някой постави ръка на рамото му и го дръпна назад.

— Махнете се от леглото, господине — нареди някакъв лекар. Очите му проблясваха над бялата маска.

Лаш се върна между апаратите. Кардиографът вече пищеше пронизително и непрекъснато. Сестрата се втурна напред с количката.

— Зареден? — попита д-р Чен, докато вземаше дефибрилатора.

— Сто джаула.

— Назад! — извика Чен.

Лаш видя как тялото на Керън Уилнър се вцепени, когато електричеството мина през него. Маркучите на интравенозните системи се загърчиха като змии.

— Отново! — извика Чен, вдигнал възглавничките на дефибрилатора във въздуха. За момент погледът му срещна този на Лаш. В очите му беше изписано всичко.

Лаш отправи последен поглед към Керън Уилнър и напусна помещението.