Линкълн Чайлд
Игра до смърт (51)

51.

Едуин Маукли стоеше в тихия кабинет на Тара Стейпълтън и бавно оглеждаше помещението. На страничния наблюдател това оглеждане можеше да се стори непоследователно и повърхностно, но Маукли не пропускаше нищо — постерите, растенията в саксии, безупречно подреденото бюро с трите монитора, очукания сърф, подпрян на стената.

Макар че лично я беше подкрепял в издигането й по стълбицата и безрезервно вярваше в таланта й, Тара си оставаше загадка за него. Винаги се обличаше професионално, рядко се шегуваше, още по-рядко се усмихваше. Не си падаше по бъбренето и клюките. През цялото време бе строга и делова.

Погледът му спря върху сърфа. Въпреки че той беше уредил внасянето й, дъската винаги го озадачаваше. Не се връзваше с почти фанатичния стремеж на Тара към уединеност, със стената, която бе издигнала около личния си живот. Ясно беше, че сърфът не е само парадиране; ако искаше да се фука, щеше да постави наградите от шампионатите, които беше спечелила — а от досието й Маукли знаеше, че е била състезателка. Не, сърфът беше тук по някакви нейни съображения.

Погледна килима и капчиците кръв недалеч от вратата. Другаде Лаш беше оставил съвсем малко или никакви следи. Но не и тук. Защо? Може би беше жестикулирал? Заплашвал?

Това отново го връщаше към основния въпрос. Защо Лаш беше дошъл тук? Защо бе поел такъв риск?

Въпросите бяха твърде много. Маукли извади радиостанцията от джоба си и натисна копчето за предаване.

— Чувам ви, сър — обади се гласът от командния център.

— С кого говоря? Гилмър?

— Да, господин Маукли.

— Повторете още веднъж какво е правила госпожица Стейпълтън, след като Лаш е напуснал кабинета й.

— Момент, сър. — От говорителя се чу тракане на клавиши. — Екипът е пристигнал в осемнайсет часа и шест минути. В осемнайсет и дванайсет тя е напуснала кабинета и е засечена при радиологичната лаборатория надолу по коридора. Останала е там три минути. В осемнайсет и петнайсет е напуснала лабораторията и е продължила към асансьорите. Взела е асансьор сто и четири за четири етажа нагоре, до трийсет и девети. Сензорите са я проследили до изпитателната камера.

— Резервоара.

— Да, сър. Отворила е вратата с идентификационната си гривна в осемнайсет и двайсет и една.

— Продължавайте.

— Пасивните сензори в Резервоара потвърждават присъствието й там през следващите девет минута. След това няма нищо.

— Нищо? Как така нищо?

— Нищо, сър. Сякаш е изчезнала.

— А екипът, изпратен в Резервоара?

— Пристигна там преди малко. Мястото е пусто.

— Можете ли да проверите логовете на терминала и да видите дали е влизала в някоя система?

— Правим го в момента.

— А какво е положението с Лаш? Някакви новини?

— Преди десет минути имаше сигнал от сензор на трийсет и седмия етаж. След това още няколко на трийсет и деветия.

— Трийсет и деветия — повтори Маукли. — В района на Резервоара ли?

— Последният е оттам, сър.

— И кога е станало това?

— В осемнайсет и трийсет и една.

Маукли свали радиостанцията. Една минута след като са изгубили контакт с Тара. На същия етаж и на същото място.

Погледна си часовника. Бяха минали петнайсет минути, без сензорите да засекат Лаш или Тара. Беше необяснимо. Абсолютно необяснимо.

Обмисли положението. Във вътрешната кула нямаше камери, с изключение на онези при пропускателните пунктове и в асансьорите. Бяха решили, че са ненужни — при драконовската система за сигурност на „Едем“ вътрешната кула бе пълна с толкова много датчици за движение, че всеки човек с идентификационна гривна можеше да се проследи с точност до шест метра. А ограниченият брой пунктове за достъп и строгата охрана гарантираше, че зад Стената може да влиза единствено оторизиран персонал. Инфраструктурата бе проектирана да ги предпази от корпоративния шпионаж; тя не беше предвидена за преследване на избягал убиец.

Въпреки това протоколите за сигурност трябваше да действат. Имаше само един начин да се заобиколят идентификационните гривни и това беше дълбоко пазена тайна, която Лаш нямаше как да знае…

Наистина ли?

Вдигна отново радиостанцията.

— Гилмър, искам да отклоните всички патрули. Изпратете ги на трийсет и осми етаж и нагоре. Поставете наблюдатели на стълбите и основните пресечки. Ако нещо мръдне и не е охранител, искам да знам.

— Добре, сър.

Маукли прибра радиостанцията в джоба си. Излезе от кабинета и тръгна замислено по коридора.

Радиологичната лаборатория бе пуста като гробница. Загледа се в изключената апаратура и проблясващите инструменти.

Защо Тара бе идвала тук?

Възможно ли бе да помага на Лаш? Едва ли. Тара беше видяла доказателствата; знаеше колко опасен е той — не само за супердвойките, но и за „Едем“. Тя беше предупредила Маукли за срещата в кафенето. Тя беше предала Лаш.

Може би той я бе заплашил по друг начин? Не, и това не изглеждаше вероятно. Тара беше напълно способна да се защити. А и Лаш не беше въоръжен. Маукли бе сигурен в това.

Опита да се постави на нейно място, да следва нейния ход на мислене. Но предположения могат да се правят единствено за човек, когото разбираш. А Маукли не беше убеден, че разбира Тара. Беше изненадан, почти шокиран, когато тя нахлу в кабинета му преди два месеца и го помоли да използва властта си и да я включи в пилотната програма за намиране на партньори между служителите. И беше също толкова изненадан, когато се появи в кабинета му след откриването на партньор за нея и поиска да бъде извадена от програмата. Помнеше, че беше понеделник. Денят, в който Кристофър Лаш за първи път стъпи зад Стената.

Лаш. Всичко това бе негова работа. Беше безумец, бясно куче. Беше нанесъл тежък удар на корпорацията. Трябваше да бъде спрян, преди да е нанесъл още щети — непоправими щети.

Бръкна в джоба си и извади 9-милиметров глок. Оръжието смътно проблесна на слабото осветление в лабораторията. Маукли го завъртя в ръце, провери дали в цевта има патрон и го прибра обратно.

Лаш беше бясно куче, което нямаше къде да избяга. И Маукли щеше да се отнесе с него точно по този начин — като с бясно куче. Ще го приклещи в ъгъла и ще го убие.

Радиостанцията изпращя.

— Маукли.

— Господин Маукли, Гилмър е. Поискахте да докладвам, ако засечем някакво движение в кулата.

— Точно така, господин Гилмър. Слушам ви.

— Сър, асансьорът на апартамента е активиран. В момента се движи.

— Какво? — Маукли леко се раздразни. — Ще трябва да говоря с Ричард Силвър. Не може да напуска апартамента точно сега. Не е безопасно.

— Не ме разбрахте, сър. Асансьорът не се спуска. Изкачва се.