Линкълн Чайлд
Игра до смърт (30)

30.

— Виждала ли си ми несесера, мила? — извика Кевин Конъли.

— Под тоалетката, на втория рафт. Отляво.

Конъли зашляпа покрай леглото, прекоси ивиците жълта светлина, навлизаща косо през прозорците, и клекна пред тоалетката. Естествено, несесерът беше на втория рафт, прибран грижливо до стената. Навремето щеше да изгуби половин час в търсене и да обърне спалнята наопаки. Лин обаче имаше фотографска памет и знаеше с абсолютна точност кое къде се намира в къщата — и то не само нейните неща, а и неговите. Не беше нещо съзнателно — просто попиваше всичко, до което се докосваше. Може би благодарение на това качество беше толкова добра и с езиците.

— Ти си съкровище — каза той.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.

Погледна я, все така клекнал до тоалетката. Тя стоеше пред дрешника и се взираше в дългата редица рокли. Взе една, огледа я и я върна, за да вземе друга. Имаше нещо особено в начина, по който се движеха крайниците й — гъвкаво, несъзнателно грациозно — нещо, което дори сега разтуптяваше сърцето му. Страшно се беше засегнал, когато миналата седмица майка му я нарече „сладка“. Сладка? Та тя беше най-прекрасната жена, която бе виждал през живота си.

Тя се обърна и отнесе избраната рокля на леглото, където лежеше отворен голям куфар. Със същите пестеливи движения сгъна дрехата и я постави вътре.

Той си беше взел свободен следобед, за да й помогне да приготвят багажа си за пътуването до Ниагара Фолс. Това му доставяше особено, примесено с чувство за вина удоволствие, което поради някаква причина се срамуваше да споделя. Винаги приготвяха багажа си дни преди заминаването — това някак удължаваше ваканцията. Той самият открай време си беше такъв и поради същата причина обичаше да отива рано на летището — но като ерген правеше всичко забързано и немарливо. Лин му беше показала, че стягането на багажа е изкуство, при което не бива да се бърза. И сега процесът се беше превърнал в един от онези малки интимни ритуали, които представляваха тъканта на брака им.

Стана, заобиколи леглото и я прегърна през кръста.

— Помисли си само — рече той, заровил нос в косата й. — След два дни ще бъдем пред бумтящата камина в „Пилар енд Пост“.

— Ммм.

— Ще закусваме в леглото. А може и да обядваме там. Как ти се струва? А ако изиграеш правилно картите си, може да получиш и десерт.

В отговор тя облегна малко уморено глава на рамото му.

Кевин Конъли познаваше настроенията на жена си почти толкова добре, колкото своите собствени. Дръпна се назад и бързо я попита:

— Какво има, мила? Мигрена?

— Може би начало на мигрена — отвърна тя. — Дано да греша.

Той я обърна към себе си и нежно целуна слепоочията й.

— Ама че съвършена съпруга, а? — рече тя, приближавайки устни към неговите.

— Ти си съвършената съпруга. Моята съвършена съпруга.

Тя се усмихна и отново положи глава на рамото му.

На входната врата се позвъни.

Кевин нежно се откъсна от жена си, прекоси забързано дневната и слезе по стълбите. Зад себе си чуваше тихите стъпки на Лин.

На прага стоеше мъж с огромен пакет.

— Господин Конъли? — попита той. — Подпишете тук, моля.

Конъли се подписа на посоченото място и взе пакета.

— Какво е това? — попита Лин, докато той благодареше на куриера и затваряше вратата.

— Не знам. Да го отворим? — Конъли й подаде пакета и я загледа усмихнат как къса опаковъчната хартия. Появи се прозрачен целофан, после широка червена лента и накрая — светложълта плетена кошница.

— Какво е това? — попита той. — Кошница плодове?

— Не просто плодове — задъхано отвърна Лин. — Виж етикета. Червени круши от Еквадор! Имаш ли представа колко са скъпи?

Конъли се усмихна при вида на изражението й. Лин беше страстна любителка на екзотичните плодове.

— Кой може да ги е изпратил? — попита тя. — Не виждам никаква картичка.

— Има една малка там отзад. — Конъли я измъкна от усуканата слама и зачете на глас гравираните думи. — „Поздрави и най-топли пожелания за предстоящата ви годишнина.“

Лин се лепна за него, забравила напълно за главоболието.

— От кого е?

Конъли й подаде картичката. Нямаше име, само издължен знак за безкрайност. Символът на „Едем“.

Очите й се разшириха.

— Червени круши. Откъде знаят?

— Те знаят всичко. Забрави ли?

Лин поклати глава и започна да разкъсва целофана около кошницата.

— Не бързай толкова — шеговито я сгълча той. — Имаме недовършена работа горе. Забрави ли?

Сега и на нейното лице грейна усмивка. Тя остави кошницата и побърза да го последва по стълбата.