Линкълн Чайлд
Игра до смърт (7)

7.

След сухия въздух на високо разположения Флагстаф Ню Йорк беше особено влажен и противен. Облечен с тежък шлифер, Лаш приближи рецепцията в лобито на „Едем“ за втори път през последните пет дни.

— Кристофър Лаш, идвам да се видя с Едуин Маукли — каза той на високия слаб мъж зад бюрото.

Мъжът натисна няколко копчета на клавиатурата и попита с усмивка:

— Имате ли насрочена среща, сър?

— Оставих му съобщение. Очаква ме.

— Момент, моля.

Докато чакаше, Лаш се огледа. Днес в лобито имаше нещо различно, макар да не беше сигурен какво точно. И изведнъж осъзна, че тази сутрин няма опашка от чакащи. Двата ескалатора, водещи към отдела за обработка на кандидатите, бяха празни. Вместо това имаше по-малък поток, движещ се към пропускателния пункт. Всички бяха двойки, доста от тях вървяха хванати за ръце. За разлика от изпълнените с нетърпение и надежда лица, които бе видял миналия път, тези хора се усмихваха, смееха се и бърбореха оживено. След като показваха ламинирани карти на охраната, двойките продължаваха към някакви големи врати и изчезваха от поглед.

— Доктор Лаш? — обади се мъжът от рецепцията.

Лаш се обърна към него.

— Да?

— Господин Маукли ви очаква. — Мъжът плъзна по плота малка карта с цвят на слонова кост, върху която бе гравирано логото на компанията. — Моля, покажете я на пункта при асансьорите. Приятен ден.

Маукли го чакаше пред вратата на асансьора на трийсет и втория етаж. Кимна му и го поведе към кабинета си.

„Директор на Помощни услуги — спомни си Лаш, докато вървеше след него. — Какво означава това, по дяволите?“ На глас попита:

— Какви са всички онези щастливи хора?

— Моля?

— Долу, в лобито. Всички бяха ухилени така, сякаш са спечелили от лотарията.

— Днес е сбирката на класа.

— Сбирка на класа ли?

— Така го наричаме. Договорът с клиентите ни изисква задължителен преглед на събраните от нас двойки веднъж на шест месеца. Идват за индивидуални сесии, групови събирания и тъй нататък. Всичко е доста неформално. Изследователите ни намират събраните данни за доста ценни при усъвършенстване процеса на подбор. Срещите ни позволяват и да следим за евентуални признаци за несъвместимост между двойките, за някакви предупредителни сигнали.

— Попадали ли сте на такива?

— Засега не. — Маукли отвори вратата и го въведе вътре. Дори да изпитваше любопитство, тъмните му очи не го издаваха. — Желаете ли нещо освежително?

— Не, благодаря. — Лаш остави чантата си и се настани на посочения му стол.

Маукли седна зад бюрото си.

— Не очаквахме толкова скоро вести от вас.

— Идвам, защото няма много за казване.

Маукли повдигна вежди.

Лаш се наведе, разкопча чантата и извади някакъв документ. Изглади ръбовете му и го постави на бюрото.

— Какво е това, доктор Лаш? — попита Маукли.

— Докладът ми.

Маукли не понечи да го вземе.

— Бихте ли ме запознали накратко с него?

Лаш пое дълбоко дъх.

— Няма никакви индикатори за самоубийство нито у Луис, нито у Линдзи Торп. Абсолютно никакви.

Маукли скръсти мускулестите си ръце и зачака.

— Разговарях с роднини, приятели, лекари. Проучих кредитната им история, финансово състояние, заетост. Обърнах се за помощ към федерални и местни правозащитни агенции. Торп са били най-функционалната и стабилна двойка, която може да се намери. Спокойно могат да послужат за постер на онази стена с щастливите лица в лобито ви.

— Разбирам. — Маукли сви устни и се намръщи. — Може би е имало предишни индикатори, които…

— Проучих и това. Проверих училищни записи, разговарях с преподаватели и с бивши съученици. Нищо. Нямат и никаква психиатрична история. Всъщност единственото посещение в болница е на Луис, когато си счупил крака, докато карал ски в Аспен преди осем години.

— В такъв случай какво е професионалното ви мнение?

— Хората не извършват самоубийство без причина. Особено двойно самоубийство. Тук нещо липсва.

— Нима намеквате…

— Нищо не намеквам. В полицейския доклад пише самоубийство. Искам да кажа, че не разполагам с достатъчно информация, за да си съставя мнение защо са го направили.

Маукли хвърли поглед към доклада.

— Явно сте провели задълбочено разследване.

— Онова, което ми трябва, се намира в тази сграда. Вашите преценки за Торп могат да ми дадат необходимите данни за психиката им.

— Наясно сте, че това не подлежи на обсъждане. Нашите данни са поверителни. Става въпрос за фирмени тайни.

— Вече подписах декларация за неразпространение на поверителна информация.

— Доктор Лаш, подобно решение не е в правомощията ми. Освен това е малко вероятно в резултатите от нашите тестове да попаднете на нещо, което не сте открили и сам.

— Може би. Именно поради тази причина подготвих ето това. — Лаш извади малък плик и го постави върху доклада.

Маукли наклони въпросително глава.

— Отчет за разноските. По обичайната ми консултантска такса от триста долара на час. Не съм включил извънредното време. Самолетни билети, хотели, коли под наем, храна, всичко е вътре. Общата сума е малко над четиринайсет хиляди долара. Ако парафирате сумата, ще ви напиша чек за остатъка.

— Какъв остатък?

— До стоте хиляди долара, които ми дадохте.

Маукли взе плика и извади сгънатия лист.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Много просто. Без повече информация от ваша страна не мога да кажа друго, освен че Луис и Линдзи Торп са били точно толкова съвършена двойка, колкото е решил компютърът ви. Не заслужавам сто хиляди долара, за да ви съобщя подобно нещо.

Маукли се загледа в листа, после го върна в плика и го остави на бюрото.

— Доктор Лаш, бихте ли ме извинили за момент?

— Разбира се.

Маукли стана, кимна любезно и излезе, като затвори вратата след себе си.

След десетина минути вратата се отвори отново. Лаш се обърна и видя в коридора Маукли, който му каза:

— Насам, ако обичате.

Маукли го поведе към друг асансьор. След съвсем кратко спускане вратата се отвори и се озоваха в безличен коридор. Стените, подът и таванът бяха боядисани в един и същ блед оттенък на виолетовото. Маукли го поведе по коридора, след което отвори врата със същия цвят и му направи знак да влезе.

Помещението бе дълго и слабо осветено. От тесния под до височината на кръста стените тръгваха навън под ъгъл четирийсет и пет градуса, след което продължаваха вертикално. Лаш изпита чувството, че гледа във фуния.

— Що за място е това? — намръщи се той.

Маукли затвори вратата и натисна бутон на някакво контролно табло.

Чу се тихо бръмчене и Лаш неволно пристъпи към центъра. От двете му страни, покрай извитите под ъгъл стени, се плъзна тъмна завеса. Едва тогава Лаш осъзна, че това не са никакви стени, а прозорци, гледащи надолу към големи помещения отляво и отдясно. Намираха се на мост, окачен между две еднакви заседателни зали с големи овални маси. Около масите се бяха настанили по десетина души. Не се чуваше нищо, но по жестовете им личеше, че разговарят оживено.

— Какво, по дяволите… — започна той.

Маукли се изсмя сухо. Жълтата светлина от залите осветяваше лицето му отдолу и му придаваше малко зловещ вид.

— Слушайте — каза той и натисна друг бутон.

Изведнъж загърмяха гласове. Маукли се обърна към таблото, завъртя някакво копче и намали звука.

Лаш осъзна, че слуша разговорите на хората в помещенията долу. Миг по-късно си даде сметка, че това са двойки, събрани от „Едем“. Шегуваха се и споделяха спомени от преживяното.

— Разказах на седем-осем приятели — казваше някакъв мъж. Беше в началото на четирийсетте, чернокож, с тъмен костюм. До него седеше жена, положила глава на рамото му. — Трима вече кандидатстват. Други двама събират пари. Един дори мисли да продаде своя сааб за хонда втора ръка. Толкова е отчаян.

— Ние пък не сме разказвали на никого — отвърна млада жена от другата страна на масата. — Харесва ни да го държим в тайна.

— Направо страхотно — добави съпругът й. — Хората все ни казват, че сме създадени един за друг. Снощи две от момчетата във фитнеса ме притиснаха. Започнаха да се оплакват, че жените им били кучки, и се чудеха откъде съм изкарал този късмет да намеря последното свястно момиче в Лонг Айлънд. — Той се разсмя. — Как да им кажа, че „Едем“ ни е събрал? Много по гот е да си припиша заслугата.

Думите му предизвикаха одобрителен смях от групата.

Маукли отново посегна към копчето и смехът замлъкна.

— Доктор Лаш, сигурен съм, че смятате, че нарочно съм сдържан относно всичко това. Случаят не е такъв. Нямам предвид, че не ви вярваме. Просто пазенето на тайната е единственият начин да защитим услугата си. Има много потенциални конкуренти, готови на всичко, за да се доберат до техниките ни на тестване, алгоритмите на преценяване и тъй нататък. И не забравяйте, тайната не е свързана само с нас. — Той посочи към втората зала под тях и завъртя друго копче.

— … ако знаех какво ме чака, едва ли щеше да ми стиска да се явя на тези тестове — казваше висок атлетичен мъж с пуловер. — Беше брутален ден. Но това беше преди седем месеца и сега знам, че е било най-доброто, което съм правил някога.

— Преди две години реших да се регистрирам в сайт за запознанства — добави друг. — Нищо общо с „Едем“. Никаква технология. Задаваха само няколко въпроса. И знаете ли какъв беше първият? Дали търся ангажираща или неангажираща връзка. Можете ли да си представите? Така се възмутих, че веднага ги разкарах!

— Ще изплащам кредита години наред — каза една жена. — Но съм готова да платя и два пъти повече. Всичко е точно както го казват от стената в лобито. Как можеш да сложиш цена на щастието?

— Имало ли е караници помежду ви? — попита друг.

— Случва се да сме на различно мнение — отвърна среброкоса жена от отсрещния край на масата. — Нямаше да е човешко, ако не е така. Но това ни помага да научим повече един за друг и да уважаваме нуждите си.

Маукли отново изключи звука.

— Виждате ли? Правим го и заради тях. „Едем“ осигурява услуга, за която никой не е и мечтал. Не можем да си позволим и най-малкия риск да компрометираме услугата си. — Той замълча за момент. — А сега чуйте. Ще доведа човек, с когото ще можете да разговаряте и да му зададете някои въпроси. Искам обаче да разберете следното, господин Лаш — той не знае. Духът в „Едем“ е изключително висок. Хората много се гордеят с услугата, която предлагат. Не можем да подроним подобно нещо, дори с една несвързана с нас трагедия. Разбрахте ли ме?

Лаш кимна.

Сякаш по даден знак, вратата в дъното на помещението се отвори и на прага се появи мъж с бяла лабораторна престилка.

— Питър, ето те и теб — рече Маукли. — Ела, запознай се с Кристофър Лаш. Той прави проверки на случаен принцип на някои от клиентите ни. Със статистическа цел.

Мъжът приближи със стеснителна усмивка. Беше съвсем млад, почти юноша. Буйната му рижа коса се тръсна, докато стискаше ръката на Лаш.

— Това е Питър Хапууд. Той е човекът, който проведе индивидуалните срещи с Торп по време на тяхното събиране на класа. — Маукли се обърна към Хапууд. — Нали помниш Луис и Линдзи Торп?

Хапууд кимна.

— Супердвойката.

— Да. Супердвойката. — Маукли направи жест към Лаш, сякаш го канеше да зададе въпросите си.

— При индивидуалната среща с Торп забелязахте ли нещо особено? — попита Лаш.

— Не, не си спомням нищо особено — отвърна младият инженер.

— Как изглеждаха те?

— Щастливи, подобно на всички останали при повторното интервю.

— С колко двойки разговаряхте при срещата след шестте месеца?

Хапууд се замисли за момент.

— С хиляда. Или може би хиляда и двеста.

— И всички са били щастливи?

— Без изключение. След толкова време още ми се вижда странно. — Хапууд хвърли бърз поглед към Маукли, сякаш се питаше дали не е казал нещо неуместно.

— Торп споменаха ли нещо за живота си, след като са се запознали?

— Момент да помисля. Не. Да. Неотдавна се бяха преместили във Флагстаф, Аризона. Спомням си, че господин Торп спомена, че имал известен проблем с надморската височина — беше бегач, ако не се лъжа — но и двамата страшно харесали мястото.

— Нещо друго по-особено?

— Не. Просто им зададох стандартния набор въпроси. Нямаше нищо необичайно.

— Какво представлява този стандартен набор?

— Започваме с въпроси за настроението, за да установим нивото на комфорт, като…

— Не мисля, че е нужно да се влиза в подробности — намеси се Маукли. — Други въпроси?

Лаш усети как възможността му се изплъзва. И не му оставаха други въпроси.

— Значи не си спомняте да са казали или споменали нещо необичайно? Каквото и да било?

— Не — отвърна Хапууд. — Съжалявам.

Лаш посърна.

— Благодаря.

Маукли кимна на Хапууд, който се запъти към вратата, но изведнъж спря.

— Тя мразеше опера — рече той.

Лаш го погледна.

— Какво?

— Госпожа Торп. Когато дойдоха в стаята за консултации, тя се извини за закъснението. На идване отказала да се качи в първото такси, защото шофьорът слушал опера по радиото. Каза, че не можела да я понася. Отнело им десет минути, докато спрат друго такси. — Хапууд поклати глава. — И двамата се смяха, докато го разказваха.

Той кимна на Лаш, после на Маукли и излезе.

Маукли, който приличаше на призрак от осветлението отдолу, се обърна и вдигна дебел жълт плик.

— Това са резултатите от тестовете с мастилени петна на Торп по време на първоначалната им оценка. Това е единственият тест, който не е фирмена собственост, така че мога да ви го покажа.

— Много щедро от ваша страна. — Огорчението в гласа на Лаш бе осезаемо.

Маукли го изгледа спокойно.

— Трябва да разберете, доктор Лаш. Интересът ни към случилото се с Торп е чисто професионален. Тази трагедия е особено болезнена за нас, тъй като става въпрос за супердвойка. — Той му подаде плика. — Разгледайте ги на спокойствие. Надяваме се да продължите с разследването, да потърсите някакви личностни черти, които да вземем предвид при бъдещите си преценки. Но ако все още желаете да се откажете, ще приемем отчета, който вече ни представихте. Така или иначе можете да задържите парите. — Маукли кимна към вратата. — А сега, с ваше позволение, ще ви изпратя до лобито.