Линкълн Чайлд
Игра до смърт (42)

42.

Ричард Силвър внимателно слезе от пътеката и спря задъхан, докато лентата спираше. Изключи машината, взе кърпата и избърса челото си. Това бе една от най-тежките му тренировки — четирийсет и пет минути бягане със скорост десет километра в час по наклон осем градуса. Умът му обаче си оставаше толкова измъчен, колкото и в началото на упражнението.

Пусна кърпата в платнената торба, излезе от фитнеса и тръгна по коридора към кухнята, където си наля чаша вода от чешмата. Сякаш нищо не можеше да премахне налегналата го потиснатост. Чувстваше се по този начин от сутринта, когато принтерът изплю листа, на който като единствен възможен убиец беше посочен Лаш.

Отпи разсеяно няколко глътки и остави чашата в умивалника. Остана неподвижен за момент, като се взираше, без да вижда нищо. После се наклони напред, опря лакти на плота и удари с юмрук челото си — веднъж, два, три пъти…

Трябваше да спре. Трябваше да се заеме с други неща. Трябваше. Имитирането на нормалност беше единственият начин да преживее този ненормален период.

Изправи се. Четири и петнайсет. С какво щеше да се занимава в този час при нормални обстоятелства?

Щеше да провежда следобедната си сесия с Лиза.

Излезе от кухнята и тръгна към края на коридора. Обикновено посвещаваше сутрините на четене на технически списания и статии; през ранния следобед се занимаваше с бизнес въпроси, а вечер с програмиране. Винаги обаче отделяше време да посети Лиза преди вечеря. Именно тогава разговаряше с нея, обсъждаха обновления на програми, получаваше представа за развитието й. Това беше времето, което винаги очакваше с нетърпение — общуването с нещо, което отчасти бе той самият, отчасти негово изобретение. Чувството не можеше да се сравни с нищо, познато му досега. И напълно заслужаваше всички усилия, които бе хвърлил. Това бе изживяване, което не би могъл да сподели с когото и да било.

Винаги ценеше това време и не позволяваше да го прекъсват. Сеансите неизменно започваха точно в четири. Днес закъсня за първи път, откакто Лиза и масивният й поддържащ хардуер бяха инсталирани в апартамента четири години по-рано.

Намести се в креслото и започна да закрепва електродите, като се мъчеше да изчисти ума си. Единствено дългата практика направи това възможно. Минаха минути, докато се подготви. Накрая постави ръка на клавиатурата и започна да пише.

— Ричард — разнесе се призрачният, безтелесен глас.

— Здравей, Лиза.

— Закъсня със седемнайсет минути. Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред, Лиза.

— Това ме радва. Да започна ли с отчета за състоянието ми? Тествах новия комуникационен псевдокод, който инсталира. Направих няколко дребни промени.

— Много добре, Лиза.

— Би ли искал да чуеш подробности за процесите?

— Не, благодаря. Днес можем да прескочим отчетите.

— В такъв случай желаеш ли да обсъдим последните сценарии, които ми зададе? Готвя се да проиграя сценарий триста и единайсет за създаване на неверни позитиви в теста на Тюринг.

— Може би утре, Лиза. Иска ми се да продължим направо с романа.

— Добре.

Силвър бръкна под стола — като внимаваше да не откачи някой от електродите — и измъкна опърпана книга. Беше на майка му — една от малкото книги, които беше запазил от най-ранното си детство.

Върхът на сесиите му с Лиза винаги бе четенето. През годините беше направил прогрес от най-простите разкази, с които я учеше на основите на човешките ценности. Това го задоволяваше почти като родител, възпитаващ детето си. Винаги се чувстваше по-добре, не така самотен. Може би днес обсъждането щеше да успее да пропъди дори черния облак на вина, надвиснал над него. И може би, когато приключеше с четенето, щеше да намери кураж да произнесе на глас въпроса, който жадуваше и в същото време се ужасяваше да зададе.

Съсредоточи се и отвори книгата.

— Помниш ли докъде бяхме стигнали, Лиза?

— Да. Плъхът Темпълтън беше взел торбата с яйца на паяка.

— Добре. И защо го направи?

— Прасето му беше обещало храна в замяна.

— А защо приятелката на прасето, Шарлот, искаше торбата да бъде спасена?

— За да спаси децата си и така да продължи съществуването на вида си.

— Но Шарлот не е могла да спаси торбата сама.

— Точно така.

— И кой го е направил?

— Темпълтън.

— Ще перифразирам. Кой е мотивиращият агент в спасяването на яйцата?

— Прасето Уилбър.

— Правилно. И защо го е направил, Лиза?

— За да се отблагодари. Паякът му беше помогнал.

Силвър свали книгата. Лиза нямаше проблем да разбира мотиви като самосъхранение и награда за поведение. Но дори и сега й беше трудно да схване другите, по-неуловимите емоции.

— Етичните ти процедури включени ли са? — попита той.

— Да, Ричард.

— Тогава да продължим. Това е едната причина да спаси торбата с яйца. Другата са чувствата, които Уилбър изпитва към паяка.

— Говориш метафорично.

— Точно така. Това е метафора за човешко поведение. За любовта.

— Да.

— Уилбър обича Шарлот. Също както Шарлот обича Уилбър.

— Разбирам, Ричард.

Силвър затвори очи за момент. Днес дори най-любимото му време беше някак кухо. Налагаше се въпросът да почака.

— Трябва да прекратя сесията, Лиза — каза той.

— Диалогът ни продължи едва пет минути и двайсет секунди.

— Зная. Трябва да свърша някои неща. Така че нека довършим двайсет и първа глава.

— Добре, Ричард. Благодаря, че поговори с мен.

— Аз ти благодаря, Лиза.

И Силвър взе „Паяжината на Шарлот“, намери подгънатата страница и зачете:

На следващия ден, докато разглобяваха виенското колело и товареха състезателните коне във фургоните, Шарлот умря. Никой от стотиците хора, посетили панаира, не разбра, че един сив паяк беше изиграл най-важната роля във всичко. Никой не беше до нея, докато си отиваше…