Линкълн Чайлд
Игра до смърт (64)

64.

Макар да бе едва четири следобед, сумракът на ранната зима вече се беше спуснал над Манхатън. Такситата се надпреварваха за място по лъсналите от дъжда улици, пешеходци крачеха по тротоарите, сгушили глави в яките на палтата си и с вдигнати като рицарски копия чадъри.

Кристофър Лаш стоеше сред множеството на ъгъла на „Медисън“ и Петдесет и шеста и чакаше светофара. „Дъжд — помисли си той. — Без него в Ню Йорк няма Коледа.“

Пристъпваше от крак на крак, за да се стопли, като се мъчеше да запази двете големи торби сухи под чадъра си. Светна зелено, тълпата се понесе бавно напред и той най-сетне си позволи да погледне нагоре.

На пръв поглед сградата изглеждаше същата. Стената от обсидиан се издигаше кадифена под смръщеното небе, привличайки погледа към мястото, където външната кула свършваше, а вътрешната продължаваше нагоре. Едва когато погледът му продължи по вътрешната кула, забеляза промяната. Преди плавните очертания се прекъсваха от пояс декоративна решетка, след което продължаваха още няколко етажа. Сега горните етажи и поясът липсваха. Обгорените останки от изкривен метал, които Лаш беше видял във вестниците, бяха отстранени със забележителна бързина. Сега всичко беше изчезнало, сякаш изобщо не бе съществувало. И докато сваляше поглед и се оставяше на течението на тълпата, Лаш с болка си помисли какво си беше отишло заедно с руините.

Площадът пред входа бе много тих. Нямаше туристи с фотоапарати, снимащи семейства под стилизираното лого, бъдещи клиенти не се разхождаха около големия фонтан със статуята на прорицателя Тирезий. Лобито бе също така притихнало; сякаш стъпките на Лаш бяха единственият звук, отекващ в розовия мрамор. Стената от плоски екрани бе тъмна и смълчана. Опашките бяха изчезнали, вместо тях се виждаха малки групички поддържащ персонал и инженери в лабораторни престилки, които изучаваха някакви диаграми. Но охраната бе на мястото си — торбите на Лаш и опакованите подаръци бяха прегледани на два скенера, преди да му разрешат да продължи към асансьора.

Когато вратата се отвори на трийсет и втория етаж, Маукли го чакаше. Той стисна ръката му и мълчаливо го поведе към кабинета си. Движеше се с характерната си премерена крачка и му направи знак да седне на мястото, където го бе настанил и при първата им среща. Почти всичко напомняше за онзи първи ден в началото на есента. Маукли носеше подобен кафяв костюм, великолепно ушит, но без да се натрапва, а тъмните му очи гледаха Лаш със същия непроницаем поглед на Буда. Лаш си помисли, че въпреки промените, въпреки цялата ужасна трагедия, този кабинет и обитателят му ще си останат завинаги същите.

— Доктор Лаш — рече Маукли. — Радвам се да ви видя.

Лаш кимна.

— Предполагам, че Сейшелите са били приятно място по това време на годината?

— Приятно е меко казано.

— Хареса ли ви настаняването?

— „Едем“ определено не са пестили средства.

— А обслужването?

— Всяка сутрин в гардероба ми имаше нова пола от трева.

— Надявам се, че това донякъде е компенсирало дългото ви отсъствие. Дори с нашите… връзки възстановяването на миналото и доброто ви име отне малко повече време от очакваното.

— Сигурно ви е било трудно без помощта на Лиза.

Маукли го дари със студена усмивка.

— Доктор Лаш, нямате представа.

— А Едмънд Уайър?

— Отново е зад решетките, след като станаха ясни несъответствията в досието му.

Маукли плъзна някакви листа по бюрото.

— Какво е това?

— Сертификат за кредитната ви история, документи за плащанията по ипотеката ви и официално писмо за поправяне на грешките в сведенията за здравословното ви състояние, работата и образованието ви.

Лаш прелисти документите.

— А това последното какво е?

— Заповед за помилване със задна дата.

— Карта за излизане от затвора — подсвирна Лаш.

— Нещо такова. Внимавайте да не я изгубите; малко вероятно е да сме пропуснали нещо, но кой знае. А сега ще ви помоля да подпишете това. — Маукли плъзна друг лист по бюрото.

— Не и поредната декларация за поверителност.

Нова хладна усмивка.

— Не. Това е формална декларация, че работата ви за „Едем“ е приключена.

Лаш се намръщи. Докато седеше на верандата на малката вила на остров Дерош, четеше хайку и се взираше в плантациите авокадо, безброй пъти се бе връщал към финалната сцена, като се питаше дали би могъл да постъпи по друг начин, да предотврати случилото се с Ричард Силвър и обреченото му творение.

А сега, седнал в тази стая, работата изобщо не му се струваше приключена.

Затършува в джоба си и извади химикалка.

— Документът ни застрахова, че в бъдеще няма да предприемете никакви действия срещу „Едем“ или служителите му.

Лаш замръзна.

— Какво?

— Доктор Лаш. Вашата здравна, професионална и научна история бяха сериозно компрометирани. Беше ви скалъпено фалшиво криминално досие. Бяхте задържан, по вас бе стреляно. Бяхте принуден да прекратите временно професионалната си практика и да напуснете страната, докато не бъдат оправени пораженията.

— Казах ви. Сейшелите са чудесно място по това време на годината.

— Боя се също, че имаше и друго отражение, от по-личен характер, за което не сме в състояние да се погрижим.

— Имате предвид Даяна Мирън.

— След всичко, което направихме, за да осигурим безопасността й, след онова, което й бе казано, не виждам как бихме могли отново да се обърнем към нея, без да компрометираме „Едем“.

— Разбирам.

Маукли се размърда в стола си.

— Дълбоко съжаляваме за тези поражения, може би най-вече за тях. Поради което има още нещо.

Той му подаде плик.

Лаш го завъртя в ръка и попита:

— Какво има вътре?

— Чек за сто хиляди долара.

— Още сто хиляди?

Маукли разпери ръце.

Лаш пусна плика на бюрото.

— Задръжте парите. Ще подпиша, не се безпокойте. — Той надраска името си на мястото за подписа и постави листа върху плика. — В замяна се надявам да ми отговорите на три въпроса.

Маукли повдигна вежди.

— На плажа имах много време за мислене.

— Ще ви отговоря, доколкото мога.

— Какво се случи с третата двойка? С Конъли?

— Медиците ни успяха да се намесят тайно в Ниагара Фолс в деня след… на следващия ден. Лин Конъли вече показваше признаци на отравяне. Изолирахме я под предлог, че я поставяме под профилактична карантина, стабилизирахме я и я освободихме. Оттогава следим състоянието й. Изглежда добре.

— А останалите супердвойки?

— Лиза беше предприела само предварителни стъпки към четвъртата и успяхме да оправим нещата. Всички сведения от пасивното и активното ни наблюдение са добри.

Лаш кимна.

— А третия ви въпрос?

— Какво следва? Имам предвид за „Едем Инкорпорейтид“.

— Искате да кажете без Лиза ли?

— Без Лиза. И без Ричард Силвър.

Маукли го погледна. За част от секундата непроницаемата му маска изчезна и Лаш видя мъка на лицето му. След това маската отново се появи.

— Не ни отписвайте толкова бързо, доктор Лаш — отвърна той. — Ричард Силвър може да е мъртъв. И Лиза може да я няма. Но ние все още разполагаме с онова, което стана възможно благодарение на тях — начин да събираме двойки. Идеални двойки. Сега ще ни трябва повече време, за да го правим. Може би много повече. И ще излъжа, ако кажа, че ще е лесно. Но се обзалагам, че повечето хора ще са готови да почакат малко по-дълго в името на пълното щастие.

След което се изправи и протегна ръка.

 

 

Когато излезе от сградата, вече не валеше. Той спря за момент на площада, отвори чадъра си и се огледа. После тръгна по Медисън авеню. На Петдесет и четвърта зави наляво.

„Рио“ бе пълно с посетители, позлатените му стени бяха украсени с червени ленти и гирлянди от изкуствени елови клонки. На Лаш му отне известно време да намери масата. Щом я видя, тръгна по пътеката и се настани на тясната пейка. Срещу него Тара остави чашата си и се усмихна колебливо за поздрав.

Виждаше я за първи път, откакто пътуваха заедно в линейката до болница „Сейнт Клер“. Лицето й, с неговите високи скули и сериозните лешникови очи, събуди същински потоп от картини и спомени. Тара бързо сведе поглед и Лаш моментално разбра, че тя сигурно се чувства по същия начин.

— Съжалявам, че закъснях — каза той, докато вадеше пакетите на пейката до себе си.

— Маукли ли удължи срещата? В негов стил е.

— Не. Аз съм виновен. — И Лаш показа торбите с подаръци.

— Ясно. — Тара разбърка чая си, а Лаш поръча на минаващата сервитьорка да му донесе кафе.

— Заета ли сте? — попита Лаш.

— Ужасно.

— Как беше при вас? Имам предвид… — Лаш се запъна. — С всичко.

— Почти нереално. Никой не познаваше истински Силвър, почти никой не се беше срещал лично с него. — Погледна го с огорчение. — Хората бяха шокирани от „инцидента“ и са покрусени от смъртта му. Но всички са толкова заети с възстановяването на компютърната инфраструктура, проверяването целостта на данните за клиентите, връщането на оцелелите системи в работно състояние с нов хардуер и пускане на услугата, че понякога имам чувството, че съм единствената, която наистина тъгува. Зная, че не е така, но усещането си остава.

— Аз също мисля за него — рече Лаш. — При първата ни среща почувствах някаква близост, която не мога да обясня.

— И двамата искате да помогнете на хората. Вижте вашата работа. Вижте компанията, която той основа.

Лаш се замисли за момент.

— Трудно ми е да повярвам, че го няма. И знам, че звучи странно, но понякога ми е още по-трудно да повярвам, че Лиза я няма. Да, знам, че хардуерът й е унищожен. Но това беше програма, която е била съзнателна — поне на машинно ниво — години наред. Трудно е да повярваш, че нещо толкова мощно, толкова далновидно може да бъде просто изтрито. Понякога се питам дали един компютър може да има душа.

— Някои мислят, че може. Или става въпрос за някакъв побъркан ненормалник.

Лаш я погледна.

— Какво имате предвид?

Тара се поколеба, но накрая сви рамене.

— Е, няма причина да не ви кажа. Получаваме съобщения, че някой се мотае из чатове и форуми в интернет. Използва прякор „Лиза“ и пита всеки срещнат къде е Ричард Силвър.

— Майтапите се.

— Де да беше така. Не знаем дали е някой от нашите хора, конкурент или просто груб шегобиец. Така или иначе това е голям проблем за сигурността и Маукли го приема много сериозно.

Сервитьорката се върна и Лаш взе кафето.

— Много си приличахме с него.

— Изобщо не съм се замисляла за това. Вие сте силен. Той не беше, беше нежна душа. Искаше само… — Гласът й секна.

Замълчаха, тя се мъчеше да се овладее.

— Трябваше да го спомена преди това — каза най-сетне Лаш. — Радвам се да ви видя отново.

— Беше ми малко странно да ви се обадя най-неочаквано. Но когато Маукли каза, че ще се среща с вас, исках… — И тя отново млъкна.

— Какво искахте?

— Да ви кажа, че съжалявам.

— Че съжалявате? — слиса се Лаш. — За какво?

— За това, че не ви повярвах. Миналия път, когато бяхме тук.

— Лиза имаше ресурсите да превърне и папата в обществен враг номер едно.

Тя поклати глава.

— Няма значение. Трябваше да ви повярвам.

— Вие ми повярвахте. Повярвахте ми, когато имаше значение.

— Изложих живота ви на опасност.

— Случвало ми се е и преди.

Тя отново поклати глава. „Клати глава и въпреки това има нужда да чуе отговорите, да се убеди“ — помисли си Лаш.

— Не е само това — рече тя. — Съсипах всичко за вас.

Лаш вдигна чашата си и отпи глътка кафе.

— Даяна Мирън — каза той.

Тара не отговори.

— Знаете ли, Маукли спомена същото преди малко. Странно, че всички проявяват такъв интерес към любовния ми живот.

— Такава е работата ни — тихо отвърна Тара.

— Е, не го казах на Маукли, но нямам нищо против да го кажа на вас. — Той заговори по-тихо: — Не се безпокойте.

Тара го изгледа объркано и Лаш посочи торбите.

Очите й се разшириха.

— Обадили сте се на Даяна?

— Защо не?

— След всичко, което се случи? След онова, което Маукли е направил, за да я държи настрана…

— Доста убедителен съм в разговорите, забравихте ли? Освен това си тръгнах от онази вечеря в „Таверн он дъ Грийн“ със знанието, че тя е жената на живота ми. Сигурен бях, че и тя изпитва същото. А подобна връзка не може да се скъса лесно. Както и да е, имах идеалното обяснение.

Очите на Тара се разшириха още повече.

— Нима сте й казали истината?

— Не цялата. Но достатъчно. — Лаш тихо се разсмя. — Именно затова не казах на Маукли.

— Но всичко онова, което стори Лиза… Как бихте могли…

Лаш взе ръката й.

— Тара, чуйте ме. Трябва да запомните нещо. Лиза може и да е излъгала, когато е обявила онези шест двойки за супердвойки. Но те си остават двойки. Всяка двойка, избрана от Лиза, е напълно истинска. Същото се отнася и за мен. Както и за вас.

Тара не отговори и той стисна ръката й.

— Разказахте ми всичко за него, когато седнахме на питие. За Мат Болан, биохимика. Дайте ми една основателна причина да не му се обадите и ми спестете глупостите за ефекта на Оз.

— Не зная. Толкова време мина.

— Той с друго момиче ли излиза?

— Не — каза тя, изчерви се и извърна поглед, когато си даде сметка колко бързо е отговорила.

— Тогава какво чакате?

— Ще бъде… доста неловко. Аз бях онази, която се отказа, нали помните?

— Тогава му кажете, че моментът не е бил подходящ. Че сте били на прага на душевен срив. Кажете му каквото и да било. Няма да има значение. Повярвайте ми.

Тара не отговори.

— Вижте. Помните ли какво ви казах в кабинета ви, малко преди да започне цялата лудница? Че ще дойде време, когато всичко това ще бъде само спомен. И че няма да има значение. Това време настъпи, Тара. То е сега.

Тара извърна поглед.

Лаш въздъхна.

— Добре. Щом сте толкова упорита и не искате да се погрижите за собственото си щастие, има и друга причина да му звъннете.

— Каква?

— Ричард би ви помолил да го направите.

Най-сетне Тара вдигна очи. На лицето й се появи бледа усмивка и тя стисна ръката му.