Линкълн Чайлд
Игра до смърт (54)

54.

В помещението настъпи тишина. За момент Лаш чуваше единствено шепота на вентилаторите.

— Какво имате предвид? — попита той.

Вместо отговор Тара го дръпна настрани. После кимна едва забележимо през рамо. Лаш проследи погледа й до стола зад плексигласовата преграда в дъното.

— Лиза? — едва чуто попита той.

— Ако сте прав, Силвър трябва да е влизал в системата оттук. Може би има някаква следа, която бихте могли да проследите. А дори да няма такава, тя би трябвало да знае.

— Тя?

— Лиза би трябвало да има запис на влизанията на Силвър. Той вероятно е правил запитвания към различните ни подсистеми — комуникационна, медицинска, събиране на данни. Трябва да се е свързал с множество външни източници, за да подмени данните за вас. Някъде там трябва да са и фармацевтичните сведения за Линдзи Торп. И какво ли не още. Можете да я попитате директно.

— Аз да я попитам?

— Защо не? Тя е компютър, програмирана е да изпълнява команди.

— Не знам как да общувам с нея.

— Виждали сте как го прави Силвър. Сам ми го казахте, когато седяхме на питие в „Себастиан“. Никой друг не би могъл да се похвали с подобно нещо. — Тя се дръпна назад и го погледна изпитателно. „Ти си онзи, който рискува всичко — казваше погледът й. — Ако казваш истината, не би ли направил всичко, за да я докажеш?“

— За какво си говорите? — попита Силвър, който бе наблюдавал подозрително разговора им.

Лаш погледна към стола и кабелите, които се виеха като змии от него. Това бе последният отчаян залог на един отчаян човек. Но Тара беше права. Нямаше какво да губи.

Прекоси помещението, отвори плексигласовата преграда и бързо седна в стола.

— Какво си мислите, че правите? — Гласът на Силвър прозвуча изненадващо силно в тясното пространство.

Лаш не отговори. Огледа се, като се мъчеше да си спомни какво точно бе правил Силвър преди. Свали малкия екран на телескопичната ръка и закрепи микрофона на раздраната яка на ризата си.

— Не можете да правите това! — възкликна Силвър. Изправи се бавно, сякаш бе зашеметен от наглостта на Лаш.

— Кой ще ми попречи? Вие ли? — Лаш вдигна електродите и започна да ги закрепва на слепоочията си. Помисли си за Лиза — за високоразвития й интелект, за триизмерната невронна мрежа. Идеята да общува с нея и дори да извлече нужната информация му се струваше върхът на глупостта. Но нямаше намерение да позволи на Силвър да види съмненията му.

Закрепи електродите, пресегна се към конзолата и включи електроенцефалографа. Екранът пред него се изчисти; няколко колони цифри запълзяха бързо и изчезнаха. Лаш погледна към малката клавиатура и електронната писалка в едната облегалка. Силвър беше използвал клавиатурата, за да общува директно с Лиза. Да „привлече вниманието й“, както се беше изразил. Сега той трябваше да направи същото, по един или друг начин. Посегна към клавиатурата.

— Махнете се от стола — предупреди го Силвър. Вече крачеше нервно напред-назад, сякаш се чудеше какво да прави.

— Спокойно. Няма да я счупя.

— Нямате представа какво правите. Доникъде няма да стигнете. Само си губите времето.

Във възмутения му тон се долавяше нервност. Лаш го изгледа с интерес.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен.

— Никой освен мен не е разговарял директно с Лиза.

— Не помните ли какво ми казахте предишния път? Че другите също биха могли да общуват с нея, стига да имат подходящата концентрация и подготовка.

— Ключовите думи са подходящата концентрация и подготовка, Лаш.

— Аз се уча бързо.

Това бе казано със самоувереност, каквато Лаш не чувстваше. Погледът му се измести от клавиатурата към екрана, после обратно. „Привлечи вниманието й.“

На какво отговарят компютрите? На команди. На твърдения в програми.

Постави ръка върху клавиатурата и написа:

За миг бях в чужд, скърцащ плюшен фотьойл.^[1]

Отговор не последва. Екранът си оставаше празен.

— Доктор Лаш — каза Силвър. — Махнете се от стола.

„Тогава ще опитам въпрос.“

Защо гарванът прилича на писалищна маса?^[2]

Отново нямаше отговор. Лаш стисна зъби. Силвър беше прав. Само си губеше времето. Маукли всеки момент щеше да нахлуе в апартамента. И всичко щеше да приключи.

Погледна през плексигласовата стена. Силвър пристъпваше към него с гневна физиономия.

Изведнъж на малкия екран се разрази буря от данни. После се чу глас — плътен женски глас, идващ едновременно отвсякъде и отникъде.

— Защо гарванът прилича на писалищна маса? — повтори гласът.

— Да — отвърна Лаш в микрофона.

— Не разбирам характера на запитването.

— Т’ва е гатанка.

— Не успях да разшифровам „т’ва“.

— Това е гатанка — повтори Лаш. Трябваше да говори бавно и ясно. — Цитат от прочута книга.

Силвър беше спрял и слушаше напрегнато.

— Ти не си Ричард — каза женският глас. Думите бяха произнесени без абсолютно никаква интонация и Лаш не беше сигурен дали са твърдение, или въпрос.

— Не — отвърна той.

— Образът и гласовият ти отпечатък са ми известни. Ти си Кристофър Лаш.

— Да.

Компютърът не каза нищо повече. Лаш усети как пулсът му се ускорява и се помъчи да се овладее. Какво да каже? Спомни си един зададен от Силвър въпрос и реши да го повтори.

— Лиза — каза той в микрофона. — Какво е текущото ти състояние?

— Работно на деветдесет и девет цяло и двеста двайсет и четири хилядни процента. В момента процесите заемат двайсет и две цяло и шест десети процента от капацитета на нишките. Благодаря, че попита.

— Престанете! — свирепо изсъска Силвър.

— Имам визуална картина на Ричард — произнесе Лиза. — Имам и звуков образ на Ричард. Но той не разговаря с мен. Любопитно.

„Любопитно“. Силвър му беше казал, че е направил любопитството една от основните характеристики на Лиза. Лаш реши да използва това любопитство.

— Сега с теб разговарям аз, Кристофър Лаш — каза той.

— Кристофър — повтори гласът с едва доловима синтетична нотка.

Лаш отново бе поразен от начина, по който Лиза каза името му. Сякаш го опитваше на вкус. Години наред бе разговаряла единствено със Силвър и общуването с друго човешко същество сигурно бе откровение за нея.

— Защо ти разговаряш с мен, а не Ричард? — попита Лиза.

Лаш се поколеба. Трябваше да формулира отговорите си така, че да поддържа интереса на Лиза; това бе единственият начин общуването да продължи.

— Защото ситуацията в „Едем“ стана нестандартна.

— Обясни.

— Най-добрият начин да го обясня, е като ти задам няколко въпроса. Съгласна ли си?

— Съгласието е неизвестно понятие. То е чуждо на опита ми. Не съм проигравала сценарии, които да го засягат. В момента преценявам.

— Колко време ще отнеме преценката?

— Пет милиона двеста четирийсет и пет хиляди машинни цикъла плюс-минус десет процента, ако се приеме успешно приложение на процедурата „най-добро съвпадение“.

Това не говореше нищо на Лаш.

— Мога ли да ти задавам въпроси, докато тече оценяването?

— Тълкуването на „тече“ е неуспешно. Значението и използването на глагола са извън контекст.

— Мога ли да ти задавам по време на оценяването?

— Кристофър.

Това не беше отговорът, който очакваше Лаш. Реши да го изтълкува като утвърдителен.

— Лиза, през последните четирийсет и осем часа Ричард използвал ли е този интерфейс, за да получи достъп до свързани с мен данни?

Изведнъж Силвър се хвърли към плексигласовата стена. Лаш натисна вратата с ръка, за да не му позволи да влезе.

— Лиза — повтори той. — Ричард Силвър използва ли този интерфейс, за да получи достъп до свързани с мен данни?

Отговор не последва.

„Дали обмисля въпроса? — запита се Лаш. — Или отказва да отговори?“

— Лиза? — опита отново той. — Разбра ли въпроса ми?

Внезапно се сети нещо — умората, с която Силвър сваляше ЕЕГ електродите след края на сеанса. „Сесиите с Лиза могат да бъдат малко уморителни — беше казал той. — Изисква се огромна концентрация. Мислете за това като за обратна биовръзка. Честотата и амплитудата на бета и тета-вълните могат да бъдат много по-ясни от думите.“

Може би в тази уникална ситуация любопитството само по себе си не беше достатъчно за Лиза. За първи път й се случваше да разговаря с някой различен от Силвър. Яснотата и простотата на съобщението можеше да се окажат особено важни.

„Изисква се огромна концентрация. Мислете за това като за обратна биовръзка.“

Лаш не знаеше какви методи използва Силвър, за да се концентрира. Оставаше му единствено да прибегне към техниките за отпускане, на които учеше пациентите си, за да се справят с безпокойството. Самохипнозата, състоянието на повишено внимание можеше да се окаже достатъчно. Ако успееше да забави темпото, да се успокои, да освободи ума си от излишния товар…

Започна така, както би направил, ако се намираше в кабинета си и разговаряше с пациент. „Представи си, че се намираш в отпускаща среда. Най-отпускащата, която ти идва на ум. Представи си, че седиш на плажа. Денят е приятен и слънчев.“

Силвър отново се хвърли към вратата. Лакътят на Лаш леко се огъна под натиска, но отново се стегна. Той се опита да забрави Силвър, Маукли, собственото си отчаяно положение, всичко.

Затвори очи. „Поеми дълбоко дъх. Задръж го. А сега издишай бавно. Отново вдишай. Трябва да се почувстваш отпуснат, спокоен.“

Лиза продължаваше да мълчи.

Постепенно външните шумове и усещания изчезнаха. Лаш се бе съсредоточил върху плажа и мекия плясък на вълните.

„Почувствай как главата ти се отпуска. Как леко клюмва настрани. Мускулите на врата ти също се отпускат. Стягането в гърдите изчезва, дишаш с лекота.“

— Кристофър. — Това бе безтелесният глас на Лиза.

— Да. — „Ръцете ти натежават, първо дясната, после лявата. Вече са напълно отпуснати.“

— Моля, повтори последното запитване.

„Краката ти се отпускат. Първо десният, после левият.“

— Ричард Силвър използва ли този интерфейс, за да получи достъп до свързани с мен данни?

— Да, Кристофър.

— Информацията вътрешна ли беше, или външна?

Мълчание.

„Поеми бавно и дълбоко дъх.“

— Данните, до които Ричард получи достъп, в твоя обхват ли се намираха, или бяха извън „Едем Инкорпорейтид“?

— И двете.

„Съсредоточи се върху плажа.“

— Ричард Силвър промени ли по някакъв начин тези данни?

Отговор не последва.

— Лиза, Ричард Силвър промени ли…

— Не.

„Не? Нима Лиза му казваше, че в крайна сметка Силвър не е променял данните ми? Или отказва да отговори? Но това е…“

Внезапно постигнатото с такава мъка съсредоточаване се срина. Лаш пое дълбоко дъх и погледна зад плексигласовата преграда. Силвър беше отстъпил няколко крачки назад и стоеше до Тара. Двамата го гледаха с тревога.

— Кристофър — каза Силвър. — Моля ви, излезте за малко. Трябва да говоря с вас.

Лиза не каза нищо повече. В очите на Силвър се четеше нещо ново. Сякаш го преследваха призраци.

Той бръкна в джоба си, извади мобилен телефон и набра някакъв номер.

— Едуин? Едуин, Ричард се обажда.

Дръпна телефона от ухото си, за да могат Тара и Лаш да чуят отговора.

— Да, доктор Силвър — чу се тенекиеният глас на Маукли.

— Къде сте в момента?

— Тъкмо пробихме преградата между сградите.

— Останете на място. Не продължавайте, докато не получите инструкции от мен.

— Бихте ли повторили, доктор Силвър?

— Казах, останете на място. Не правете опити да влезете в апартамента. — Този път Силвър приближи телефона до ухото си. — Всичко е наред. Да, Едуин, всичко е наред. Ще се обадя след малко.

Но докато прибираше телефона в джоба си, Силвър изобщо не изглеждаше наред.

— Кристофър. Трябва да поговорим. Веднага.

Лаш се поколеба още секунда. После свали краката си от стола, махна електродите от слепоочията си и излезе от кабинката.