Линкълн Чайлд
Игра до смърт (32)

32.

Помощник окръжният прокурор Франк Пистън се размърда мрачно в дървения стол. Много му се искаше да се добере до садиста, избрал мебелите за Окръжния съд на Съливън. Само десет минути — дори пет — в някоя тъмна уличка щяха да са му достатъчни, за да изрази ясно чувствата си. Беше седял в десетки съдебни зали, съдийски кабинети и кантори в пететажната сграда. Всички имаха едни и същи твърди столове с абсолютно равни седалки и облегалки с болтове на най-неподходящите места. Тук, в залата за изслушване на Комисията за помилване и предсрочно освобождаване, положението не беше по-различно.

Погледна си часовника и въздъхна печално. Точно шест. Май това дело щеше да бъде последното за деня. По принцип трябваше да е първо в списъка. В края на краищата щяха да са нужни не повече от няколко минути да се реши въпросът и да върнат Едмънд Уайър зад решетките, където да гние още десет години. Но не, трябваше да изтърпи десетина изслушвания, всяко по-отегчително от предишното. Направо да не повярваш с какви гадости се налагаше да се занимава един помощник окръжен прокурор. Всички останали си бяха тръгнали преди час, а той си оставаше тук, изтръпнал от задника надолу. Беше изтърпял четири години в университета и бе пръснал близо сто хилядарки — за това!

Имаше един страшен момент — преди половин час, когато трябваше да дойде онзи сериен изнасилвач — в който си помисли, че комисията ще прекрати работата за днес и ще му се наложи следващата седмица да идва за още едно мъчение. Но не, решиха да изслушат и последните няколко дела. Разбира се, отказаха на изнасилвача да го освободят предсрочно. Както бяха отказали и на повечето други. Тази комисия беше от грубите. Напомни си, че ако някога извърши престъпление, ще е по-добре това да стане в друг окръг.

Накрая моментът настъпи. Пияният шофьор, който беше прегазил възрастен пешеходец — убийство с утежняващи вината обстоятелства, двайсет години — си остана зад решетките. Нищо изненадващо. И сега Уолт Корсо, председателят с вечно кисела физиономия, прочисти гърлото си.

— Комисията по помилване и предсрочно освобождаване ще разгледа случая на Едмънд Уайър — каза той, поглеждайки към бележника на масата пред него.

Последва раздвижване сред морето лица от другата страна на масата. Пистън забеляза, че всички дванайсет членове на комисията са тук — което беше необходимо, разбира се, тъй като предстоеше разглеждане на искането на убиец. След като мрачните близки на пияния шофьор си тръгнаха, залата бе почти празна — останаха само комисията, разсилният, стенографът, неколцина представители на щата и той самият. Не се виждаха дори репортери. Нямаше начин Уайър да излезе на свобода; всички го знаеха. Пистън дори не разбираше защо онзи беше подал толкова рано молба за предсрочно освобождаване. Не може да убиеш шестима и после просто…

Вратата отдясно се отвори. Появи се Едмънд Уайър, с белезници и тъмничари от двете му страни.

Пистън се понадигна. Нима Уайър не беше наел адвокат? Защо се явяваше лично?

Комисията обаче не беше изненадана. Членовете й гледаха мълчаливо как Уайър застава пред масата. Киселият като оцет Корсо отново погледна в бележника и си записа нещо.

— Господин Уайър, да разбирам ли, че желаете да се явите лично на това изслушване и сте отказали услугите на адвокат или консултант, като предпочитате да се представлявате сам?

Уайър кимна и каза безизразно:

— Точно така, сър.

— Добре. — Корсо погледна към останалите на масата. — Кой е инспекторът?

Един от представителите на щата, който седеше отзад, стана.

— Аз, сър.

— Форстър, нали?

— Да, сър.

— Приближете.

Мъжът на име Форстър излезе напред. Уайър го погледна и кимна.

Корсо постави ръце на масата и се наведе към инспектора.

— Трябва да кажа, Форстър, че сме изненадани да видим този човек тук.

„И не сте единствените“ — помисли си Франк Пистън.

— Присъдите на господин Уайър не са с натрупване, сър — каза Форстър. — А се излежават заедно.

— Това ми е известно.

Уайър, убиецът, прочисти гърлото си и погледна листа в ръката си.

— Сър — започна той, — поради влошеното си здраве смятах да помоля да бъда освободен предсрочно поради извънредни…

Това беше прекалено. Уайър си беше направо образец за добро здраве. Пистън бързо скочи на крака и дървеният му стол шумно изскърца по пода.

Корсо го изгледа намръщено.

— Искате да се намесите ли, господин…?

— Пистън. Франк Пистън. Помощник окръжен прокурор.

— А, да, младият Пистън. Заповядайте, моля.

— Ако позволите да посоча, сър, осъдените с утежнена вина нямат право да бъдат освобождавани предсрочно поради извънредни обстоятелства.

— Комисията е наясно с това, благодаря. Господин Уайър, можете да продължите.

— Както казвах, сър, аз смятах да помоля за такова предсрочно освобождаване, но после научих, че няма да е необходимо.

— Така пише и в резюмето на случая. — Корсо погледна към инспектора. — Господин Форстър, бихте ли обяснили?

— Сър, господин Уайър е натрупал време за добро поведение. Всъщност максималното допустимо.

Пистън се наведе напред. Това вече бяха пълни глупости. Неведнъж беше чувал какви поразии е правил Уайър в затвора. Той бе от най-лошите престъпници, хладнокръвен убиец с ум на лисица. Винаги настройваше затворниците един срещу друг, подбуждаше сбивания и безредици, не се подчиняваше на охраната. Да не говорим и за онази поредица убийства в затвора. Не можеш да натрупаш точки „за добро поведение“, като наръгваш съкилийници с импровизирани ножове, дори нищо да не може да се докаже.

— Споменатото време за добро поведение, наред с общественополезната дейност на Уайър, изразена в участието му в трудови програми и групи за превъзпитаване, придвижи датата, в която има право да поиска предсрочно освобождаване — със задължително удължено наблюдение, разбира се — на двайсет и девети септември тази година.

Пистън не можеше да повярва на ушите си. Отново скочи от мястото си, 29 септември беше след два дни. „Уайър има право на предсрочно освобождаване? Вече? Невъзможно.“

Корсо погледна към него.

— Още нещо ли имате да добавите, господин Пистън?

— Не. Тоест да. Времето за добро поведение е привилегия, а не право. То не променя факта, че стоящият пред вас Уайър е убил шестима души, сред които двама полицаи.

— Господин Пистън, да не би да забравяте, че стоящият пред нас господин Уайър е бил съден и осъден за убийството на един човек?

Пистън изруга наум. Уайър наистина бе изправен пред съда само за убийството на последната си жертва. Бяха въвлечени разни правни уловки и игри с доказателствата. Макар сега да изглеждаше глупаво, окръжният прокурор беше предпочел сигурно осъждане, вместо да рискува Уайър да бъде освободен поради липса на сигурни доказателства. Тогава пресата надигна ужасен вой — нима тези смешници не го помнеха?

— Не съм забравил, сър — каза той. — Само искам обстоятелствата около убийствата, естеството на жестоките постъпки на Уайър, да бъдат взети предвид…

— Господин Пистън. Нима казвате на тази комисия как да си върши работата?

Пистън преглътна.

— Не, сър.

Корсо разтърси купчината листа на масата пред него и попита:

— Разполагате ли с всички факти по това изслушване? Имате ли това резюме на случая?

— Не, сър.

— Тогава сядайте и си затваряйте устата, млади човече, докато не успеете да добавите нещо съществено.

Уайър погледна към Пистън. Беше кратък, почти бегъл поглед, но смрази прокурора до мозъка на костите. По същия начин една котка би погледнала канарче. После осъденият се обърна и отново се усмихна на комисията.

Пистън — потресен от правото на осъдения да иска предсрочно освобождаване и изнервен от погледа на Уайър — опита да се успокои и да мисли последователно. Не биваше да забравя с кого си има работа. Всички знаеха, че Уайър е убил онези ченгета. Беше им заложил капан и ги бе издебнал, планираше да убие и агент на ФБР. Старият Корсо едва ли бе забравил това, а той не беше от мекосърдечните. Пък и трябваше да прегледат всички подробности от резюмето на случая. Ако не другаде, Уайър щеше да бъде закован именно там.

Корсо сякаш прочете мислите му.

— Добре, господин Форстър, да видим това ваше резюме. Цялата комисия получи възможността да се запознае с него. Трябва да кажа, че всички ние и най-вече аз бяхме малко изненадани от заключенията ви.

— Напълно разбирам, сър. Но въпреки това заставам зад оценката и представените данни.

— О, изобщо не поставям това под съмнение, господин Форстър. Вие сте се доказал като добросъвестен във вашата област. Просто сме… малко изненадани, това е всичко. — Корсо прелисти доклада. — Социални профили, психологически оценки, история на поведението на Уайър в затвора. Не съм виждал подобни резултати.

— Нито пък аз, сър — каза Форстър.

Очите на Уайър проблеснаха.

— И свидетелствата, които сте включили тук, са също толкова забележителни.

— Всички са в базата данни, сър.

— Хм. — Корсо прелисти последните страници на документа, след което го бутна настрани. — И въпреки това не зная защо сме така изненадани. В края на краищата сме тук, защото вярваме в ефективността на изправителната система, нали така? Борили сме се да осигурим на осъдените тези услуги и възможности за превъзпитаване. Така че защо трябва да се шокираме, когато се изправим пред пример, в който превъзпитаването работи? Когато имаме успех?

„Господи“ — помисли си Пистън. Имаше само едно нещо, което можеше да направи Корсо снизходителен. И това беше морковът, който го подканваше да се катери нагоре. Защото председателят на комисията ламтеше за поста градски съветник. А преобразяването на Едмънд Уайър от садистичен убиец в разкаял се грешник щеше да бъде перо в шапката, нямащо равно на себе си…

Но това не можеше да стане. Не, беше невъзможно. Уайър бе усойница, злонамерен луд. „Какво има в онова резюме? Какво се е случило на тестовете?“

— Сър — каза Уайър, като гледаше смирено Корсо. — В светлината на всичко това бих желал да помоля комисията да уважи молбата ми, да определи дата за освобождаването ми и да формулира план за наблюдаването ми.

Пистън гледаше с растящо изумление как Уайър поглежда отново към листа си. „Успя да спечели. Някой го е обучил, показал му е кои документи да прочете. Но кой?“

Инстинктивно се изправи отново и извика:

— Господин Корсо!

Старецът го изгледа намръщено.

— Какво има сега?

Устните на Пистън се движеха, но от устата му не излезе нито звук. Уайър се озърна небрежно през рамо. Когато срещна погледа на прокурора, очите му се присвиха и той облиза бавно и преднамерено устни — първо горната, после долната.

Пистън рязко седна на мястото си. Докато мърморенето в залата се възобновяваше, той бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и се обади в службата. Както и беше очаквал, попадна на централата. Започна да набира личния номер на шефа си, но спря. Окръжният прокурор беше на голф и сигурно бе изключил телефона си, както винаги.

С бавни движения, сякаш насън, прибра телефона и впери поглед в комисията. Наистина се чувстваше като в един от онези кошмари, в които ставаш свидетел на нещо ужасно, нещо, което със сигурност ще доведе до трагедия и катастрофа, но си парализиран и безсилен, не си в състояние да направиш каквото и да било…

И тук сходството приключваше. Защото човек винаги се събужда от кошмар. От това обаче събуждане нямаше.