Линкълн Чайлд
Игра до смърт (2)

2.

Кристофър Лаш слезе от таксито и се озова насред суматохата на Медисън авеню. Беше минала половин година от последното му идване в Ню Йорк и тези месеци като че ли го бяха размекнали. Не му липсваха задушливите отработени газове, бълвани от ауспусите на автобусите; беше забравил неприятната миризма на изгоряло от сергиите по тротоара. Върволицата пешеходци, говорещи възбудено по мобилните си телефони, ревът на клаксоните, гневното съперничество между автомобили и камиони — всичко това му напомняше за трескавата, безсмислена активност на разритан мравуняк.

Стисна здраво кожената си чанта, стъпи на тротоара и се включи ловко в тълпата. Отдавна не му се беше налагало и да носи чанта, сега я усещаше като нещо чуждо и неудобно в ръката си.

Остави се човешкият поток да го преведе през Петдесет и седма и продължи на юг. Една пресечка по-нататък тълпата донякъде оредя. Лаш пресече Петдесет и шеста и се пъхна в един празен вход, където можеше да спре, без да го блъскат. Остави внимателно чантата между краката си и се загледа нагоре.

От другата страна на улицата се издигаше правоъгълна кула. Нямаше номер или корпоративен надпис, които да издават какво се крие вътре. Това се обезсмисляше от логото, което — благодарение на безбройните репортажи — неотдавна се бе превърнало в почти толкова познат американски символ, колкото и златните арки на „Макдоналдс“ — елегантният, издължен символ за безкрайност, кацнал непосредствено над входа на сградата. Масивната кула се издигаше до перваз, който я опасваше през средата; нагоре около сградата се виеше декоративна решетъчна конструкция, отделяща последните няколко етажа. Тази простота обаче беше измамна. В облицовката се долавяше богатство, усещане за дълбочина, почти като в боята на най-скъпите автомобили. Новите учебници по архитектура я наричаха „обсидиан“, но това не беше съвсем вярно — сградата имаше топло, чисто сияние, което сякаш черпеше от околната среда, оставяйки другите небостъргачи студени и безцветни.

Лаш откъсна поглед от фасадата, затършува в джоба на сакото си и извади фирмена бланка. Отгоре, до знака за безкрайност, с елегантни букви бе гравирано „Едем Инкорпорейтид“, а долу имаше щампа „доставка с куриер“. Прочете краткото съобщение.

Уважаеми д-р Лаш,

Днешният разговор с вас много ми допадна и се радвам, че сте в състояние да се отзовете така бързо. Очакваме ви в понеделник в 10:30 ч. Моля, предайте приложената карта на представител на охраната в лобито.

Искрено ваш,

Едуин Маукли,

Директор, Помощни услуги

Този прочит на писмото не разкри повече информация от предишните и Лаш прибра бланката в джоба си.

Изчака светофара, взе си чантата и пресече улицата. Небостъргачът беше екстравагантно отдръпнат от тротоара, създавайки гостоприемен оазис пред входа. Имаше дори фонтан — мраморни сатири и нимфи, играещи около прегърбена фигура. Лаш се загледа с любопитство през водните пръски. Фигурата изглеждаше странна — колкото и да се взираше, не можеше да определи дали е мъжка или женска.

Вратата зад фонтана се въртеше непрекъснато. Лаш отново спря и се загледа внимателно в движението. Почти всички влизаха, а не излизаха. Но часът бе десет и половина, така че тези хора не можеше да са служители. Явно всички бяха клиенти, или по-скоро бъдещи клиенти.

Лобито беше просторно, с висок таван и Лаш отново спря. Макар повърхностите да бяха от розов мрамор, непряката светлина придаваше на всичко необичайна топлина. В центъра имаше информационно бюро от същия обсидиан като външната облицовка. На дясната стена, зад пропуска с охраната, се виждаше дълга редица асансьори. Покрай Лаш продължаваха да минават хора от всяка възраст и раса, с всякакво телосложение и ръст. Всички изглеждаха изпълнени с надежда, копнеж и може би малко опасения. Възбудата бе осезаема. Някои се насочваха към отсрещния край на лобито, където два ескалатора се изкачваха към широк сводест коридор, над който с дискретни златни букви бе изписано „ОБРАБОТКА НА КАНДИДАТИ“. Други вървяха към вратите под ескалаторите, отбелязани като „КАНДИДАТСТВАНЕ“. Трети пък се струпваха към лявата страна на лобито, където Лаш зърна движещи се светлини. Любопитството го накара да се запъти натам.

По цялата стена, от пода до тавана, имаше плазмени екрани, подредени в огромна матрица. Всеки екран показваше различни хора, говорещи към камерата — мъже и жени, стари и млади. Лицата толкова се различаваха, че за момент Лаш само долавяше, но не можеше да разпознае общото помежду им. После го осъзна — всяко лице беше усмихнато, почти безметежно.

Смеси се с насъбралата се тълпа, която се взираше безмълвно в стената от лица. Сега вече долавяше и безбройните гласове, които явно идваха от скрити говорители. Благодарение на някакъв трик в озвучаването можеше с лекота да изолира отделните гласове в триизмерното пространство и да ги свърже с лицата на екраните. „Животът ми направо се преобрази“ — казваше една привлекателна млада жена, която сякаш се обръщаше лично към него. „Не зная какво щях да правя, ако не беше «Едем» — с усмивка сподели мъж от друг екран, сякаш му доверяваше някаква тайна. — Всичко се промени коренно.“ От трети екран млад мъж със светлосини очи и ослепителна усмивка каза: „Това беше най-доброто нещо, което съм правил някога. Точка“.

Изведнъж Лаш започна да долавя и друг глас — тих, на прага на чуваемостта, направо шепот. Не идваше от някой от екраните, а сякаш отвсякъде. Заслуша се.

„Технология — казваше гласът. — Днес тя се използва, за да направи живота ни по-лек, по-дълъг, по-комфортен. Ами ако технологията можеше да прави нещо още по-важно? Ами ако е в състояние да ни донесе чувство за цялост, за пълно удовлетворение?

Представете си компютърна технология, която е толкова развита, че може да реконструира виртуално собствената ви личност, същността на онова, което ви прави уникални — вашите надежди, копнежите и мечтите ви. Най-личните нужди, които дори не осъзнавате. Представете си цифрова инфраструктура, която е толкова устойчива, че съдържа това построение на личността ви с нейните безброй уникални черти и характеристики, наред с личностите на много други хора. Представете си изкуствен интелект, способен да сравни вашата идентичност с тези на другите и — след час, ден или седмица — да открие онзи човек, онзи единствен индивид, който е вашият идеален партньор. Вашата половинка, която ви пасва като личност, среда, интереси и безброй други показатели. Половинката, която ще направи живота ви завършен. Не просто двама души, които случайно имат някои общи интереси. А двойка, при която единият допълва другия толкова дълбоко и неуловимо, колкото досега не сме могли да си представим.“

Лаш беше вперил поглед в безкрайното море от лица пред него, докато слушаше безтелесния мелодичен глас.

„Край на така наречените слепи срещи — продължаваше той. — Край на забавите за самотници, при които изборът ви е ограничен до шепа случайни запознанства. Край на изгубените вечери, в които откривате, че просто не си подхождате с човека срещу вас. И вместо всичко това — система за изключително изтънчен и обстоен избор. Тази система е тук сега. И компанията е «Едем».

Услугата не е евтина. Но ако има дори и най-малко недоволство, «Едем Инкорпорейтид» предлага пълно връщане на парите с доживотна гаранция. И въпреки това от хилядите двойки, събрани от компанията, нито една не е поискала подобно нещо. Защото тези хора, както хората от екраните пред вас, са научили, че на щастието не може да се сложи етикет с цена.“

Лаш се сепна, откъсна очи от екраните и си погледна часовника. Закъсняваше с пет минути за срещата.

Пресече лобито, извади картата и я подаде на един от униформените охранители. В замяна получи подписан пропуск и приветливо го упътиха към асансьорите.

Трийсет и два етажа по-нагоре Лаш се озова в малка, но елегантна приемна. Тоновете бяха неутрални, шумът на града бе едва доловим. Нямаше никакви табели, указателни знаци и упътващи табла — само едно бюро от полирано светло дърво и привлекателна жена в делови костюм зад него.

— Доктор Лаш? — с очарователна усмивка попита тя.

— Да.

— Добро утро. Мога ли да видя шофьорската ви книжка, моля?

Искането беше толкова странно, че Лаш дори не се сети да се поинтересува защо е отправено. Извади портфейла си и намери книжката.

— Благодаря. — Жената я задържа за момент пред някакво сканиращо устройство, след което му я върна с още една лъчезарна усмивка. Стана от мястото си и посочи врата в дъното на приемната.

Тръгнаха по дълъг коридор, чийто декор бе същият като на приемната. Лаш забеляза много врати, всички затворени и без табели. Жената спря пред една от тях.

— Влезте, ако обичате — каза тя.

Вратата се затвори зад него и Лаш огледа добре обзаведената стая. Върху дебел килим стоеше бюро от тъмно дърво. По стените висяха картини във великолепни рамки. Зад бюрото имаше мъж, който тъкмо ставаше да го посрещне и приглаждаше кафявия си костюм. Лаш стисна протегнатата ръка, докато по стар навик преценяваше непознатия. Мъжът наближаваше четирийсетте — малко дребен, с тъмна кожа, тъмна коса, тъмни очи, мускулест, но не и набит. Може би плувец или тенисист. От него лъхаше самоувереност и благоразумие; беше от хората, които не бързат да действат, но когато го правят, не се колебаят нито за миг.

— Доктор Лаш — каза мъжът, като също го погледна преценяващо. — Едуин Маукли. Благодаря, че дойдохте.

— Съжалявам за закъснението.

— Няма за какво. Заповядайте, седнете.

Лаш седна в коженото кресло срещу бюрото, докато Маукли се обръщаше към монитора на компютъра. Затрака за момент на клавиатурата и спря.

— Само секунда, ако обичате. От четири години не съм провеждал приемно интервю и всичко е променено.

— Нима това е интервю?

— Не, разбира се. Само че в началото се въвеждат едни и същи неща. — Затрака отново. — Готово. Адресът на офиса ви в Стамфорд е Фронт стрийт триста и петнайсет, апартамент две, нали?

— Да.

— Добре. А сега ще ви помоля да попълните това, ако нямате нищо против.

Лаш прегледа белия формуляр, който бе плъзнат по бюрото към него — дата на раждане, номер на социалната осигуровка и половин дузина други формалности. Извади химикалка от джоба си и започна да попълва.

— Значи сте провеждали интервюта? — попита той, докато пишеше.

— Помагах в разработването на процеса като служител на „Фармген“. Това беше преди „Едем“ да стане независима компания.

— И как е?

— Кое как е, доктор Лаш?

— Работата тук. — Лаш плъзна формуляра обратно. — Човек би си помислил, че става въпрос за някакво вълшебство. Поне ако слуша онези твърдения в лобито.

Маукли погледна формуляра.

— Съвсем нормално е да сте скептичен. — Успя да постигне изражение, което излъчваше едновременно откровеност и сдържаност. — Става въпрос за чувства между двама души. Какво може да направи технологията в случая? Попитайте обаче когото и да било от служителите ни. Те непрекъснато виждат как тя действа. Всеки път. Да, мисля, че „вълшебство“ е подходяща дума.

Телефонът в края на бюрото иззвъня.

— Маукли — каза мъжът и затисна слушалката с брадичка. — Добре. Дочуване. — Затвори и стана. — Той ви очаква, доктор Лаш.

„Той?“ — зачуди се Лаш, докато вземаше чантата си. Излезе след Маукли и го последва до завоя. Продължиха по по-широк, богато обзаведен коридор, който водеше до полирани до блясък врати. Маукли почука и отвътре се чу глас:

— Влез.

Маукли отвори вратата.

— Ще поговорим отново по-късно, доктор Лаш — каза той и му направи знак да влезе.

Лаш прекрачи прага и спря, а вратата се затвори зад него. Намираше се пред дълга елипсовидна маса от тъмно дърво. В отсрещния й край седеше висок мъж със загоряла от слънцето кожа, който се усмихна и кимна. Лаш кимна в отговор и внезапно осъзна, че мъжът пред него е не друг, а Джон Леливелд, президентът на „Едем Инкорпорейтид“.

Който го очакваше.