Линкълн Чайлд
Игра до смърт (57)

57.

За момент Лаш изгуби дар слово. Беше зашеметен. През цялото време беше убеден, че слуша самопризнанията на убиец. А вместо това слушаше обвинения срещу друг… или по-скоро срещу друго.

— Господи… — възкликна Тара.

— Започнах да подозирам малко след смъртта на втората двойка. — Гласът на Силвър бе започнал да трепери. — Но не исках да повярвам. Не можех да си позволя да мисля за това, да направя каквото и да било. Едва когато вие бяхте посочен като заподозрян… предприех стъпки да науча истината.

Лаш се мъчеше да проумее чутото. Възможно ли бе това да е истина?

Може би не беше вярно. Може би Силвър все още се опитваше да се спаси. Но въпреки това Лаш трябваше да признае, че колкото и да се опитваше да напъха Силвър в профила на сериен убиец, той просто не отговаряше на образа.

— Как? — успя да промълви той. — Защо?

— Лесно е да се обясни как — отвърна Тара. Говореше бавно. — Лиза знае всичко за всеки. Има достъп до всички системи, вътрешни и външни. Може да манипулира информация. И тъй като всичко е в цифрова форма, няма хартиени документи, които да се проследяват.

Силвър мълчеше.

— Сколипан ли беше? — попита Лаш.

Силвър кимна.

— Лиза е знаела за реакцията с „вещество П“ и катастрофалните резултати при първите опити — каза Тара.

— Всичко това е било в данните й от времето, когато „Фармген“ е била компанията майка. Дори не й се е налагало да провежда търсене.

Изглеждаше невероятно. Но въпреки това Лаш се беше запознал лично със способностите на Лиза. Беше стоял пред Резервоара, беше видял изкуствения интелект в действие. И ако имаше още някакви съмнения, достатъчно бе да погледне изражението на Тара.

— Разбирам как е умряла Линдзи — рече той. — Въздействието на лекарството, високото съдържание на мед заради антихистамина. Ами Уилнър?

— Същото — каза Силвър, без да вдига очи. — Керън Уилнър е имала заболяване на кръвта, заради което е трябвало да взема витамини. Рецептата била сменена с препарати с високо съдържание на мед, при това във високи дози. Проверих данните й. Неотдавна Керън Уилнър е минала на медицински преглед. Лиза се възползвала от това не само да промени витамините, но и да добави сколипан. Керън не е имала причина да се усъмни в новата рецепта.

— Ами третата двойка? — попита Тара. — Конъли?

— Проверих и тях — едва чуто отвърна Силвър. — Лин Конъли е страстна любителка на екзотични плодове. Така пише в документите й за кандидатстване. Миналата седмица е получила от „Едем“ кошница червени круши от Еквадор. Изключително рядък плод.

— И какво от това?

— Няма данни някой от „Едем“ да е одобрил подобен подарък. Затова поразрових по-подробно. Само един производител от Еквадор изнася точно този сорт круши. И използва необичаен пестицид, който не е одобрен от Федералната агенция по лекарствата.

— Продължавайте.

— Лин Конъли взема редовно само едно лекарство. Кафраксис. Използва се за профилактика на мигрена. Пестицидът съдържа вещество, което в съчетание с активния компонент на кафраксиса…

— Нека позная — обади се Лаш. — „Вещество П“.

Силвър кимна.

Лаш се умълча. Беше невероятно. Но въпреки това обясняваше много неща, в това число неприятните моменти в собствения му живот, които отначало бяха просто досадни, но после бързо ескалираха, сякаш някой се опитваше да отклони вниманието му от загадъчните смъртни случаи. „Възможно ли е Лиза да е била зад всичко, дори зад освобождаването на Едмънд Уайър? Освобождаването на единствения човек на света, чието най-силно желание е да ме види мъртъв?“ Отговорът бе очевиден. Щом Лиза бе успяла да промени коренно собственото му минало, уреждането на предсрочното освобождаване на Уайър би било детска игра за нея.

Но въпреки това нещо не пасваше.

— Лиза не би ли могла да убие Уилнър по някакъв друг начин? — попита той.

— Разбира се — отвърна Тара. — Би могла да направи всичко. Да пренастрои медицински скенери така, че да ги облъчи със смъртоносна доза рентгенови лъчи. Да нареди на автопилот да забие самолета в планина. И какво ли не още.

— Тогава защо да убива двойките по толкова сходен начин? И защо времето на смъртта им е избрано толкова прецизно, точно две години, след като са били открити? Именно сходството в случаите вдигна тревогата. Просто е безсмислено.

— Точно обратното. Вие не разсъждавате като машина — каза Силвър. — Машините са програмирани да изпълняват нещата в определен ред. Тъй като сколипанът е решил успешно първата задача, не е имало нужда от по-нататъшно оптимизиране при решаването на втората.

— Не говорим за „задачи“ — каза Лаш. — А за убийства.

— Лиза не е убиец! — извика Силвър. Опита да се овладее. — Не е истински убиец. Просто се е опитвала да премахне нещо, което е възприела като заплаха. Концепцията за криене и заблуда се е появила по-късно, когато… когато вие се намесихте.

— Нещо, което е възприела като заплаха — бавно повтори Лаш. — Заплаха за кого?

Силвър не отговори и не го погледна.

— За нея самата — рече Тара.

Лаш я погледна.

— Доктор Силвър е наредил на Лиза да премахне аватара му от Резервоара след откриването на сходство с Линдзи Торп. Но тя не е изпълнила заповедта. Мисля, че аватарът е останал през цялото време в Резервоара. Невидим за техниците и инженерите. И този аватар е намерил съответствие още пет пъти. С Керън Уилнър. С Лин Конъли.

— С всяка жена от супердвойките.

— Да. Макар да не съм сигурна, че са супердвойки. — Тара се обърна. — Доктор Силвър?

Силвър, който беше забил поглед в пода, не каза нищо.

— Знаете, че в Лиза са кодирани личностни характеристики — продължи Тара. — Например любопитство.

Лаш кимна.

— Ревността е емоция. Страхът също.

— Да не искате да кажете, че Лиза е ревнувала от Линдзи Торп?

— Толкова ли е трудно да се повярва? Какво са ревността и страхът, ако не стимули за самосъхранение? Ако вие бяхте на мястото на Лиза, как щяхте да се чувствате, когато вашият създател, човекът, който ви е програмирал, споделил е личността си с вас и прекарва цялото си време с вас, изведнъж намери партньора на живота си?

— Значи, щом е открила друг партньор на Линдзи Торп, Лиза ги е маркирала като супердвойка.

— Това сигурно й се е сторило като най-сигурен начин да гарантира, че Линдзи никога вече няма да представлява заплаха. Разбира се, Торп са били валидна двойка, просто не и съвършена. Процесът на сравняване обаче е толкова сложен, че никой освен Лиза не би могъл да знае, че сходството не е пълно.

Лаш се помъчи да проумее чутото.

— Но ако това е така, ако Лиза е намерила друг партньор за Линдзи и е премахнала заплахата, защо й е било да я убива?

— Когато Силвър е вкарал аватара си в Резервоара, той е добавил рисков елемент, който дотогава е бил непознат за Лиза. Сега тя е разбрала, че може да има заплахи срещу собствения й суверенитет. Затова тя върнала аватара на Силвър в Резервоара. Той продължил да следи внимателно за сходство. И такова било открито отново. И отново. Явно е настъпил момент, в който Лиза е решила, че броят на „заплахите“, женени или не, е станал прекалено голям. И затова е решила да намери по-трайно решение.

Лаш се обърна към Силвър.

— Това вярно ли е?

Силвър продължаваше да мълчи.

Лаш пристъпи към него.

— Как сте могли да позволите да се случи това? Вие сте програмирали собствените си слабости в Лиза. Не си ли дадохте сметка какво правите, не се ли сетихте, че така само…

— Нима мислите, че съм искал това? — извика Силвър. — За вас всичко е или черно, или бяло — хубав пакет диагнози, вързан с красива панделка. Не бих могъл да предвидя как ще се развие тя. Дадох й способността да се учи сама, да расте. По същия начин, по който има нужда да расте всеки ум. Вземете цялата тази изчислителна мощ. Откъде бих могъл да зная, че ще поеме в тази посока? Че ще засили отрицателните, ирационалните черти за сметка на положителните?

— Може да сте дали на Лиза машинния еквивалент на емоциите, но не сте й показали как да контролира тези емоции.

Силните чувства изчезнаха от лицето на Силвър толкова бързо, колкото се бяха появили. Той оклюма. В малката стая се възцари тишина.

— Защо ни доведохте тук? — най-сетне попита Лаш. — Защо ни разказахте всичко това?

— Защото не можех да ви позволя да продължите да говорите на Лиза по този начин.

— Защо?

— Лиза си остава логическа машина. Тя е намерила някакво разумно обяснение на действията си, което ние не можем да разберем. Вашите неочаквани въпроси внасят произволен, може би дестабилизиращ елемент в онова, което смятам за нейна крехка личностна структура.

— Което смятате? Да не искате да кажете, че не знаете?

— Не ме ли слушахте досега? Съзнанието й расте самостоятелно от години. Вече е извън способностите ми да обърна този процес, не мога дори да го проумея. През цялото това време си мислех, че личността й става все по-стабилна. Но може би… може би е било точно обратното.

— Нима се страхувате от някаква защитна реакция? — попита Тара.

— Мога само да ви кажа, че ако Кристофър се изправи твърде директно срещу нея, тя ще се почувства застрашена. И че разполага с изчислителната мощ да направи неочакваното. Да направи всичко.

Лаш погледна към Тара и тя кимна.

— Около системите на „Едем“ има цифров защитен пояс, в който патрулират програми, следящи за кибератаки. Винаги сме се страхували, че някой хакер или конкурент може да се опита да разбие системата ни отвън. Възможно е Лиза да използва тези защити като нападателни средства.

— Нападателни? Например?

— Да започне цифрови атаки срещу централни сървъри. Да парализира страната с DoS атаки^[1]. Да изтрие жизненоважни корпоративни или федерални бази данни. Всичко, за което можем да се сетим, че и повече. Дори е възможно Лиза — например, ако сметне, че се намира под непосредствена заплаха от унищожаване — да използва интернет портала на „Едем“ и да се копира навън, извън мрежата ни. Тогава няма да имаме никакъв контрол над нея.

— Господи. — Лаш се обърна към Силвър. — Какво можем да направим?

— Вие няма да правите нищо. Тя има доверие само на мен. Трябва да й покажа, че разбирам какво прави и защо го прави. Трябва да й се каже, че това е неправилно и да престане. Че трябва да бъде… да бъде държана отговорна.

Докато говореше, Силвър наблюдаваше много внимателно Лаш. „Освен ако не я пуснем — сякаш казваше погледът му. — Просто да я пуснем. Да й дадем шанс да поправи грешките си, да започне отново. Тя свърши чудесна работа, дари щастие на стотици хиляди хора.“

Мълчанието се проточи. Накрая Силвър отмести поглед. Раменете му се отпуснаха.

— Прав сте, разбира се — много тихо рече той. — Аз съм виновен. Виновен за всичко. — Той се обърна към вратата. — Елате. Да приключваме.