Линкълн Чайлд
Игра до смърт (4)

4.

Двайсет и четири часа по-късно Лаш стоеше в дневната си, отпиваше кафе и зяпаше през еркерния прозорец. Пред него се простираше Компо Бийч — дълга тясна запетая от пясък, почти пуста в тази делнична сутрин. Туристите и летуващите си бяха тръгнали преди седмици, но за първи път този месец той намери време да погледне навън. Беше поразен от относителната пустота на плажа. Утрото бе ясно и слънчево — отвъд тесния пролив се виждаше ниската зелена линия на Лонг Айлънд. Танкер минаваше подобно на безмълвен дух, запътил се към открития Атлантик.

Лаш за пореден път премисли приготовленията, които беше направил. Редовните му индивидуални сесии по психотерапия бяха отменени за седмица, а д-р Клайн щеше да поеме групите. Всичко се бе подредило учудващо лесно.

Прозя се, отпи отново от кафето и зърна за миг отражението си в огледалото. Решението какво да облече се оказа малко по-трудно. Никога не си беше падал по работата на терен, а предстоящата среща доста му напомняше за старите времена. Все пак тя можеше неимоверно да ускори нещата. Хората не предприемаха необичайни постъпки просто така, особено двойно самоубийство. Със сигурност нещо се беше случило през двете години след сватбата на Торп. И то не е било неуловимо — например незначително сътресение или залитане към сериозна депресия. Трябваше да е нещо голямо, което хората около тях биха забелязали. Всъщност Лаш можеше да разбере какво им се е случило още до края на деня и с малко късмет оценката му щеше да е готова до утре. Това можеше да са най-бързите сто хиляди долара, които е печелил някога.

Обърна гръб на прозореца и огледа стаята — малък роял, библиотека, канапе. Поради липсата на мебели помещението изглеждаше по-голямо, отколкото беше в действителност. Къщата беше спартанска, подредена и чиста. Простотата се бе превърнала в част от личната му броня. И без това животът на пациентите му беше достатъчно сложен.

Погледна още веднъж отражението си, реши, че изглежда прилично, и излезе навън. Изруга, когато забеляза, че пощальонът е забравил да остави днешния „Таймс“ пред прага, и тръгна към колата си.

След час влачене по I-95 стигна до Ню Лондон и ниската сребърна арка на Голд Стар Мемориал. Излезе от магистралата, продължи към реката и паркира в една пресечка. Прелисти отново документите на съседната седалка — черно-бели снимки на двойката и няколко разпечатани страници биографична информация. Маукли му беше дал съвсем малко сведения за Торп — адрес, дати на раждане, имена и местоживеене на бенефициенти. Но това, заедно с няколко телефонни обаждания, беше достатъчно.

Лаш вече съжаляваше за малката измама, която се канеше да извърши. Напомни си обаче, че тя може да доведе до информация, която да се окаже жизненоважна за разследването му.

На задната седалка лежеше кожената му чанта, този път натъпкана с празни листа. Взе я, излезе от колата и след последно оглеждане в предното стъкло — тръгна към Темс.

Стейт стрийт дремеше под мекото есенно слънце. В края й, зад подобната на крепост грамада на гара „Олд Юниън“, проблясваше заливът. Лаш се спусна по склона и спря на мястото, където „Стейт“ се съединяваше с Уотър стрийт. Там имаше стар хотел — „Секънд Емпайър“, с масивен мансарден етаж, който неотдавна бе преустроен в ресторанти. На най-близкия прозорец личеше знакът на „Ростъри“. Обществено място в близост до вода — изборът беше чудесен. Вероятността от заплаха беше ниска. Предвид обстоятелствата, обядът изглеждаше неуместен. Освен това последните проучвания върху хоспитализирани болни в „Джонс Хопкинс“ показваше, че скърбящите хора са по-податливи на външни стимули през сутрешните часове. Едно предобедно кафе изглеждаше идеално. Обстановката щеше да е успокояваща и предразполагаща към разговор. Лаш си погледна часовника. Десет и двайсет, точно навреме.

Отвътре „Ростъри“ изглеждаше точно както се беше надявал — висок ламаринен покрив, бежови стени, приглушени разговори. Във въздуха се носеше омайващ аромат на прясно смляно кафе. Беше пристигнал по-рано, за да намери подходяща маса, и се спря на една голяма и кръгла маса в ъгъла, до предните прозорци. Седна с лице към стената — важно беше събеседникът му да има чувството, че контролира положението.

Едва успя да остави чантата на масата, когато чу приближаващи стъпки.

— Господин Бъргър? — разнесе се глас.

Лаш се обърна.

— Да. Вие ли сте господин Торвалд?

Мъжът имаше гъста посивяла коса и загрубялата тъмна кожа на човек, който обича водата. Около посърналите му сини очи още се виждаха тъмните кръгове на мъката. Но въпреки това приликата му със снимката на Линдзи Торп, която Лаш току-що бе разгледал за пореден път, беше забележителна.

По стар навик Лаш запази безизразна физиономия.

— Моля, седнете.

Торвалд се настани на стола в ъгъла. Огледа се бегло, без особен интерес, и погледът му спря върху Лаш.

— Позволете да изразя искрените си съболезнования. И благодаря, че дойдохте.

Торвалд изсумтя.

— Разбирам, че това е много тежък момент за вас. Ще се опитам да бъда кратък…

— Не, не няма нищо. — Торвалд имаше много дълбок глас и говореше с къси, отсечени изречения.

Към масата приближи сервитьорка и им предложи меню.

— Няма да ми потрябва — рече Торвалд. — Кафе. Черно, без захар.

— За мен същото, ако обичате.

Жената кимна, обърна се и ги остави. Беше привлекателна, но Лаш забеляза, че Торвалд дори не поглежда към нея.

— Вие сте застрахователен специалист — каза Торвалд.

— Анализатор съм към една консултантска фирма, наета от „Американ Лайф“.

Сред първите неща, които Лаш потърси за Торп, бяха застрахователните им полици. По три милиона долара всяка, дължими на единствената им дъщеря. Както беше очаквал, бързо и сравнително лесно успя да си осигури неутрален достъп до най-близките роднини. Дори си направи труда да си поръча фалшиви визитни картички, но Торвалд така и не му поиска. Въпреки очевидната мъка, около него витаеше някаква начумерена и властна атмосфера, сякаш беше свикнал да дава заповеди, които да се изпълняват моментално. Може би беше флотски капитан или корпоративен директор; Лаш не беше ровил прекалено в семейните подробности. Все пак беше по-вероятно да е директор — предвид цената на услугата на „Едем“, сигурно таткото беше помогнал на Линдзи Торп с някоя друга пачка.

Лаш прочисти гърлото си и заговори с най-съчувствения си тон.

— Ще ни бъдете от огромна помощ, ако се съгласите да отговорите на няколко въпроса. Ако ги намирате за оскърбителни или имате нужда да спрем за момент, напълно ще ви разбера.

Сервитьорката се появи отново. Лаш отпи глътка кафе, отвори чантата си и извади бележник.

— Близки ли бяхте с дъщеря си, докато растеше, господин Торвалд? — започна той.

— Страшно близки.

— А след като тя напусна дома?

— Разговаряхме всеки ден.

— Как бихте оценили физическото й здраве?

— Като отлично.

— Вземаше ли редовно някакви лекарства?

— Витамини и хранителни добавки. Слаб антихистамин. Това е.

— Защо е вземала антихистамин?

— Дерматография.

Лаш кимна и си записа. Дерматографията представляваше кожен проблем, предизвикващ сърбеж и зачервяване. Неговият съсед страдаше от същото. Абсолютно безобидно.

— Да е страдала от някакви необичайни или сериозни заболявания като дете?

— Не, никакви. Всичко това би трябвало да е отбелязано във формулярите на „Американ Лайф“.

— Това ми е ясно, господин Торвалд. Просто се опитвам да работя независимо. Тя има ли братя или сестри?

— Линдзи беше единствено дете.

— Добра ученичка ли беше?

— Завърши „Браун“ с пълно отличие. Стана магистър по икономика в Станфорд.

— Бихте ли я нарекли стеснителна? Или общителна?

— Онези, които не я познаваха, биха я взели за скромна. Но Линдзи винаги е имала повече приятели, отколкото й бяха необходими. Беше от онези момичета, които се запознават с много хора, но са придирчиви към избора на приятели.

Лаш отново отпи от кафето си.

— От колко време беше омъжена дъщеря ви, господин Торвалд?

— От малко повече от две години.

— И как бихте описали брака й?

— Те бяха най-щастливата двойка, която съм виждал. Без никакво преувеличение.

— Можете ли да ми кажете нещо за съпруга й Луис Торп?

— Интелигентен, дружелюбен, честен. Остроумен. С разностранни интереси.

— Дъщеря ви споменавала ли ви е някога за проблеми между нея и съпруга й?

— Имате предвид семейни свади ли?

Лаш кимна и добави:

— Да, както и различия във възгледите. Противопоставящи се желания. Несходство в характерите.

— Никога.

Лаш отново отпи. Забеляза, че Торвалд не е докоснал чашата си.

— Никога? — с едва доловим скептицизъм повтори той.

Торвалд се хвана на въдицата.

— Никога. Вижте, господин…

— Бъргър.

— Господин Бъргър, дъщеря ми беше… — За първи път Торвалд като че ли се поколеба. — Дъщеря ми беше клиент на „Едем Инкорпорейтид“. Чували ли сте за тях?

— Определено.

— В такъв случай разбирате какво имам предвид. Отначало бях скептично настроен. Струваше ми се ужасно голяма сума за някакви компютърни цикли и статистически жребии. Но Линдзи беше непоколебима. — Торвалд леко се наведе напред. — Трябва да разберете, тя не беше като другите момичета. Знаеше какво иска. Никога не би се съгласила на нещо по-малко от най-доброто. Имаше връзки с няколко наистина приятни момчета, но сякаш не я свърташе на едно място и те не продължаваха дълго.

Мъжът рязко се облегна назад. Това бе най-дългото му изказване досега. Лаш си записа нещо, като внимаваше да не го поглежда в очите.

— И?

— С Луис беше различно. Усетих го още когато спомена името му за първи път. Паснаха си още от първата среща.

Лаш вдигна глава и видя как по лицето на Торвалд пробяга нещо като усмивка. За момент хлътналите му очи блеснаха, стиснатите челюсти се отпуснаха.

— Запознали се на някаква късна неделна закуска, а накрая тръгнали да карат ролери. — Поклати глава при спомена. — Не зная чия е била тази щура идея, защото и двамата не се бяха качвали на такова чудо. Може да е било предложение на „Едем“. Както и да е, месец по-късно бяха сгодени. И сякаш всичко се нареждаше все по-добре и по-добре. Както вече казах, никога не съм виждал по-щастлива двойка. Непрекъснато откриваха нови неща. За света. И за себе си.

Лицето на Торвалд помръкна бързо и той бутна настрана чашата си.

— Ами дъщерята на Линдзи? Как появата й се отрази на живота им? — попита Лаш.

Торвалд го закова с поглед.

— Тя го завърши, господин Бъргър.

Лаш написа нова бележка, този път истинска. Дотук разговорът не се развиваше според очакванията му, а начинът, по който Торвалд беше бутнал чашата си, му подсказа, че най-вероятно му остават само още няколко въпроса.

— Знаете ли дали в живота на дъщеря ви или на съпруга й в последно време е имало някакви спънки?

— Не.

— Някакви неочаквани трудности? Проблеми?

Торвалд се размърда нетърпеливо.

— Не, освен ако не наричате „проблеми“ одобрението на стипендията на Луис и появата на прекрасната им дъщеричка.

— Кога за последен път видяхте дъщеря си, господин Торвалд?

— Преди две седмици.

Лаш отпи глътка кафе, за да скрие изненадата си.

— Мога ли да попитам къде?

— В дома им във Флагстаф. Връщах се от регата в Мексиканския залив.

— И как бихте определили домакинството им?

— Бих го определил като идеално.

— Да сте забелязали нещо различно в сравнение с предишните ви посещения? Може би понижен или повишен апетит? Промени в съня? Загуба на енергия? Липса на интерес към хобита или други занимания?

— Нямаше емоционални разстройства, ако натам биете.

Лаш престана да драска.

— Медик ли сте, господин Торвалд?

— Не. Но покойната ми съпруга беше трудов терапевт. Познавам признаците на депресия, когато ги видя.

Лаш остави бележника настрани.

— Просто се опитваме да схванем ситуацията, сър.

Торвалд внезапно се наведе напред и лицата им се озоваха съвсем близо едно до друго.

— Да схванете? Вижте какво. Не знам какво се надявате да научите вие или фирмата ви от всичко това. Но мисля, че отговорих на достатъчно въпроси. И фактът е, че няма абсолютно нищо за схващане. Няма отговор. Линдзи не беше склонна към самоубийство. Нито пък Луис. Имаха всичко в този живот. Всичко.

Лаш го гледаше мълчаливо. Това, което виждаше у Торвалд, не беше просто мъка. А нужда — отчаяна нужда да разбере нещо, което просто не можеше да бъде разбрано.

— Ще ви кажа още нещо — рече Торвалд, говореше тихо и бързо. — Обичах жена си. Мисля, че нашата връзка беше толкова добра, колкото изобщо може да се надява човек. Но бих дал дясната си ръка, без да се замислям, ако това можеше да ни направи толкова щастливи, колкото бяха дъщеря ми и Луис.

След тези думи той се дръпна назад, стана и напусна ресторанта.