Линкълн Чайлд
Игра до смърт (22)

22.

— Четири имена — каза Маукли. Взираше се в масата в кабинета на Лаш. На нея лежаха разгънати двата листа, дадени от Силвър.

— Някаква идея защо Лиза е отделила точно тези? — попита Тара от другата страна на масата.

Маукли взе листа, на който бе отпечатано едно-единствено име.

— Гари Хандърлинг. Нищо не ми говори.

— От чистачите — каза Тара.

— От кои? — не разбра Лаш.

— Чистачите на данни. Отговарят за съхраняването и сигурността им.

Маукли я погледна.

— Започна ли вътрешното му проследяване?

— Би трябвало да приключи за дванайсет часа.

— С най-висока степен на поверителност?

— Естествено.

— В такъв случай ще се заема с тримата клиенти. — Маукли взе другия лист. — Ще наредя на Ръмсън от „Подбор“ да направи пълен преглед.

— Какво ще им кажеш? — попита Тара.

— Изграждаме прототипи, като използваме случайни отживелици. Просто пореден тест на системата.

„Отживелици — помисли си Лаш. Фирмен жаргон за отхвърлени кандидати. — Явно и аз влизам в тази категория.“

— Доктор Лаш, би трябвало да сме готови с резултатите до утре преди обяд. Ще се видим тогава и ще ги пуснем през вашия профил. — Маукли си погледна часовника. — Вече е почти пет. По-добре е и двамата да си вървите. Утре ни чака дълъг ден. Тара, би ли изпратила доктор Лаш през пропускателния пункт, за да не се изгуби на излизане?

 

 

Когато минаха през въртящата се врата и излязоха на улицата, беше станало пет и четвърт. Лаш спря при фонтана, за да закопчае палтото си. Врявата на Манхатън, почти забравена в тихите помещения на „Едем“, се върна с пълна сила.

— Не разбирам как човек може да свикне с такова нещо — рече той. — Имам предвид минаването през пропускателните пунктове.

— Човек може да свикне с всичко — отвърна Тара, като нагласяше ремъка на чантата на рамото си. — До утре.

— Може ли за момент? — Лаш трябваше да подтичва, за да не изостане. — Накъде сте?

— Към „Гранд Сентръл“. Живея в Ню Рошел.

— Сериозно? Аз пък съм в Уестпорт. Мога да ви хвърля.

— Няма нужда, благодаря.

— Тогава нека ви почерпя едно питие, преди да продължите към къщи.

Тара спря и го погледна.

— Защо?

— Защо не? Колегите понякога правят подобни неща. В цивилизованите страни, разбира се.

Тара се поколеба.

— Направете ми удоволствието.

Тя кимна.

— Добре. Но хайде да идем в „Себастиан“. Искам да хвана влака в шест и две.

 

 

„Себастиан“ беше просторно заведение с бели маси на горното ниво на „Гранд Сентръл“, с изглед към главния терминал. Огромното здание беше напълно реставрирано през последните години и бе по-прекрасно, отколкото го помнеше Лаш — кремави стени, преминаващи в кръстовидни куполи, зелени сводове, съзвездия от блестяща мозайка. Гласовете на безбройните пътници и граченето на високоговорителите, обявяващи пристигащите и заминаващи влакове, се смесваха в странно приятен фонов шум.

Двамата бяха настанени на малка масичка точно до парапета. След секунди се появи сервитьор.

— Какво ще желаете? — попита той.

— За мен мартини „Бомбай“, много сухо, с лимонова кора — каза Тара.

— Водка „Гибсън“, ако обичате. — Лаш загледа как сервитьорът лавира между масите, след което се обърна към Тара. — Благодаря.

— За какво?

— За това, че не поръчахте някое от онези ужасни днешни мартинита. Преди седмица един познат си поръча ябълково мартини. Ябълково. Ама че извращение.

Тара сви рамене.

— Не знам.

Лаш погледна през парапета към потока пътници. Тара мълчаливо въртеше коктейлната салфетка между пръстите си. Той отново я погледна. Мътната светлина падаше косо и играеше по нежната извивка на кестенявата й коса. Очите й, откроени от съвършените високи скули, изглеждаха сериозни.

— Искате ли да ми кажете какво става? — попита той.

— С кое?

— С вас.

Тя уви салфетката около пръста си и я усука.

— Съгласих се на питие, а не на сесия с психиатър.

— Не съм психиатър. Просто се опитвам да си свърша работата, с ваша помощ. Само че май не изгаряте от желание да помогнете.

Тя го изгледа, после отново насочи вниманието си към салфетката.

— Изглеждате натоварена и незаинтересувана. Това не предвещава нищо добро за работните ни отношения.

— За временните ни работни отношения.

— Именно. И колкото по-добре работим заедно, толкова по-временни ще бъдат те.

Тя пусна салфетката на масата.

— Грешите. Не съм незаинтересувана. Просто… последните дни бяха тежки за мен.

— Тогава защо не ми разкажете?

Тара въздъхна и погледът й се зарея към високия купол над тях.

— Аз черпя. А вие можете да направите поне това — каза Лаш.

— Добре — отвърна Тара. — И без това няма причина да не знаете. — Тя отпи от коктейла. — Нямах представа за всичко това до вчера, когато Маукли ми се обади да ми съобщи, че трябва да ви поема, докато сте зад Стената. Тогава ми разказа за проблема.

Лаш запази мълчание.

— Само че тази събота получих кимане от „Едем“.

— Кимане?

— Така наричаме съобщението за откриване на подходящ партньор.

— Ваш партньор? Да не искате да кажете… — Той млъкна.

— Да. Бях кандидат.

Лаш я зяпна.

— Мислех, че на служителите на „Едем“ не се позволява да бъдат кандидати.

— Политиката винаги е била такава, но преди няколко месеца започнаха пилотна програма за поетапно включване на кандидати от служителите, въз основа на заслугите и служебното положение. Изборът се прави само сред служителите на „Едем“, без да се смесват с останалите.

Лаш отпи от водката си.

— Не съм сигурен, че разбирам защо изобщо е била нужна подобна политика.

— Психолозите ни я предложиха още в самото начало. Нарекоха я „ефект на Оз“.

— Тоест, да не се обръща внимание на човека зад завесата?

— Именно. Смятаха, че служителите няма да бъдат добри кандидати. Ние знаем прекалено много за това как става всичко, как се правят нещата. Познаваме задкулисните механизми. Те решиха, че би било цинично. — Тара внезапно се наведе към него. Досега Лаш не беше виждал лицето й така напрегнато. — Но вие нямате представа какво е. Ден след ден да събираш хора. Да седиш в тъмното зад еднопосочното огледало, да гледаш как на сбирките двойките говорят колко прекрасно е станало всичко. Как „Едем“ е променил живота им, как го е направил завършен. Може би ако вече си имате някого и сте щастлив, ще приемете подобно нещо рационално. Но ако нямате… — Тя остави изречението недовършено.

— Права сте — рече Лаш. — Нямам представа какво е.

— През целия уикенд носех писмото със себе си. Прочетох го сигурно хиляда пъти. Партньорът ми беше Мат Болан от отдел „Биохимия“. Никога не съм го срещала, но съм чувала името му. Искаха да ни направят резервация за вечеря този петък. В „Едно по суша, две по вода“.

— Във Вилидж. Прекрасно място.

— Особено по това време на годината. — За момент лицето й се разведри, после отново посърна. — И вчера сутринта Маукли ми се обади. Разказа ми за супердвойките и за двойните самоубийства. И ми поръча да ви развеждам нагоре-надолу.

— И?

— И точно преди да се срещна с вас, изпратих имейл до Комисията по кандидатстване, че оттеглям името си като кандидат.

— Какво?

Очите на Тара пламнаха.

— Как бих могла да продължа с онова, което знам? И по-лошо — с онова, което не знам?

— Какво имате предвид? Че процесът на кандидатстване има недостатъци ли?

— Не знам какво имам предвид! — извика тя. В гласа й се долавяше горчивина и отчаяние. — Не разбирате ли? Процесът не може да има недостатъци. Работя с него всеки ден, виждам го да върши чудеса отново и отново. Но тогава какво се е случило с онези две двойки?

Бурните емоции изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Тара се отпусна.

— Както и да е, как бих могла да продължа напред? Ако „Едем“ има някаква цел, тя е доживотната отдаденост на връзката. Мога ли да започна подобна връзка с тайна, която никога няма да разкрия?

Въпросът увисна във въздуха. Тара вдигна питието си.

— Ето, научихте — каза тя и се изсмя сухо. — Това тормозеше ума ми. Сега щастлив ли сте?

— Всичко друго, но не и щастлив.

— Само ви моля да не повдигате пак въпроса. Ще се оправя.

Сервитьорът се появи отново.

— Още по едно?

— Без мен — каза Лаш. Май беше сгрешил с алкохола — бе толкова уморен, че като едното нищо можеше да заспи зад волана на път към дома.

— Аз също съм пас — обади се Тара. — Трябва да си хвана влака.

— Донесете ни сметката, моля — каза Лаш.

Тара гледаше как сервитьорът се отдалечава към бара, после отново се обърна към Лаш.

— Добре. Ваш ред е. Чух ви да казвате на доктор Силвър, че сте привърженик на когнитивната поведенческа школа.

— Тогава и вие посетихте за първи път апартамента на последния етаж. Така и не ми казахте какво мислите за онова място.

— Сега говорим за вас, не за мен.

— Както желаете. — Сервитьорът се върна със сметката. Лаш извади портфейла си и остави кредитна карта в кожената папка. — Когнитивна поведенческа школа, точно така.

Тара изчака сервитьора да прибере сметката.

— Явно съм проспала часовете в училище. Какво означава това?

— Означава, че не се спирам върху несъзнателните конфликти или това дали някой е бил прегръщан достатъчно от майка си, когато е бил на две годинки. А се фокусирам върху мисленето на човека, върху неговия набор от правила.

— Набор от правила?

— Всеки живее според набор вътрешни правила, независимо дали го знае, или не. Ако разберете достатъчно добре правилата, можете да разберете и предскажете поведението.

— Предсказване. Предполагам, че точно това сте правили за ФБР.

Лаш довърши питието си.

— Нещо такова.

— И ако това… ако това се окаже работа на убиец, ще можете ли да предскажете следващия му ход?

— Надявам се. Но профилът е изключително противоречив. Както и да е, може да не се окаже необходимо. Ще разберем утре сутринта.

Докато говореше, Лаш осъзна, че сервитьорът отново е застанал до него.

— Да? — попита Лаш.

— Извинете, сър — каза сервитьорът. — Но тази карта беше отхвърлена.

— Какво? Опитайте отново, ако обичате.

— Опитах вече два пъти, сър.

— Това е невъзможно, миналата седмица пратих чек… — Лаш отвори портфейла си, но беше взел само една кредитна карта. Затършува в джобовете си за пари в брой и намери два долара. Беше забравил да отиде до проклетия банкомат.

Прибра портфейла си и погледна стеснително Тара.

— Бихте ли ме спасили?

Тя го изгледа.

— Ще ви върна парите утре.

Изведнъж на безизразното й лице цъфна усмивка.

— Забравете — каза тя и постави двайсетачка на масата. — Парите си заслужават само за да видиш как самодоволната психоаналитична физиономия се изтрива от лицето ви.

И се изсмя — късо, но достатъчно силно, за да накара половината заведение да обърне глави към тях.