Линкълн Чайлд
Игра до смърт (40)

40.

Тара Стейпълтън седеше неподвижно зад бюрото си. Погледът й бавно обходи кабинета и се спираше от предмет на предмет. Растенията бяха полети и грижливо подкастрени; старата й дъска за сърф бе подпряна на стената както винаги; постерите, стикерите и другите дреболии си бяха по местата. Часовникът на отсрещната стена я уведоми, че е четири без десет. Всичко бе точно така, както би трябвало да бъде. И в същото време всичко й изглеждаше непознато, сякаш кабинетът внезапно бе станал чужд за очите й.

Бавно се облегна в стола си. Усещаше, че дишането й е станало плитко и ускорено.

Изведнъж телефонът иззвъня и пронизителният звук пръсна тишината на парчета. Тара замръзна.

Телефонът иззвъня отново. Два пъти — външно повикване.

Тя бавно вдигна слушалката.

— Стейпълтън.

— Тара?

Гласът беше трескав и задъхан.

— Тара? — повтори той. — Кристофър Лаш е.

На заден план се чуваше шум на улично движение, писък на клаксони и боботене на двигатели.

— Кристофър — с равен глас рече Тара.

— Трябва да говоря с вас. Веднага. Много е важно.

— Защо не дойдете в кабинета ми?

— Не. Не вътре. Не мога да рискувам.

Тара се поколеба.

— Тара, моля ви. — Гласът на Лаш звучеше почти умолително. — Трябва ми помощта ви. Трябва да ви кажа нещо, което никой друг не бива да чува.

Тара продължаваше да мълчи.

— Тара. Още една супердвойка е на път да умре.

— Има кафене зад ъгъла — каза тя. — „Рио“. На Четирийсет и четвърта, между „Медисън“ и Парк авеню.

— Ще ви чакам. Побързайте, моля ви.

И връзката прекъсна.

Тара обаче не стана от бюрото си. Дори не помръдна. Само остави слушалката и я изгледа, сякаш се бореше с някаква дълбока неувереност.