Линкълн Чайлд
Игра до смърт (8)

8.

Следобедните сенки се бяха издължили, когато Лаш излезе на Гринич Одъбон Сентър. Паркира и тръгна по пътеката сред гората, водеща към Мийд Лейк. Мястото беше пусто — групите ученици се бяха разотишли преди часове, а любителите на птици и природни снимки щяха да се съберат едва през уикенда. Утринната влага беше отстъпила пред кристалната слънчева светлина. Около него гората се сливаше в плътна маса от зелени и кафяви тонове. Въздухът беше изпълнен с миризма на мъх. Докато вървеше, шумът от движението по Ривърсвил Роуд заглъхваше все повече и след няколко минути бе заменен от песента на птиците.

Лаш беше излязъл от офисите на „Едем Инкорпорейтид“ с намерението да се върне в кабинета си в Стамфорд. Седмицата, която беше отделил за поръчката, бе изминала и сега трябваше да реши какво да прави с графика си за следващата — ако изобщо щеше да прави нещо. Но насред пътя към дома изведнъж откри, че е излязъл от магистралата и кара почти безцелно по второстепенните пътища на Дариен, Силвърмайн и Ню Кейнън, където бе минала младостта му. Тестовете с мастилени петна на Торп си лежаха недокоснати в плика на съседната седалка.

Продължи да кара, оставяйки колата сама да реши накъде да се насочи. И ето че се озова тук, в природния резерват.

Мястото си изглеждаше съвсем нормално и обичайно.

Пътеката пред него се разделяше и водеше към серия наблюдателници за птици покрай езерото. Лаш избра напосоки една и изкачи късата стълба до подобната на кутия постройка. Вътре беше топло и тъмно. Дълъг хоризонтален процеп отзад осигуряваше дискретен изглед към езерото. Лаш погледа водоплаващите птици, които се носеха по повърхността, без да подозират за присъствието му. После седна на дървената пейка и остави дебелия плик до себе си.

Не го отвори веднага, а извади от сакото си малко томче — „Тесният път към вътрешността“ от Мацуо Башо. Беше видял книжката на щанда в „Старбъкс“ на летище „Скай Харбър“ и съвпадението му се стори прекалено голямо, за да не я купи. Отвори на въведението от преводача и зачете встъпителните думи.

Луната и слънцето са вечни пътешественици. Дори годините пътуват. Независимо дали животът е плаване с лодка, или водене на уморен стар кон, всеки ден е пътуване и самото пътуване е дом.

Остави книгата. Какво беше казал Луис Торп за поезията на Башо — толкова наситена и същевременно така проста? Май нещо такова.

Лаш имаше много професионални правила, но основното сред тях бе да държи дистанция между себе си и пациентите. Беше го научил по трудния начин, докато съставяше профили за ФБР. Тогава защо си позволяваше да бъде така заинтригуван от Луис и Линдзи Торп? Дали заради загадъчната им смърт? Или имаше нещо специално и примамливо в съвършенството на брака им? Защото според всичко, което бе успял да научи, бракът им наистина бе съвършен — до момента, в който са сложили торби на главите си, прегърнали са се и бавно са изгубили съзнание пред новородената си дъщеря.

При нормални обстоятелства Лаш не си позволяваше подобни размишления. Те не водеха доникъде и притъпяваха обективността му. Въпреки това реши да си позволи още едно наблюдение. В края на краищата се оказваше, че не е избрал това място съвсем случайно. Това убежище, тази пътека — и дори самата кабинка — бяха мястото, където преди три години Шърли му каза, че не иска да го вижда никога повече.

„Всеки ден е пътуване и самото пътуване е дом.“ Запита се какво ли пътуване са предприели Торп. И какво ли пътуване е предприел самият той, докато се опитваше да открие тайната им. Здравият разум му казваше да не го започва, макар че краката му сами го водеха по пътя.

Разтърка уморено очите си, посегна към дебелия плик и го отвори.

Вътре имаше малко повече от сто листа — резултатите от мастилените тестове на Луис и Линдзи Торп, проведени от „Едем“ по време на кандидатстването им.

Като гимназист Лаш беше страшно впечатлен от мастилените петна, от самата идея, че виждането на разни неща в случайните цапаници може да каже нещо за теб. Едва като специализант, когато изучаваше прилагането на теста (и сам беше подложен на него, както се изискваше от студентите), осъзна какъв мощен диагностичен инструмент може да бъде той. Тестовете с мастилени петна бяха известни като „проективни“, защото — за разлика от строго структурираните и обективни писмени тестове като WAS и MMP — концепцията за правилно и неправилно беше неопределена. Търсенето на изображения в мастилено петно изискваше участието на по-дълбоки, по-сложни аспекти на личността.

„Едем“ използваше теста на Хиршфелд — избор, който Лаш одобри безусловно. Макар да се основаваше непряко на подобрената от Екснер версия на оригиналния тест на Роршах, тестът на Хиршфелд имаше няколко предимства. Мастилените петна на Роршах бяха само десет и се пазеха в тайна от психолозите — лесно беше човек да научи наизуст „правилните“ отговори на такъв ограничен набор. От друга страна, при всяко прилагане на теста на Хиршфелд се вземаха образци от каталог, съдържащ петстотин петна — прекалено много, за да се запомнят всички. Вместо десет се показваха трийсет образци, с което се извличаше по-обстойна информация от лицето. За разлика от теста на Роршах, при който половината петна бяха цветни, всички примери от теста на Хиршфелд бяха черно-бели; поддръжниците му смятаха цветовете за маловажни и отклоняващи вниманието.

Най-отгоре бяха резултатите на Линдзи Торп. Лаш спря за момент, за да си я представи в стаята за преглед. Сигурно бе тиха, удобна, без странични дразнители. Изпитващият седи зад нея — по-добре беше да не е лице в лице с полагащия теста. Линдзи Торп можеше да види мастилените петна едва когато изпитващият ги поставяше на масата пред нея.

Основните правила на теста бяха охранявани като самите петна. Всеки задаван от нея въпрос би трябвало да получи предварително формулиран отговор. Линдзи не би могла да знае, че всичко, което каже за петната, независимо дали има отношение към тях или не, ще бъде записано и оценено. Не би могла да знае, че необходимото й за отговорите време се измерва с хронометър — колкото по-бързо отговаря, толкова по-добре. Не би могла да знае, че от нея се очаква да види повече от едно нещо във всеки фиш; виждането само на един образ беше признак за невроза. И не би могла да знае, че всеки фиш има „нормален“ отговор — макар че изпитващият би отрекъл подобно нещо. Ако видиш нещо оригинално и го обосновеш, получаваш точки за творческо мислене. Но ако видиш нещо, което никой друг не е видял, обикновено се тълкува като признак на психоза.

Лаш обърна на първото петно. Под него изпитващият беше записал дословно отговорите на Линдзи.

1 от 30 Фиш 142

Свободна асоциация:

1. Прилича на тяло. Онези бели неща в средата приличат малко на бели дробове.

2. Това долу прилича на обърната тазова кост.

3. ↓ Така прилича на маска. Да, маска.

4. А тук долу има малък прилеп.

Разпитване:

1. (Същото.)

2. (Същото.)

3. Да, маска. Двете бели петна в горната част са очите. Онези в средата са за носа, а онова долу е устата. Страшна е, като маска на дявол.

4. Там долу има прилеп. Виждат се щръкналите му уши и разперените криле. Като че ли лети.

Всеки фиш се разглеждаше на два пъти — фаза на свободна асоциация, при която изпитваният споделяше първите си впечатления, следвана от фаза на разпит, при която изпитващият подканваше изпитвания да обоснове впечатленията си. От стрелката при третия отговор от свободната асоциация се виждаше, че Линдзи по свое решение е обърнала фиша наопаки и го е гледала по този начин. Това бе признак за независимо мислене — ако питаш дали можеш да обърнеш изображението, получаваш по-малко точки. Лаш познаваше това петно и Линдзи беше посочила едни от най-типичните отговори — маска, прилеп. Несъмнено изпитващият беше отбелязал споменаването на дявола — странична забележка, която също трябваше да бъде оценена.

На следващата страница беше таблицата с оценка на първия фиш:

Лаш бързо прегледа начина, по който бяха определени и оценени четирите отговора на Линдзи. Изпитващият си беше свършил добре работата. Макар да бяха минали години, откакто за последен път бе провеждал тест на Хиршфелд, тайните кодове изведнъж оживяха в паметта му — B се отнасяше за отговор, обхващащ цялото петно; D беше отговор за обикновено забелязван детайл. И в четирите отговора на Линдзи основните фактори бяха отбелязани като ОК, което беше добър знак. Видяла е повече образи от обикновеното в белите места, но недостатъчно, за да предизвика някакви тревоги. В категорията „особености“, където се отбелязваха странните и особени коментари, Линдзи беше получила само една отметка MOR за плашещо съдържание — несъмнено се имаше предвид описанието й на образа като „маска на дявол“ и „страшна“.

Лаш продължи със следващото петно.

И тук изпитващият беше записал подробно отговорите на Линдзи.

2 от 30 Фиш 318

Свободна асоциация:

5. Прилича на коледна украса.

6. Тези неща горе са като антени на насекомо.

7. ↓ Погледни така, антените приличат на крачета на рак.

Разпитване:

5. Ами, заоблено е като онези украшения, които висят по клоните на елхата. Нали? Онова горе е мястото, където е кукичката.

6. Да. Имат папили, подобно на антените на някои видове насекоми.

7. (Същото.)

Лаш позна и това петно. Всички отговори на Линдзи Торп бяха в рамките на нормалното.

Погледна разсеяно петното и изведнъж се вцепени. Напълно неочаквано през собствения му ум прелетя серия асоциации — бързо разпълзяваща се червена локва по бял килим; кухненски нож, от който капе кръв; ухилената маска на Едмънд Уайър с белезници и пранги, слушащ обвинението срещу него пред море от шокирани лица.

„Мътните да го вземат Роджър Гудкайнд и любопитството му“ — помисли си Лаш и побърза да махне петното.

Прегледа набързо другите двайсет и осем фиша, без да открие нищо необичайно. Линдзи беше определена като самоуверена, интелигентна, креативна и доста амбициозна личност. Това вече му беше известно. Мъничката надежда, която се бе събудила в него, започна да избледнява.

Оставаше да прегледа още едно нещо. Обърна на обобщителната страница, където точките на Линдзи Торп бяха подредени в серия от отношения, честотни анализи и други алгебрични еквилибристики за определяне на особени личностни черти. Някои от тези черти бяха известни като „специални показатели“ и Лаш насочи вниманието си именно към тях.

Специалните показатели бяха червени сигнали. Ако броят на отговорите за конкретен показател (например SZ за шизофрения) надхвърляше определена граница, той се отбелязваше като положителен. S-Cluster посочваше склонността към самоубийство.

Показателят на Линдзи Торп беше отрицателен; даже нещо повече, тя имаше нула от общо осем възможни точки.

Лаш остави с въздишка резултатите на Линдзи и взе тези на съпруга й.

Тъкмо беше приключил с прегледа на склонността към самоубийство на Луис Торп, когато телефонът в джоба му иззвъня.

— Да? — отговори Лаш.

— Доктор Лаш? Обажда се Едуин Маукли.

Лаш се изненада. Не даваше на никого номера на мобилния си и определено не го бе съобщавал на „Едем“.

— Къде сте в момента? — Гласът на Маукли звучеше различно — отсечено и рязко.

— В Гринич. Защо?

— Отново се случи.

— Какво се е случило?

— Имаме втори опит за двойно самоубийство. На супердвойка.

— Какво? — Изненадата изчезна, пометена от изумление.

— Семейство Уилнър. Жители на Ларчмонт. От вашето местоположение бихте могли да стигнете за… — последва кратка пауза — … петнайсет минути. На ваше място не бих губил нито секунда.

Връзката прекъсна.