Линкълн Чайлд
Игра до смърт (23)

23.

Беше станало почти девет и половина, когато Лаш се появи в лобито на „Едем“ в сряда, мина през сложната система на охраната и се добра до шестнайсетия етаж. Тръгна по бледовиолетовия коридор направо към кафенето, подминавайки сумрачния си кабинет.

— Слонско еспресо, нали? — попита Маргарита, жената зад щанда, която сякаш отгатваше нуждата на всеки, преди той да я е осъзнал.

— Маргарита, вашето еспресо е най-доброто в околните три щата. Мечтаех си за него през целия път дотук.

— Захарче, с това количество кофеин в кръвта ти спокойно могат да ти сложат колела и няма да имаш нужда от автомобил.

Лаш отпи. И отново отпи. Горещата течност стопли уморените му крайници и накара сърцето му да затупти по-бързо. Усмихна се на Маргарита и тръгна обратно по коридора.

Стана късно, изпълнен с летаргия, която нямаше много общо с умората. По ирония на съдбата отчаяната спешност на търсенето им имаше забавящ ефект върху него. Целият му предишен опит на терен му казваше, че това не беше начинът да се работи по случая. Не седиш в кабинета си, за да се ровиш в компютърни транскрипции. Вярно, те бяха полезни при класифицирането и съставянето на профили, но когато преследваш предполагаем убиец, който може би се готви за поредния си удар, трамбоваш по улиците, търсиш следи, говориш с роднини и свидетели. Седенето в някакъв небостъргач и събирането на данни далеч от труповете и местопрестъпленията изглеждаше като лудост.

Но в същото време единственото, с което разполагаха, беше безпрецедентната способност на „Едем“ за събиране на информация.

Когато стигна до кабинета си, видя през стъклената врата, че една от стените му е скрита зад наредени кутии. Тъкмо влезе вътре и остави чашата на бюрото, когато се появиха Маукли и Тара Стейпълтън.

— А, ето ви и вас, доктор Лаш — рече Маукли. — Както виждате, събирането на информация приключи по-рано от очакваното.

Тара се усмихна на Лаш. Докато тя отиваше към терминала и сканираше гривната си, Маукли затвори вратата и спусна щорите.

— Да започнем с трите отживелици.

— Ами ако не открием нашия убиец?

— В такъв случай ще продължим с Хандърлинг, служителя на „Едем“. Макар да ми се струва малко вероятно той да е извършителят.

— Както кажете. — Лаш го биваше в разчитането на хората, но Маукли си оставаше загадка. Приличаше на монохромна личност, лишена от товара на настроенията и дори на емоциите.

— Да започваме — рече Тара. За първи път около нея витаеше енергична, жива атмосфера. Онова, което правеше Лаш муден, сякаш даваше сили на нея.

Настаниха се на масата. Лаш отпи от кафето си, а Маукли отвори първата от трите обобщителни папки и извади съдържанието й.

— Грант Атчисън — прочете той първата страница. — Кандидатствал на двайсет и първи юни две и трета. На двайсет и три, бял, завършил „Рутгерс“ с бакалавърска степен по икономика, живее на Обърн стрийт трийсет и едно четирийсет и три, Пърт Амбой, Ню Джърси.

— Домът негов ли е, или на родителите му? — попита Лаш.

Тара беше взела няколко листа и ги прелистваше.

— На родителите.

— Дотук добре.

— Работи в химически завод за багрилни вещества в Линден. — Маукли обърна листа. — Преминал първоначалния ни подбор, явил се на тестове през август. Отхвърлен от старшия оценяващ доктор Аликто.

Лаш очакваше Маукли да вдигне очи към него, но той не откъсна поглед от резюмето.

— Причина? — попита Тара.

— Много лъжливи отговори в тестовете. Степените на достоверност са далеч извън допустимите граници. — Маукли зачете от листа: — „Трудности при контролиране на импулсивни решения, емоционална нестабилност, анхедония^[1].“ Да продължаваме нататък.

— Бил е в Аризона през седмицата, когато Торп са намерили смъртта си — рече Тара.

— Откъде знаем това? — попита Лаш.

— От няколко източника. Купуваш си е-билет и влизаш в базата данни на авиокомпанията. Плащаш с кредитната си карта и влизаш в базата данни на кредитора. Наемаш кола във Финикс и влизаш в базата данни на фирмата. — Тя сви рамене, сякаш всеки беше наясно с подобни неща.

— Да, но има един проблем. — Маукли гледаше последната страница от резюмето. — Тук се съобщава за скорошно заболяване — кръвни проби, изпратени в „Ензиматикс“ за пълно изследване, има движение по медицинската му осигуровка. — Той погледна към Тара. — Нещо против да поровиш малко повече?

— Дадено. — Тара отиде при терминала на бюрото на Лаш и затрака по клавиатурата. — Бил е приет в Окръжната болница на Мидълсекс преди две седмици и половина. Бъбречни проблеми. Махнали са му бъбрек.

— Продължителност на престоя?

Последва ново тракане.

— Още е там. Усложнения след операцията.

Лаш слушаше с растящо изумление размяната на реплики.

— Дотук с господин Атчисън. — Маукли събра книжата, върна ги в папката и разпечата друга. — Втората отживелица е Катрин Бароу. Кандидатствала на двайсети декември две и трета. На четирийсет и шест, бяла, със средно образование, живее в Йорк, Пенсилвания. Като религия е посочено „друид“. Собственик на магазин „Женски магии“ в окръг Ланкастър. Продава свещи, благовония и билкови изделия.

— Какво се казва в оценката й? — попита Тара, докато се връщаше при масата.

— Изобщо не е стигнала дотам. След попълването на първоначалните документи е имало инцидент с охраната. Задържала се в лобито, опитала се да заговори неколцина кандидати мъже. Стигнало се до намеса и непристойно поведение от нейна страна.

— Лоша работа — обади се Тара.

Маукли прелисти резюмето.

— Извлечението от кредитната й карта и хотелските записи я поставят в Седона, Аризона, когато са били убити Торп. Участвала е в семинар за кристали. — Той остави документите и погледна към Лаш. — Колко често се срещат жени серийни убийци?

— По-често, отколкото хората предполагат. Доротея Пуенте е убила девет наематели на пансиона й в края на осемдесетте. Мери Ан Котън е оставила диря от мъртви съпрузи и деца след себе си. Над деветдесет процента от извършителките са бели. Често са болногледачки или „черни вдовици“, убиващи тихомълком в продължение на десетилетия. Възрастта пасва на модела. Тя има ли роднини?

Маукли погледна листата.

— Не.

— Търсете признаци за усамотен живот, а не криминално досие. Може би тормоз от съпруг или сурово възпитание като дете.

— Никога не се е омъжвала — продължи Маукли. — Сама държи магазина — не виждам да се съобщава за служители в базата данни на Министерството на труда. Няма криминално досие.

Лаш го гледаше и клатеше глава. Вече беше видял лично невероятния обем информация, събиран от „Едем“ за клиентите им. И в същото време тази способност да надникнеш толкова дълбоко в живота на човек, когото си отхвърлил преди години, изглеждаше обезпокоителна.

— Май имаме второ попадение — обяви Тара. — Може и да няма криминално досие, но има медицинска история за злоупотреба с упойващи вещества. През последните шест месеца е влизала в токсикология. — Тя взе някакви листа и отново отиде при компютъра. — Рано в събота сутринта Бароу е постъпила в клиника за рехабилитация край Ню Хоуп.

— Уилнър умряха в петък вечерта — каза Маукли. — Йорк е само на два часа път от Ларчмонт.

Тара отново пишеше.

— При приемането й са открили почти смъртоносна доза фентанил в кръвта й. Приелият я доктор отбелязал, че е изгубила съзнание на паркинга за посетители на клиниката и е заспала часове преди това.

— Никой не би могъл да извърши две убийства, натъпкан с фентанил — каза Лаш.

Тара въздъхна.

Възцари се тишина, Маукли остави документите и отвори третата и последна папка.

— Джеймс Албърт Грьоеш — започна той. — На трийсет и една, бял, без религиозна принадлежност, отпаднал от професионален колеж след втората година. Жител на Масапекуа, Ню Йорк. Пощенски служител. Преминал първоначалния подбор. Явил се на тестовете, но бил отхвърлен от старшия оценяващ.

— Причина? — попита Лаш.

— Тревожни резултати от тестовете. Личностният въпросник показва неправилна социализация, колебание относно сериозните връзки, потенциална сексуална неприспособеност, зародишни тенденции към мизогиния^[2].

— Мизогиния? Защо му е на подобен човек да търси онова, което може да му предложи „Едем“?

— Вие ми кажете, доктор Лаш. Не всеки идва при нас с добри намерения. Това е едно от нещата, които определят нашите оценяващи. — Маукли прегледа резюмето. — Оценяващият пише, че след като научил, че е отхвърлен, Грьоеш започнал да се държи агресивно. Направил гневни изявления срещу „Едем“ относно… да видим… „лицемерното съвършенство“ и „изкуственото щастие“. Намекнал, че всичко това било правителствена конспирация, вербуваща жени да шпионират мъже и да проникват в домовете им. Стигнало се до намеса на охраната и служителят, който е пуснал Грьоеш при първоначалния подбор, бил наказан дисциплинарно.

— Грьоеш е бил на поход по Големия каньон преди смъртта на Торп — каза Тара, докато преглеждаше резюмето. — Прекарал е две нощи в ранчо „Фантом“. Летял от Флагстаф до Финикс и оттам до „Ла Гуардия“ в деня след откриването на труповете.

„Значи и тримата си били във или около Флагстаф по време на смъртта на Торп“ — помисли си Лаш. Явно това беше един от филтрите, използвани от Лиза при съставянето на списъка.

— Има и още нещо — каза Тара. — Оценяването на Грьоеш е станало на втори август две и втора.

— И какво от това?

— На същата дата е оценена и Керън Уилнър.

Всички се смразиха.

— Неправилна социализация — промърмори Лаш. — Сексуална неприспособеност.

Обърна се към Маукли.

— Има ли нещо друго? Нещо, което да казва, че това не може да е нашето момче?

Маукли отново прегледа набързо резюмето и го подаде на Тара. Тя прелисти страниците и поклати глава.

За миг Лаш го побиха тръпки. Умората му изведнъж изчезна. Сред страниците имаше цветна снимка на Грьоеш и той я взе. Як мъж с късо подстригана руса коса и дълги засукани мустаци гледаше свирепо към него.

— Да хващаме кирки и лопати — каза Тара. — Време е за копаене на данни.

Без да каже нито дума, Маукли стана и тръгна към отсрещната стена, където бяха натрупани кутиите. Донесе три на масата и махна печата на първата. Вътре имаше извлечения по кредитни карти, телефонни обаждания, списък от нещо като интернет адреси.

— Тара, ще се свържеш ли с групата за видеонаблюдение? — каза той. — Нека пуснат алгоритми за разпознаване в Масапекуа, Ларчмонт и Флагстаф. Виж също кой е дежурен днес по сателитите. Нека преровят за всеки случай архивите си.

— Дадено. — Тара стана и извади телефона си.

Маукли бръкна в отворената кутия, взе два огромни купа хартия и започна да ги прелиства.

— Изглежда, господин Грьоеш се е обаждал много пъти на майка си през седмиците преди четирите смъртни случая. Ще трябва да локализираме точно всичките му обаждания през въпросните два дни. Това може да ни доведе донякъде. Хм. Освен това се е регистрирал в няколко примитивни интернет сайта за запознанства през последните два месеца. Попълнил е формулярите различно, лъгал е за възрастта си, местоживеенето, интересите си. А неотдавна май е посещавал и някои доста странни сайтове — един описва как се приготвят отрови, друг е специализиран в снимки на убийства и самоубийства. — Маукли вдигна поглед. — Това отговаря ли на вашия профил, доктор Лаш?

Подробностите, които „Едем“ можеше да събере направо от въздуха, бяха зашеметяващи.

— Как успявате да направите всичко това? — попита Лаш.

Маукли го погледна отново.

— Кое?

— Събирането на цялата тази информация. Та тези хора дори не са станали ваши клиенти.

Устните на Маукли леко изтъняха в някакво подобие на усмивка.

— Доктор Лаш, събирането на двама души в съвършен съюз е само половината от работата ни. Другата половина е информационното обезпечаване, така да се каже. Без второто никога не бихме могли да постигнем първото.

— Зная. Но никога не съм виждал нещо, което дори да напомня на това, даже в Бюрото. Имам чувството, че едва ли не сте в състояние да реконструирате целия живот на човек.

— Хората си мислят, че ежедневните им дейности са невидими — рече Тара. — Това не е вярно. Всеки път, когато сърфирате в мрежата, софтуерните бисквитки следят къде сте били и засичат всяко щракане с мишката. Всеки имейл, който пращате, минава през дузина хостове, преди да стигне до получателя си. Прекарайте един ден в който и да било голям град и лицето ви ще бъде заснето от стотици наблюдателни камери. Липсва единствено достатъчно мощна инфраструктура, която да събере всичко това. Точно тук се намесваме ние. Споделяме нашата информация с базите данни на рекламни агенции, подбрани правителствени агенции, интернет доставчици, разпространители на спам и…

— Спам? — изненада се Лаш.

— Разпространителите на спам разполагат с едни от най-добрите алгоритми за събиране на данни. Не става въпрос за боклуци, изсипвани без конкретна таргет група, както си мислят хората. Същото се отнася и за телемаркетите. Всички тези данни за вас се събират и съхраняват. Съхраняват се завинаги. Нашият проблем не е събирането на достатъчно информация — обикновено събираме прекалено много.

— Но това си е направо като Големия брат.

— Може би изглежда по този начин — рече Маукли. — Но с наша помощ стотици хиляди клиенти са намерили щастието. А сега може да предотвратим и убийство.

На вратата се почука и Тара стана от мястото си пред компютъра, за да отвори. Мъж с лабораторна престилка й подаде папка с цвят на слонова кост. Тара му благодари, затвори вратата и отвори папката. Известно време се взира в съдържанието й и изруга под нос:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Маукли.

Тя му подаде мълчаливо папката. Маукли я погледна, после се обърна към Лаш.

— Екипът ни проведе търсене с разпознаване в архивираните ни записи от камери — каза тя. — Вече знаехме, че Грьоеш е бил в района на Флагстаф по време на смъртта на Торп, затова Тара ограничи търсенето до местоположението му в нощта на смъртта на Уилнър. Попаднахме на тези снимки.

Той подаде няколко фотографии на Лаш.

— Ето го тук, при банкомат в три часа и дванайсет минути следобед. А тук пресича на светофар в четири и пет. И тук, купува си цигари в магазин за алкохол в четири и четирийсет и девет. А в пет и четирийсет и пет си купува джинси.

Лаш погледна фотографиите. Бяха големи, формат 20 на 25 см, подобни на снимките от охранителни камери, които се използваха като доказателства в Бюрото. Разделителната способност беше забележително висока и русият мъж със засуканите мустаци трудно можеше да бъде сбъркан с друг — това несъмнено бе Джеймс Грьоеш.

С растяща възбуда той върна снимките.

— Продължавайте.

Маукли показа печата върху папката: Масапекуа, вътрешен кръг, 92404.

Възбудата изчезна толкова бързо, колкото се бе появила.

— Значи е бил в Масапекуа, докато кръвта на Уилнър е изтичала в Ларчмонт — каза Лаш.

Маукли кимна.

Лаш въздъхна дълбоко. Погледна часовника — беше едва десет и половина.

— И сега какво? — попита той.

Вече знаеше отговора. Сега идваше ред на последния им потенциален заподозрян — Гари Хандърлинг, служителя на „Едем“.