Линкълн Чайлд
Игра до смърт (17)

17.

Пет минути по-късно се озоваха в скай лоби — двуетажно пространство на трийсетия етаж, заобиколено от редици асансьори. В единия му край имаше фирмено кафене и Лаш видя доста служители по масите, които разговаряха и се хранеха.

— Имаме десет кафенета във вътрешната част — обясни Маукли. — Предпочитаме хората ни да не излизат за обяд или вечеря, пък и отличната безплатна храна помага.

— Обяд или вечеря?

— Или закуска, ако предпочитате. Служителите ни работят денонощно, на смени, особено в секторите за събиране на данни.

Маукли тръгна към един асансьор в края на най-близката редица. Беше отделен от другите и пред него стоеше охранител с бежов комбинезон. Когато ги видя да приближават, той се дръпна настрани.

Маукли се обърна към Тара.

— Ти имаш най-новия код. Давай. — И посочи таблото до асансьора.

— Къде отиваме? — попита Тара.

— Горе.

Тя рязко си пое дъх, но бързо се овладя. Вкара кода и след секунда вратата се отвори.

Когато влезе в асансьора, Лаш долови нещо различно. Не бяха стените, те бяха същите като на останалите; не беше и подът, осветлението или перилата. Изведнъж се сети какво е. В тази кабина нямаше камера и на панела имаше само три бутона, без никакви означения. Маукли натисна най-горния и пъхна гривната си под скенера.

Асансьорът се издига сякаш цяла вечност. Накрая вратата се отвори към ярко осветено помещение. Но това не беше изкуствената светлина, която Лаш бе виждал навсякъде другаде в „Едем“ — а слънчева, струяща през прозорците, заемащи три от четирите стени. Лаш стъпи на разкошния син килим, като се оглеждаше като омагьосан. През стъклото се виждаше назъбеният профил на Манхатън под безоблачното небе. От прозорците отляво и отдясно (които изглеждаха страшно далеч) се откриваше панорамна гледка към Лонг Айлънд и Ню Джърси. От тавана висяха великолепни кристални полилеи, в момента ненужни заради тази експлозия на светлина.

Лаш си спомни, че от нивото на улицата беше видял решетката, която отделяше най-горните етажи на кулата. А също и думите на Маукли, че небостъргачът се състои от три отделни сгради, като над вътрешната се намира апартаментът. Това орлово гнездо, кацнало над корпоративната кула, можеше да бъде само едно нещо — леговището на основателя единак Ричард Силвър.

Като се изключи вратата на асансьора, цялата четвърта стена беше заета от масивна махагонова библиотека. По рафтовете й обаче нямаше подвързани в кожа томове, каквито можеха да се очакват в подобен случай. Те бяха запълнени с евтина фантастика с меки корици, като някои от книгите бяха доста опърпани. Имаше също обемисти ръководства за езици за програмиране и операционни системи.

Тара беше пресякла широкото пространство и се взираше в нещо пред един от прозорците. Когато очите му свикнаха със светлината, Лаш откри, че там има десетки предмети, големи и малки, подредени пред огромните стъклени пана. Обхванат от любопитство, той също пристъпи напред и спря пред нещо с размерите на телефонна кабина. От дървената й основа се издигаше сложна архитектура от ротори, монтирани хоризонтално върху метални пръти. Зад тях имаше бъркотия от колела, валове и лостове.

Отиде при другия прозорец, където върху дървена поставка беше положено нещо като гигантска изкормена латерна. До нея се мъдреше друго чудовищно устройство, кръстоска между архаична печатарска преса и стенен часовник. От едната му страна имаше голяма метална манивела, а лицето му беше покрито с блестящи плоски дискове с най-различни размери. Между краката му имаше табла с топове хартия.

Маукли като че ли беше изчезнал някъде, но сега към тях приближаваше друг мъж — висок, младолик, с огромен рижав перчем над ъгловатото чело. Усмихваше се и сините му очи проблясваха дружелюбно зад очилата с тънки сребристи рамки. Носеше тропическа риза и изтъркани джинси. Макар да не го бе виждал никога досега, Лаш моментално го позна — Ричард Силвър, геният зад „Едем“ и компютъра, който правеше всичко това възможно.

— Вие трябвала сте доктор Лаш — каза мъжът и протегна ръка. — Ричард Силвър.

— Наричайте ме Кристофър — каза Лаш.

Силвър се обърна към Тара, която сякаш беше изгубила дар слово.

— А вие сте Тара Стейпълтън, нали? Едуин ми разказа страхотни неща за вас.

— За мен е чест да се запознаем, доктор Силвър — отвърна тя.

Лаш ги слушаше с изумление. „Тя е шеф на сигурността, а той никога досега не я е виждал.“

Силвър отново се обърна към Лаш.

— Името ви ми напомня нещо, Кристофър, но не мога да се сетя какво.

Лаш не отговори и след малко Силвър сви рамене.

— Е, както и да е. Може би ще се сетя. Между другото, любопитно ми е каква е теоретичната ви ориентация. Като се има предвид предишната ви работа, предполагам, че сте привърженик на когнитивната поведенческа школа?

Това беше последното нещо, което Лаш бе очаквал да чуе.

— Повече или по-малко. Еклектик съм, обичам да подбирам по нещо и от другите школи.

— Разбирам. От поведенческата или хуманистичната?

— По-скоро от първата, отколкото от втората, доктор Силвър.

— Ричард, ако обичате. — Силвър отново се усмихна. — И много правилно, че подбирате. Когнитивната поведенческа психология винаги ме е запленявала, защото разчита на обработката на информация. Но пък, от друга страна, привържениците на чистата поведенческа психология смятат, че цялото поведение се научава. Нали така?

Лаш кимна изненадан. Силвър не отговаряше на образа на гения единак, който си беше изградил.

— Имате забележителна колекция — каза Лаш.

— Моят малък музей. Тези устройства са моя слабост. Например тази прелест, която разглеждахте преди малко. Предсказателят на приливи на Келвин. Може да предскаже приливите и отливите за която и да било дата в бъдещето. И обърнете внимание на барабаните за хартия в основата му — това е може би първият печатен изход. А какво ще кажете за устройството на съседната поставка? Построено е преди повече от триста и петдесет години, но въпреки това може да извършва всички изчисления, на които са способни съвременните калкулатори — събиране, изваждане, умножение и деление. В основата му е нещо, известно като зъбно колело на Лайбниц, дало летящ старт на индустрията на сметачните машини.

Силвър закрачи покрай стъклената стена, като сочеше различните машини и с удоволствие разказваше за историческата им роля. Покани Тара да тръгне с него и докато вървяха, я хвалеше за работата и я питаше дали е доволна от поста си в компанията. Лаш откри, че изпитва симпатия към този мъж — изглеждаше дружелюбен, без капка арогантност.

Силвър спря пред огромното устройство, което Лаш бе забелязал най-напред.

— Това — с благоговение каза той — е Аналитичната машина на Бабидж. Неговият най-амбициозен проект, останал незавършен поради смъртта му. Това е предшественикът на „Марк“, „Колос“, „Ениак“ и на всички наистина важни компютри.

И той погали почти любовно стоманената страна на апарата.

Всички тези стари устройства, накацали пред зашеметяващата гледка към Манхатън, си оставаха забележително не на място в елегантното помещение. После Лаш изведнъж се сети.

— Това са все мислещи машини — каза той. — Опити да се създаде устройство, което да върши умствените пресмятания на хората.

Силвър кимна.

— Именно. Някои от тях… — той махна към Аналитичната машина — ме карат да се чувствам смирен. Други… — посочи към отсрещния край на помещението, където на мраморен постамент се мъдреше далеч по-модерен „Макинтош“ със 128К памет — … ми дават надежда. А трети пък ме карат да бъда честен. — И той посочи голяма дървена кутия с шахматна дъска пред нея.

— Какво е това? — попита Тара.

— Компютър за шах, построен във Франция през късния Ренесанс. Оказало се, че „компютърът“ всъщност бил дребен майстор шахматист, който се пъхал в машината и управлявал движенията й. Но моля, нека да седнем. — И той ги поведе към ниска маса, заобиколена от кожени кресла. Масата беше отрупана с периодика — „Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, броеве на „Компютъруърлд“ и „Джърнъл ъф Адвенсд Сайкокомпютинг“.

След като се настаниха, усмивката на Силвър като че ли трепна.

— Много се радвам, че се запознахме, Кристофър. Иска ми се обстоятелствата да бяха по-приятни. — Седеше наклонен напред, с леко сведена глава и допрени една в друга длани. — Това ни дойде като ужасен удар. За борда и лично за мен.

Когато Силвър вдигна поглед, Лаш видя мъката в очите му. „Жестоко е — помисли си той. — Създал е тази компания, а сега цялото му добро дело е изложено на смъртна опасност.“

— Когато си помисля за тези двойки, за Торп и Уилнър… просто нямам думи. Направо не мога да го проумея.

Лаш осъзна, че греши. Силвър не мислеше за компанията — а за четиримата мъртъвци и жестоката ирония, която внезапно бе сложила край на живота им.

— Трябва да разберете, Кристофър — каза Силвър, като отново сведе поглед към масата. — Онова, което правим тук, е нещо повече от услуга. То е отговорност, подобна на отговорността на хирурга към пациента, лежащ на масата пред него. С тази разлика, че за нас отговорността продължава до края на живота им. Тези хора ни доверяват бъдещото си щастие. Това изобщо не ми беше минавало през ум, когато ми хрумна идеята за „Едем“. Затова наш дълг е да разберем какво се е случило, дали… дали имаме някаква роля в тази трагедия, или не.

Лаш отново се изненада. Подобна честност не бе виждал у нито един от членовете на борда на „Едем“, може би с изключение на президента Леливелд.

— Давам си сметка, че смъртта на Уилнър настъпи само преди няколко дни. Но все пак научихте ли нещо съществено? — попита Силвър и го погледна почти умолително.

— Само онова, което казах на Маукли. През последните месеци няма абсолютно нищо, което да намеква за предстоящо самоубийство.

Силвър спря погледа си върху него за момент, след което се извърна. За миг Лаш се уплаши, че компютърният гений ще избухне в сълзи.

— Надявам се в най-скоро време да прегледам психологичните оценки на „Едем“ — побърза да добави Лаш, сякаш за да окуражи Силвър. — Може би тогава ще науча нещо повече.

— Искам „Едем“ да използва всичките си ресурси за това — отвърна Силвър. — Предайте на Едуин, че съм казал така. Ако аз или Лиза можем да помогнем с нещо, моля да ме уведомите.

„Лиза? — леко се учуди Лаш. — Да не иска да каже Тара? Тара Стейпълтън?“

— Имате ли някакви теории? — тихо попита Силвър.

Лаш се поколеба. Не искаше да бъде носител на още лоши новини.

— На този етап става въпрос единствено за теории. Има малък шанс да е замесен вътрешен човек — някой служител или бивш служител. Но е много по-вероятно заподозреният да е кандидат, отхвърлен при първоначалния подбор.

На лицето на Силвър се изписа странно изражение — изражението на дете, което току-що е било смъмрено за нещо, което не е направило. Изражение на наранена невинност.

— Не мога да повярвам — промърмори той. — Протоколите ни за сигурност са изключително строги. Тара може да го потвърди. Бях уверен… — Гласът му секна.

— Както казах, засега това е само теория.

Над масата отново се възцари тишина, която се проточи по-дълго. Накрая Силвър стана.

— Съжалявам — каза той. — Боя се, че ви откъсвам от по-важни неща.

Докато протягаше ръка, топлотата в усмивката му донякъде се върна.

Маукли се материализира от нищото и поведе Тара и Лаш към асансьора.

— Кристофър? — разнесе се гласът на Силвър.

Лаш се обърна и го видя да стои до Аналитичната машина.

— Да, сър?

— Благодаря, че наминахте. Окуражаващо е, че ни помагате. Сигурен съм, че скоро ще се видим отново.

Докато вратата на асансьора се отваряше, Силвър се извърна със замислена физиономия, като отново галеше разсеяно металния хълбок на древния компютър.